ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ

16 октомври 1941 година

Сутринта отивам в моя институт.

Първите два часа според графика са лекции на прокурора Вишински. Но се оказва, че всички лекции са отменени.

Някой обявява, че вечерта институтът в пълен състав ще бъде евакуиран от Москва в Алма-Ата и затова трябва да получим документи за смяна на местожителството от военкомата. Че всички сега не подлежат на мобилизация, но след ускорено завършване на института ще бъдат изпратени на фронта. (В състава на някой трибунал? В СМЕРШ?)

Озадачен съм, но заставам на опашка във военкомата. Гледам – в коридора стои В.С., прегръщаме се. Внезапно той ми казва, че е решил да остане на всяка цена в Москва и за да постъпи някъде на работа, трябва да получи от военкомата справка. Ще постъпи или в институт, или ще започне такава работа, която да му осигури защита от мобилизация. А ако германците превземат Москва? Казва, че това не го плаши, уверен е, че по-зле няма да бъде. Опашката е дълга и едва в четири следобед получавам нужния документ.

Значи евакуация в Алма-Ата? Звъня от военкомата вкъщи и изведнъж мама не издържа и започва да плаче. Къде се изгуби? Вече трети час се опитвам да те намеря. Баща ти се тревожи, неговото министерство на нефтената промишленост ще се евакуира вечерта в Уфа.

– Витя – казва тя (Витя е моят по-голям брат) – е в бронетанковото училище в Магнитогорск. След няколко дни и ти ще заминеш в армията, а ние без твоята помощ няма как да стигнем до Уфа.

Мисля три минути.

Не искам да бъда военен юрист, още по-малко заради освобождаването от мобилизация.

Като пристигнем в Уфа, ще подам заявление за доброволно постъпване в армията.

Вкъщи мама събира в куфари всичко, което може да ни потрябва за живот приблизително половин година. Да, тогава всички бяхме уверени, че войната няма да продължи повече от половин година. Но Уфа? Това север ли е? Нито Урал, нито Сибир? Предстои студена зима? Значи, всичко вълнено и кожено: палта, шапки, дрехи, ботуши, галоши, валенки. А на какво ще спим?

Пълним куфарите с необходимите неща, завързваме вързопи и чували: три матрака, три памучни одеяла, три възглавници, чаршафи, калъфки, отделно – съдове, тенджери, тигани, легени. А книги? Куфар с книги. Мислехме, че живеем бедно, но се оказа, че имаме толкова много неща. А храна? Захар, брашно, зърнени храни, хляб. Нещата са два пъти повече от тези, които взимахме за вилата. Там винаги наемахме камион, а тук – как да пренесем всичко на ръце?

Опитвам се да вдигна ту един, ту друг вързоп и виждам, че не е по силите ми. Започвам да развързвам чувалите, да вадя половината неща от куфарите. Спорим, караме се, но колкото и да изхвърляме, пак е непосилно за носене.

В осем вечерта пристигна татко, опита се да вдигне два-три куфара и каза, че е прекалено тежко. Пак разопаковахме всичко.

Безпощадно се разделихме с това, което не беше абсолютно необходимо, завързахме отново багажа и най-накрая, в девет вечерта, решихме, че повече няма и минута за губене. Татко предаде ключовете от апартамента на дежурния и се подписа в специалната книга на заминаващите. Апартаментът ни беше запазен за нас, за което имахме документи, а в книгата бяха записани номерата и датите на тези документи.

Мама стоеше до багажа. Пренасяхме куфарите един по един на разстояние около двадесет метра и се връщахме за следващия. Трябваше да стигнем до трамвайната спирка при Покровските врата. Оттам един от трамваите отиваше по „Покровка“ до „Разгуляй“ и Елоховскаята църква, завиваше и стигаше до моста на околовръстната железопътна линия, точно срещу Казанската гара. Но вече срещу Милютинската градинка, изтощени и облени в пот, разбрахме, че няма да можем да отнесем тази огромна купчина вързопи и куфари до Покровските врата. Решихме да намалим багажа наполовина.

Мама остана до Милютинската градинка с багажа, а ние започнахме да връщаме един по един куфарите и вързопите обратно към дома.

Тази вечер Москва беше обезлюдена. Евакуираха се няколко десетки хиляди души, а четири и половина милиона останаха вкъщи.

Москва през 1941 година. Две трамвайни линии, мрежа от улици и тесни улички с причудливи имена. Гордостта на града е наскоро построеният хотел „Москва“. От Соколники до Парка на културата „Максим Горки“ е първата линия на метрото. За откриването на тази линия на татко дадоха служебни пропуски и цялото семейство за първи път се спуснахме по ескалатора, с възхищение разглеждайки мраморните дворци станции. А после улица „Тверская“ от днешния Манежен площад до площад „Пушкин“. Последната нова сграда със скулптура на купола на покрива е точно срещу паметника на Пушкин.

Това беше Великото строителство на века.

Повечето от старите сгради, включително малките къщи, бивши дворци и магазини, бяха разрушени и съборени. Три сгради, които според Сталин представляваха историческа ценност, бяха преместени с около петдесет метра и се озоваха във вътрешните дворове. Придвижваха ги по релси, върху големи трупи, горе-долу както всяка година в Биково премествахме тежката си маса за тенис от терасата в двора.

Цяла Москва ходеше да гледа това чудо, когато кранове повдигаха и подлагаха трупи под основите на сградите в движение, а работниците, с помощта на няколко стотици лебедки и стоманени въжета, денонощно теглеха тези сгради до новото им местоположение.

Накрая, критичната маса на нашите вещи се намали до възможното. Вече можехме с татко да вдигнем и пренесем на тридесет метра всяка вещ, и работата най-после потръгна.

Със скорост на костенурка, но вече без да спираме, се запътихме към Покровските врата и тогава се случи чудо.

По пустия булевард „Покровски“ покрай нас мина весела компания студенти и едно от момичетата каза:

– Хайде, безделници, да помогнем на тези изморени интелигенти – кой ще вземе куфарите?

Те и ние вдигнахме всички вещи във въздуха и след десет минути се озовахме на трамвайната спирка. И късметът ни се усмихна отново: на спирката дойде празен трамвай и младежите за една минута натовариха всичките ни вещи в него. Не знаехме как да им благодарим, а те се смееха и ни махаха за довиждане.

Пътуваме по „Покровка“ и през прозорците на трамвая виждаме как групи обезумели московчани чупят витрините на магазините и влачат каквото намерят по своите апартаменти.

На „Разгуляй“ един пиян мъж се качва в трамвая, поглежда ни презрително:

– Бягате – казва, – като плъхове от потъващ кораб, – и започва да псува, отново и отново, но трамваят вече е на площада пред Казанската гара.

Ватманът и кондукторът чакат търпеливо да разтоварим. Разтоварихме всичко! Оставам с мама край багажа, а татко тича към Казанската гара, за да търси на уговореното място своето министерство на нефтената промишленост.

Но на уговореното място няма никой.

Площадът пред гарата и самата гара са препълнени с евакуиращи се московчани. Всички са разединени, не могат да се намерят, бутат се с лакти, глави, крака и викат:

– Коля! Нина! Къде са децата? Отдел по планиране! Поликлиниката! Къде е министерството на тежката промишленост? Иванов! Сидоров! Татко! Петенка! Тук съм! Откраднаха ми куфара!

Отделните викове се сливат в едно непрекъснато гъргорене.

Мирише на пот, урина, изпражнения и кръв. Всеки метър от пътя се пробива с бой, а накъде да се върви – никой не знае.

През тази зловеща тълпа татко се промъква на перона на гарата, където на всеки коловоз стоят по няколко съвсем еднакви крайградски електрички. Край коловозите – обезумели хора, натоварени с вещи, но на всяка врата стоят въоръжени войници. Татко се лута между влаковете и пътниците и изведнъж забелязва свой колега, който му показва влака на министерството на нефтената промишленост – два вагона.

Часът е 23:00, в 23:30 нашият влак трябва да тръгне.

Татко си проправя път през същата тълпа в обратна посока, намира ни с големи усилия и мама остава при багажа, докато ние с него, по една вещ, по един куфар или вързоп, отново и отново преодоляваме целия този път, вървейки напред и назад няколко пъти.

Времето е 24:00.

Вече сме във вагона, предоставено ни е едно купе в електричката – две триместни седалки и празнина между тях. Първо натикваме куфарите под седалките, храната слагаме отгоре, на мрежата, а меките вързопи натрупваме в пространството между седалките.

Почиваме си около десет минути. После мама решава да преброи вещите, за да види дали не сме загубили нещо, и изведнъж установява, че липсва най-важният куфар с всичките ни вълнени и кожени зимни дрехи и зимните обувки. Това е катастрофа.

Татко се опитва да разбере кога ще потегли нашата електричка. Казват му, че пътят е натоварен и няма да тръгнем по-рано от час. И той ни оставя и потегля обратно, към дома, за да вземе този куфар, който случайно сме оставили заедно с излишните вещи, когато бяхме при Милютинската градинка.

Часът е 0:30. Седим в купето и се притесняваме. Два часа през нощта, а татко го няма.

Два и половина!

Три часа.

Татко се появява към три и половина с куфара в ръце.

Някой казва, че стоим, защото немските самолети са бомбардирали няколко влакови композиции и железопътни линии в района на Раменское. Седим във вагона и чакаме кога бомбите ще започнат да падат и върху нас. Всички места във вагона са заети, вратите са заключени, тоалетната също, всички се тревожат, търпят и мълчат. Внезапно се разнася слух, че германците са прекъснали линията, а от другата страна вече са заели Москва. Под лъжичката неприятно смущение, иска ни се да ядем, да спим, да отидем до тоалетната.

В шест сутринта към вашата електричката се прикача локомотив и потегляме. След около десет минути отварят тоалетната, след половин час ядем и, без да се преобличаме, лягаме не по дължина, а напречно на купето върху неразопакованите вързопи и заспиваме.

Събуждаме се през деня.

Влакът се движи бавно на изток. Минаваме Бронници. Предстоят ни много дни път. Развързваме вързопите, изваждаме постелките, измиваме от себе си потта и мръсотията в тоалетната. През купето са разстлани три матрака, три чаршафа, три одеяла. Полиците потропват и поскърцват.

Ден след ден пътуваме, лежейки, седейки, гледаме през прозорците. Постепенно и у всички нас, и у съседите ни – служители на Наркомата и членове на Коминтерна, лидери на комунистически партии от всички страни и народи – се заражда мисълта: колко голяма е тази страна! Градове, села, гори и поля, простори и реки, хълмове, дни, нощи – без край! Фашистите няма да ни победят! Всичко тепърва предстои!

Коминтерновците имат приемници. Немците не са влезли в Москва, не са я обкръжили, войските им са спрени. Фашистите няма да ни победят.

И гледаме как без край и без спиране се движат на запад композиции с военна техника, танкове, самоходки, оръдия, дивизия след дивизия. Корпуси и армии се прехвърлят от Далечния изток, за да спрат и отблъснат войските на Хитлер, а пред нас се простират градове, реки, гори, поля – хиляди километри от нашата земя.

На осмия ден от пътуването лидерът на унгарските комунисти Ракоши спира композицията с внезапната спирачка. Оказва се, че сме минали покрай Уфа, а машинистът по някаква причина не спрял. Преговорите продължават шест часа. Накрая, на най-близката железопътна гара, нашият локомотив, маневрирайки, се премества в края на влака и ни тегли обратно към Уфа. Най-сетне сме на място.

Слизаме. Татковите колеги ни посрещат и ни помагат да изнесем вещите си на перона. Уфимската гара. На площада има два камиона и един автобус. Вещите ни са на камионите, ние – в автобуса. Пред нас се издига сградата на бившия Уфимски оперен театър.

(Следва)