ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / МАРСЕЛ ПРУСТ – “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 9

Превод : ChatGPT

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

МАРСЕЛ ПРУСТ (1871-1922) - “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ (1919 г.)

* * *

(продължение)

В Париж, в градината на „Елисейските полета“, „едно момиченце, което си слагаше палтото и прибираше ракетата си подвикна рязко от алеята на друго червенокосо момиченце, което си играеше на японски тенис пред фонтана:

- Сбогом, Жилберт, аз си отивам, да не забравиш, че днес сме у вас след вечеря!

И името на Жилберт мина покрай мен, натрапвайки ми живо съществуването на момиченцето, защото не само го назова като трето лице, за което става дума, но направо го повика. “. И чрез червенокосото момиче нахлува цялото му непознато за него битие – онзи живот, от който Марсел е отлъчен. Метафората на преминаващото край него име, с която започва описанието, продължава с метафора на аромата: приятелката на Жилбер „подхвърли (името ѝ) с един вик във въздуха и го приближи до мене, без обаче да ми даде възможност да проникна в него. Това име остави след себе си във въздуха пленителeн аромат от няколко невидими момента от живота на госпожица Суан“. Възвишеността на прелитащото име напомня „облаче с неописуем цвят, подобно на валчестите облаци над пищните градини на Пусен, отразяващи подробно някакво видение от живота на боговете като облаците в Операта, отрупани с коне и колесници“. В този ред от образи се добавя и образът на пространствовремето, затворено в скоби, чието съдържание е достойно за внимание поради частиците от тревната площ и частиците от времето на момичето, което отброява минутите с японския тенис: облакът хвърля „върху проскубаната трева - вече не само повехнала морава, но и част от следобеда на червенокосата играчка (която не престана да подхвърля и да улавя леката топка, докато не я извика възпитателката ѝ със синьо перо на шапката си) - една пленителна ивица в цвят на хелиотроп“. Светлината, хвърлена от името, сякаш от мимолетен облак, е за Марсел „пленителна ивица в цвят на хелиотроп“, която чрез скрито сравнение превръща тревната площ в магически килим.

Светлинната ивица е оцветена в лилаво, във виолетов оттенък, който е проникнал в цялата книга, в цвета на самото време. Тази синева, с наклон към багрено, блед пурпур със синкав оттенък, с приливаща лилавост, е свързана в европейската литература с определени извращения, характерни за художествените натури. Това е цветът на орхидеята Cattleya labiata (вид, наречен в чест на Уилям Катли, уважаван британски ботаник) — орхидея, която днес в тази страна непременно украсява деколтетата на матроните по време на клубни утринни събития. През 90-те години на миналия век в Париж тя е много рядко и скъпо цвете. Тя краси обятията на Суан в прочутата, но не твърде убедителна сцена. Всички оттенъци от лилавото до бледо-розовия глог в главите за Комбре играят върху искрящите страни на призмата на Пруст. Спомняме си розовата рокля, с която преди много години е била облечена прекрасната дама (Одет дьо Креси) в жилището на чичо Адолф, и линията, водеща към нея от Жилберт, нейната дъщеря. Освен това обърнете внимание на своеобразния удивителен знак, който стои в края на откъса — синьото перо на шапката на гувернантката, което Франсоаз, грижеща се за момчето, не е имала.

Още повече метафори в метафорите има в откъса след запознанството на Марсел с Жилберт, когато играе с нея в градината. Когато се задава дъжд, Марсел се страхува, че няма да позволят на Жилберта да отиде на „Елисейските полета“. „Затова, когато небето беше съмнително, аз не преставах да го проучвам още от сутринта, държейки сметка за най-слабото предзнаменование“. Забелязвайки, че дамата в къщата отсреща си слага шапка, той се надява, че и Жилберт ще може да излезе. Но небето потъмнява и остава мрачно. „Балконът пред прозореца сивееше“. И след това следва верига от вътрешни сравнения. „[1] Внезапно по намръщените му плочи, макар че не бяха станали по-светли, [2] се плъзгаше многообещаващ колеблив лъч, който се мъчеше да се освободи от облаците. [3] Миг след това балконът побеляваше, огледално лъскав като езеро сутрин, и по него заиграваха стотиците отражения на железния парапет“. И отново вътрешни сравнения: порив на вятъра донася сенки и камъкът пак тъмнее, „[1] сенките пак се връщаха като опитомени птици, плочите неусетно просветваха и аз наблюдавах как в [2] непрекъснато кресчендо, също както в музиката една нота стига до крайно фортисимо на края на увертюрата, те добиваха неизменния траен златожълт цвят на хубавите дни, [3] върху който дантелената сянка на изкусно изработената решетка се открояваше в черно като капризно растение с най-малките си подробности...“ Сравненията завършват с очакване на щастие: „Най-малките детайли на тази рисунка бяха изведени с такава финес, че той изглеждаше като произведение на зрял художник, който уверено поставя всеки щрих; и неговата спокойна тъмна и щастлива маса се открояваше с такава релефност, с такава кадифеност, че наистина тези широки, наподобяващи листа, ивици сянка, почиващи върху слънчевото езеро, сякаш знаеха, че са залог за душевен мир и щастие“. Накрая, сенките на филигранната решетка, наподобяващи бръшлян, започват да приличат на „сянката на Жилберт, която може би ме чакаше вече на „Елисейските полета“, за да ми каже при пристигането ми:

- Почваме веднага играта, вие ще бъдете от моя лагер!“

Романтичният поглед към Жилберт се простира и върху нейните родители: „Всичко, което ги засягаше, възбуждаше в мене такъв постоянен интерес, че в дни като този например, когато господин Суан (когото виждах по време на неговото познанство с родителите ми толкова често, без да изпитвам никакво любопитство) идваше да вземе Жилберт от Шанз-Елизе, едва преминало сърцебиенето, предизвикано от появата на сивата му шапка и палтото с пелерина, неговият външен вид продължаваше да ме смущава, като че пред мен стоеше историческа личност, за която сме чели наскоро редица трудове и затова и най-дребните особености ни вълнуват. <...> Суан беше за мене главно неин баща, а не Суан, когото познавах от Комбре. Понеже представите, с които сега свързвах името му, бяха различни от представите, в чиято мрежа бе вплетено то преди, и понеже никога вече не си служех с тях, когато мислех за него, той беше станал за мене нова личност“. Марсел даже се старае да подражава на Суан: „Колкото до Суан, в стремежа си да приличам на него през цялото време, докато бях на масата, аз си дърпах носа и си търках очите. Баща ми казваше:

- Това дете не е в ред, ще стане урод!“

Дисертацията за любовта на Суана, заемаща средата на тома, издава желанието на разказвача да намери сходство между Суана и себе си: пристъпите на ревност, които измъчват Суана, ще се повторят в романа на разказвача с Албертин.

„На път към Суан“ завършва, когато разказвачът, вече възрастен, поне на тридесет и пет години, се връща в Булонския лес в един от първите дни на ноември и ни предоставя удивителен разказ за своите впечатления и спомени: „На места, срещу тъмните далечни масиви на дърветата, оголели вече или запазили още лятната си премяна, двойна редица оранжеви кестени създаваха впечатление на току-що започната картина, в която като че ли само те са оцветени от художника, неуспял още да нанесе боите върху останалата част...“ Видяното изглежда неистинско: „И гората изглеждаше временно като изкуствен разсадник или парк, в който било поради ботанически съображения, било с оглед подготовката на някое празненство са вмъкнали сред дърветата от един и същ вид, които още са си по местата, два-три редки вида с фантастични листа, които сякаш образуват празно пространство около себе си и пръскат въздух и светлина“. Хоризонталните лъчи на слънцето докосват върховете на дърветата в ранния час и когато започне да се здрачава, „светват като лампа и хвърлят отдалеч върху листата изкуствения си топъл отблясък, лумвайки ярко в най-горните листа на някое дърво, за да го превърне в огнеупорен тъмен свещник на пламтящия връх. Другаде светлината уплътняваше като оранжеви тухли и жълта персийска зидария със сини фуги листата на кестените и ги везеше грубо в небето или ги откъсваше от него, макар че те гърчеха златни пръсти към сините му дълбини“.

Като на оцветена карта се различават различните части на гората. Дърветата в продължение на много години са участвали в живота на красивите жени, които се разхождали под тях. „Но принудени от толкова години да съжителствуват с жената като с присадка, те ми напомняха дриадата, кръшната многоцветна светска хубавица, над която простират клоните си, принуждавайки я да почувствува като тях властта на сезона. Те ми напомняха щастливото време на оптимистичната ми младост, когато посещавах жадно местата, където при несъзнателното съучастие на листата се осъществяваха за няколко мига шедьоврите на женска елегантност“. Невзрачността на тези, които среща сега в гората, му припомня миналото. „Бих ли могъл да ги накарам поне да разберат вълнението ми през зимните утрини, когато срещах госпожа Суан, разхождаща се пеш, в манто от лутър и с най-обикновена барета на глава, украсена само с две яребичи пера, но пръскаща около себе си изкуствената топлина на апартамента си, макар и само с букетчето теменуги, затъкнато на корсажа; цъфнало ярко под сивото небе, ледения въздух и голите клони на дърветата, то използваше също така чаровно сезона и времето само за декор, а живееше в атмосферата на хората, в атмосферата на тази жена, подобно на цветята от вазите и жардиниерите в салона й край запалената камина, които гледаха през прозореца как снегът навън вали“.

Томът завършва с думите на разказвача за миналото във времето и пространството. „Слънцето се скри. Природата си възвърна властта над гората: представата, че тя е Елисейската градина на жената, отлетя“. Връщането на реалния облик на изкуствената гора „ми помагаха да разбера по-добре, че е безсмислено да търся в действителността картините, съхранявани от паметта: те винаги щяха да бъдат лишени от очарованието, придадено им от самата нея, както и от отсъствието на сетивно възприятие. Действителността, позната ми някога, не съществуваше вече. Достатъчно беше госпожа Суан да не се появи съвсем същата в този миг, и авенюто изглеждаше друго. Местата, които сме познавали, не принадлежат само на света на пространството, където ги разполагаме за улеснение. Те са тънък пласт сред свързаните помежду си впечатления, съставящи някогашния ни живот. Споменът за някоя гледка е само съжаление за дадено мигновение. Къщите, пътищата, алеите ни се изплъзват, уви, както и годините!“

(Следва)