ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН – „СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 6

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН (1850-1894) - “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ (1885 г.)

***

Стивънсън си е поставил необичайно сложна художествена задача; да видим дали е успял да се прави с нея. За тази цел ще я разделим на части:

1. За да придаде на фантастичната история правдоподобие, той иска да я прекара през доста прозаични по природа хора – Атърсън и Енфийлд, които, въпреки своето здравомислие, трябва да усетят у Хайд нещо странно и плашещо.

2. Тези двама флегматици са призвани да внушат на читателя отвращение към Хайд, но при това авторът не може да им позволи да забелязват детайли, защото не са хора на изкуството или учени като доктор Лениън.

3. И така, ако Стивънсън направи Енфийлд и Атърсън прекалено обикновени невежи, те не биха могли да изразят даже смътна неприязън, каквато предизвиква у тях Хайд. Освен това читателят се интересува не само от тяхната реакция – той иска да види със свои очи лицето на Хайд.

4. Но самият автор вижда недостатъчно ясно лицето на Хайд и може да го опише само косвено, с думите на Енфийлд и Атърсън, използвайки услугите на въображението и предположението, което едва ли може да се сметне подходящ маниер за изразяване на толкова уравновесени по природа хора.

Според мене единственият начин да се реши тази задача при дадените обстоятелства е да се направи така, че Хайд да предизвика у Енфийлд и Атърсън не само тръпки и отвращение, но и нещо повече. Струва ми се, че шокът, който изпитват Енфийлд и Атърсън при срещата си с Хайд, пробужда у тях дремещия човек на изкуството. В противен случай тънкостта на възприятието, което преминава през разказа на Ендийлд как е бродил по пустите осветени улици, а след това е станал свидетел на нечовешката постъпка на Хайд, и ярките образи от съня, който вижда Атърсън, след като е чул този разказ, могат да се обяснят само с дълбока намеса на автора, натрапващ на персонажите свой комплект от художествени ценности, свой език и своя интонация. Интересен проблем.

Има и друг. Стивънсън ни дава ясно, убедително описание на събитията, влагайки го в устата на скучни лондонски джентълмени, но с това контрастират неясни, мъгливи и заедно с това зловещи намеци за утеха и гнусен разврат някъде зад сцената. От една страна пред нас е „реалността“, а от друга – „светът на кошмара“. Ако авторът наистина смята, че между тези светове преминава ясна граница, разказаната от него история е разочароваща. Ако ни бъде казано сериозно: „Без значение е какво е злото, повярвайте, то е отвратително“, тогава читателят почти неизбежно ще има чувството, че е бил изигран. Неяснотата в най-интересното място на повествованието предизвиква у нас досада именно защото действието на повестта се разгръща в ежедневни, реалистични декорации. Въпросът трябва да се поставя така: не са ли Атънсън, мъглата, кабриолетите и бледния иконом по-“реалистични“ от тайнствените опити и приключения на Джекил и Хайд, които авторът премълчава?

(Следва)