МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 60

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 59, 58

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ВТОРНИК, 5 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Спах лошо, зъбобол. Въпреки това станах рано и тръгнах към Шарлотенбург. Днес отново има знамена навсякъде. Казват, че хиляди съюзници са кацнали на летището, англичани, американци, французи. Забавните, неравномерно ушити знамена, продукт на упорития труд на германките през уикенда, се веят в тяхна чест. Междувременно руските камиони продължават да се движат, отнасяйки нашите машини.

Вървя и вървя, все същата машината за ходене. В края на краищата ходя около двадесет километра на ден, а ям малко. Работата е забавна. Всеки ден унгарецът измисля нещо ново. Чул някъде, че първоначално хартията трябва да се отделя само за учебници. Затова включва учебници в своята издателска програма. Той предположи, че има спешна нужда от съвременни немски буквари за четене и руски граматики и ми каза да отправя мисълта си в тази посока. Междувременно Илзе ни почерпи чаша истинско кафе. В 18 часа си тръгнах, подметките на обувките ми бяха станали тънки като хартия. По пътя се натъкнах на първата немска кола, върната в експлоатация, и на автобус, който се движи на всеки половин час; но безнадеждно препълнен, не може да се влезе в него. Видях и немски полицаи, нови; странно стройни малки момчета, които се опитваха да не привличат внимание.

Прибрах се вкъщи обляна в пот и с горящи крака. Вдовицата ме срещна на стълбите с една изненада: Николай дошъл, питал за мене! Николай? Трябваше да помисля известно време, преди да си спомня отново за него, старши лейтенанта и бивш банков инспектор; Николай, който искаше да дойде и не дойде. „Той иска да се върне отново в осем“, каза вдовицата. „Скоро ще позвъни на вратата ти. Радваш ли се?"

„Je ne sais pas“, отвърнах, като си спомних познанията на Николай по френски. Наистина не знаех дали да се радвам. След като Николай вече два пъти се изпари, идването му ми се стори напълно невероятно. А и мина толкова време. Не ми харесваше да ми го напомнят. И бях толкова уморена.

Едва се измих и когато, както винаги след форсирания марш, легнах да поспя за един час, звънецът иззвъня. Беше наистина Николай. Разменихме си няколко изречения на френски в полумрака на коридора. Когато го поканих в стаята и той ме видя на дневна светлина, беше видимо уплашен: „Какво има? Как изглеждаш?“ Той ме намери за отслабнала и жалка и искаше да разбере как е възможно това да стане за толкова кратко време. Е, много работа и безкрайно ходене с много глад и малко сух хляб - тогава отслабваш съвсем. Странно, че аз дори не забелязвах промяната. Нямам възможност да се претегля; и само се поглеждам за кратко в огледалото. Но наистина ли съм толкова зле?

Седяхме един срещу друг на масата и пушехме. От умора не можех да потискам прозявките си, не намирах думи в главата си, толкова ми се спеше, че дори не разбирах за какво говори Николай. От време на време се окопитвах и си нареждах да бъда мила с него; самият той беше много дружелюбен, но странен. Явно е очаквал различен прием. Или просто вече не харесваше бледия призрак, в който се бях превърнала. Накрая разбрах, че този път Николай е дошъл само да се сбогува, че вече е извън Берлин и че днес има само един ден да е в града, за последен път, както каза. Така че не трябваше да изобразявам приятелска физиономия, не трябваше да симулирам интерес към него. През цялото време изпитвах мълчаливо съжаление, че нещата с Николай се развиха така. Той има хубаво лице. Докато се сбогувахме, в коридора ми пъхна нещо в ръката и прошепна: „En comrades, n'est‑ce pas?“ Бяха банкноти, над 200 марки. А не получи нищо в замяна, освен няколко полупрозяващи се думи от моя страна. С удоволствие бих купила нещо за ядене с тези пари, дори и да е само вечеря за днес. Но в такива моменти всеки държи на това, което има. Черният пазар умира.

(Следва)