МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 52

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50 51

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПОНЕДЕЛНИК, 28 МАЙ 1945 ГОДИНА

Отново в пералнята. Днес нашите Ивановци бяха особено бодри. Те ни щипеха и стискаха и повтаряха немската си поговорка: „Сланина, яйца и да спим у вас“, полагайки глави на дланите си като ангелите на Рафаело за по-голяма яснота

Сланина, яйца, можем да ги използваме. Но доколкото видях, никоя нямаше желание за вкусното предложение. Изнасилванията посред бял ден на широкото пространство, с толкова много хора, би трябвало да е невъзможно. Навсякъде кипи активност, а мъжете никъде не намират тихо кътче. Оттук и „да спим у вас“ - те искат да отидат у дома от желаещи, нуждаещи се от вкусното предложение. Със сигурност има достатъчно от нас тук в завода, но страхът притежава въздържащ ефект. Отново прахме блузи, ризи и носни кърпички. Едната се оказа покривка за нощно шкафче - малък правоъгълник с червени линии с надпис "Спи добре", избродиран с кръстат бод. За първи път перях мръсното подсмърчане на непознати хора. Отвращение от вражеските сополи? Да, повече от долните гащи преди това трябваше да преодолея повдигането.

Моите колежки по пране явно не чувстваха нищо подобно. Сега познавам и двете доста добре. Малката Герти, деветнадесетгодишна, нежна и замислена, с половин глас си признаваше какви ли не любовни премеждия. За един приятел, който я изоставил, за друг, който бил убит... Насочих разговора към последните дни на април. Накрая със сведени мигли тя призна, че трима руснаци я извели от мазето и - първо един след друг, после всички наведнъж - я изнасилили на един диван в чуждо партерно жилище. Младите мъже се оказали шегаджии след извършеното деяние. Те поровили из чуждия кухненски шкаф и - типично за сегашните немски кухненски шкафове - намерили в него само конфитюр и ерзац кафе. Намазали с лъжица конфитюра върху косата на малката Герти, докато се смеели, след което го поръсили обилно с ерзац кафето.

Взирах се в малкото момиче, докато тя тихо и засрамено разказваше тази история над дъската за пране. Опитах се да си представя сцената на ужасите. Никой автор никога не би могъл да измисли нещо подобно.

Нашият ръководител вика навсякъде около нас през целия ден: „Давай, по-бързо, работете, работете по-бързо!“ Хайде, хоп, тичай, по-бързо! И всички бързат. Може смятат да си тръгнат по-скоро.

Проблем за нас, перачките, е тоалетната. Използваме ужасно място, трудно може да се стъпи в него. През първия ден се опитахме да използваме вода за почистване. Но тръбите са запушени. Лошото е, че руснаците ни дебнат. Начинът, по който го правим сега, е, че изпращаме две от нас да пазят, когато трета трябва да отиде там: по една във всеки край на коридора. Винаги вземаме със себе си сапун и четки, иначе ще изчезнат.

По време на обяда седяхме един час върху преобърнатите чекмеджета на слънце, ядохме тлъста супа и дремехме. След това отново пране и пране. Облени в пот се прибрахме около 19 часа. Отново успяхме да се измъкнем тайно през страничната врата.

У дома, добра баня, хубава рокля, тиха вечер. Трябва да помисля. Нашата духовна нужда е голяма. Чакаме дума от сърцето, която да ни проговори и да ни върне към живота. Сърцата ни са празни; жадуваме за храна, за това, което католическата църква нарича „хляб за душата“. Вероятно бих искала да отида на църква следващата неделя, когато имам почивен ден, и да присъствам отново на църковна служба - искам да видя дали хората могат да намерят там душевен хляб. Тези от нас, които не принадлежат към никаква църква, се измъчват в тъмнината и срам. Бъдещето е пред нас. Боря се с него, опитвайки се да запазя пламъка в мене. По каква причина? За какво? Какво ми е дадено? Толкова съм безнадеждно сама с всичко това.

(Следва)