МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 43

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

СЪБОТА, 19 МАЙ 1945 ГОДИНА

Съществуваме без вестници и без реално време, следваме слънцето като цветята. След като донесох вода и събрах дърва, отидох да пазарувам. Първите неща, които получих по новите карти бяха грис, свинско месо и захар. Зърната са пълни с люспи, захарта е на бучки, защото се е намокрила, и месото е много солено. Но все пак храна. Доволни сме и от това. „Любопитно е да видя дали вашият Николай ще дойде утре“, каза вдовицата, докато поставях торбите и пакетите на масата у дома.

Следобед чистехме у дома. Всичко започна с вик на вдовицата: „Вижте това!“ Наистина, чешмата капеше, истински плътни капки вода от нашата отдавна пресъхнала тръба. Отворихме крановете до край. Бликна силна струя, отначало кафява, но скоро ярка и бистра. Край на безводието и безкрайното влачене на кофи! Поне за нас на първия етаж, защото по-късно чухме, че водата свършва на третия етаж. Но тези, които живеят по-горе, сега вземат вода долу в нашия двор - или от приятели надолу по стълбите. Това, което също трябва да кажа е, че общността от хора и жилища, преживели въздушните нападения, бавно се разпада. По истински столичен обичай всеки се затваря в своите четири стени и избира взаимоотношенията си с повишено внимание.

Обърнахме жилището с главата надолу и направихме страхотно почистване. Не можех да се наситя на водата и продължавах да бъркам под струята на чешмата. Разбира се, пенливата вода пресъхна към вечерта. Но до това време вече бяхме напълнили ваната до горе.

Странно усещане, едно след друго отново се възстановяват „чудесата на техниката” и постиженията на съвремието. Сега с нетърпение чакам тока.

Междувременно, когато полагахме всички усилия, се появи блондинката, чийто любовник руснаците прибраха завчера като високопоставен партиен човек. Трябваше да изслушам една история от списание за любов и лоялност: „Той ми каза, че никога не е изпитвал нещо по-голямо от нашата любов. Това сигурно е голямата любов“ - казал той. Може би голямата любов наистина говори по този начин. Но във всеки случай тези изречения бяха ужасяващи за мене, като от най-евтин филм или роман за дребни монети. Тя се суетеше, докато аз търках коридора: „Къде е той сега? Какво ще правят с него?“ И аз не зная. Между другото, тя не се спря дълго на това и бързо се върна към разговора за себе си: „Ще дойдат ли и за мене? Трябва ли да се махна от тук? Но къде?"

Глупости! Никъде не беше казано, че партийните членове трябва да се отчитат. И аз попитах: „Кой го е издал?"

Тя сви рамене: „Жена му, предполагам. Тя беше евакуирана в Швибус с децата си и вероятно вече се е върнала в Берлин в къщата, която имат в „Трептов“. Сигурно е чула от някои от съседите, че той често е ходил там с мене, за да си вземе някои неща“.

„Познахте ли жена му?“ „Малко. Преди бях негова секретарка“.

Типичният „алтернативен лагер“, както на шега в Берлин наричаха убежището до леглото на съпрузи, които трябва да евакуират жените и децата си по височайша заповед - и често без желание. Бяха разказвани и какви ли не истории за евакуирани без съпрузи, депортирани майки и деца. Не може да приписвате морална слабост на обикновения човек безнаказано. Познатата среда от близки, квартал, излъскани мебели и часове работа служат за силен морален корсет. Струва ми се доста вероятно ядосаната съпруга да се откаже от съпруга си - може би защото е предполагала, че спътничката му от „алтернативния лагер“ също ще бъде наказана.

„О, той беше толкова очарователен“, увери ме тя, когато най-накрая я изпратих до вратата. И избърса една сълза. (Юли 1945 г. надраскано в полето: Тя беше първата жена в къщата, при която дойде американец: готвач, с голям корем и дебел врат, но носеше пакети с храна.)

(Следва)