АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / ЕПИЛОГ

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК:

„СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД Глава II. НАЗАРЕТ Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ Глава V. ДОБРАТА ВЕСТ

Част II. МЕСИЯТА: Глава VI. „НЕ МИР, А МЕЧ“ Глава VII. ЗНАМЕНИЯ ЗА ЦАРСТВОТО ГЛАВА VIII. ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ. СМЪРТТА НА ПРОРОКА Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“ Глава X. „ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКИЯ СИН“

Част III. КЪМ ГОЛГОТА: Глава XI. МНОГО ПРИЗВАНИ – МАЛКО ИЗБРАНИ Глава XII. ЧАСЪТ НАБЛИЖАВА Глава XIII. ЛОЗЕТО НА БАЩАТА Глава XIV. СЪДЪТ НА МЕСИЯТА Глава XV. ПАСХАТА НА НОВИЯ ЗАВЕТ Глава XVI. НОЩТА В ГЕТСИМАНИЯ

Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО: Глава XVII. САДУКЕЙСКИЯТ СЪД Глава XVIII. СЪДЪТ НА ПРОКУРАТОРА Глава XIX. ГОЛГОТА Глава XX. СЛЕД РАЗПЪВАНЕТО Глава XXI. ПОБЕДА НАД СМЪРТТА Глава XXII. „АЗ ВИ ПРАЩАМ“

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЕПИЛОГ

Минали векове...

Появявали се и се рушели империи, загивали цивилизации, военни, политически и социални преврати променяли облика на земята, но Църквата, която основал Исус от Назарет, се възвисява като скала сред това клокочещо море.

Вярата, която през първите дни изповядвали само няколко десетки души, сега движи милиарди жители на земята, говорещи на различни езици и създаващи безчислени форми на културата.

Когато евангелската проповед, подобна на свеж вятър, нахлула в грохващия античен свят, донесла надежда на опустошените и отчаялите се, вдъхнала им енергия и живот. Християнството съчетало мъдростта на Атина и надеждите на Изтока с мечтата на Рим за всеобщо "съгласие"; то осъдило угнетителите, възвисило жената, помогнало да се изкорени робството.

По-късно в младите варварски страни на Европа то станало опора на хуманността и просвещението, като накарало грубата сила да признае духовния и нравствения авторитет. Постепенно християнската "закваска" се превърнала за Европа и Новия свят в източник на динамизъм, какъвто не познавали петдесетте хиляди години човешко съществуване.

Християнството привличало хора, които изглеждат абсолютно различни: от римските роби до Данте, от Достоевски до африканските пастири. То подкрепяло мъчениците от Колизея и давало сили на своите изповедници през ХХ в.

Във всяка епоха Новият Завет разкривал скрити в него неизтощими творчески импулси. Ако първите ученици на Исус били прости галилейци, по-късно пред кръста му склонили глава най-великите умове на всички народи. Неговото откровение озарило мисълта на Августин и Паскал, любовта към него издигала ръкотворните канари на храмовете, вдъхновявала поетите и ваятелите, съживявала могъщите звуци на симфонии и хорали. Образът на Богочовека е изобразен от Андрей Рубльов, Микеланджело, Рембранд; на прага на третото хилядолетие Евангелието, разказващо за Христос, е преведено почти на две хиляди езика и се разпространява по света, като не отстъпва пред прославените творения на човешкия гений.

Дори когато мнозина християни забравяли "какъв е духът им", а техните измени на Завета, даден от Спасителя, въоръжавали срещу Църквата множество врагове, Евангелието продължавало да въздейства "по незабележим начин" върху хората. Идеалите за справедливост, братството, свободата, самоотверженото служене, вярата в крайната победа на доброто и ценността на човешката личност - с една дума, всичко, което се противопоставя на тиранията, лъжата и насилието, черпи, макар и несъзнателно, жива вода от евангелския извор.

Бури и урагани преминали над Църквата, дебнели я вътрешни и външни опасности. Властолюбието на вождовете и непреодоляното езичество на тълпата, светските и аскетичните съблазни, натискът на явни противници и греховете на християните, разприте и разколът понякога като че ли поставяли под удар съществуването на Църквата. Но тя издържала всички исторически битки и кризи.

Тайната на нейната непреодолимост се крие в Човешкия син, който, според думите на апостола, "е вчера, днес и завинаги един и същ", в даровете на Духа, слизащ над тези, които са му верни.

Непросветеното съзнание на човека търси външно величие, покланя се на зримата сила; но не това му дава Евангелието. "Ние проповядваме разпънатия Христос, за юдеите - съблазън, за елините - безумие". Пред света се разкрива и го спасява унизеният, смаленият в очите на "своето време" Бог.

Всяка душа, която открива Исус Христос, вече знае, че човекът не е самотен скитник, който няма от кого да бъде повикан в черната космическа пустота, а е дете на Бога, съучастник в божествените замисли. Въплътилият се на земята показал на хората тяхното висше предназначение, осветил и одухотворил човешката природа, като засял в нея семената на безсмъртието. В негово лице съкровеният и непостижим Творец станал близък до нас и това изпълва живота с радост, красота и смисъл. Няма го вече "плашещото безмълвие на бездната", над всички е Христовата светлина и любовта на Небесния баща...

Ето защо всеки път, когато християнството се считало вече за погребано, то, като Разпънатия и Възкръсналия, ставало от гроба, явявайки ненарушимото обещание: "Ни си Скала, върху която ще построя моята Църква и вратите на ада няма да я победят".

Не доктрините и теориите, а Христос обновява вечно християнството и го води в безкрайността.

Столетията, минали от пасхалното утро в Юдея, не са повече от пролог към богочовешката пълнота на Църквата, начало на това, което й било обещано от Исус. Новият живот е дал само първите, понякога още слаби кълнове. Религията на Добрата вест е религия на бъдещето. Но Божето царство вече съществува: в красотата на света и там, където сред хората побеждава доброто, в истинските ученици на Повелителя, в светците и подвижниците, в тези, които искат да вървят след него, които не са напуснали Христос сред тежките изпитания на неговата Църква...

Дай ни, Божествени учителю, мощта на тяхната вяра, несъкрушимостта на тяхната надежда и огъня на любовта им към тебе. Когато, заблудили се по житейския път, спрем и не знаем накъде да вървим, дай ни и на нас да видим в мрака твоя лик. През рева и грохота на техническата ера, толкова могъща и едновременно толкова бедна и безсилна, научи ни да се отнасяме с внимание към тишината на вечността и ни позволи да чуем в нея твоя глас, твоите вселяващи мъжество думи: "Аз съм с вас през всичките дни до края на времето".

(Следва)