АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / Част ІII. КЪМ ГОЛГОТА / Глава XIV. СЪДЪТ НА МЕСИЯТА (5 април)

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК:

„СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД; Глава II. НАЗАРЕТ; Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА; Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ; Глава V. ДОБРАТА ВЕСТ

Част II. МЕСИЯТА: Глава VI. „НЕ МИР, А МЕЧ“; Глава VII. ЗНАМЕНИЯ ЗА ЦАРСТВОТО; ГЛАВА VIII. ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ. СМЪРТТА НА ПРОРОКА; Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“ Глава X. „ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКИЯ СИН“

Част III. КЪМ ГОЛГОТА: Глава XI. МНОГО ПРИЗВАНИ – МАЛКО ИЗБРАНИ Глава XII. ЧАСЪТ НАБЛИЖАВА Глава XIII. ЛОЗЕТО НА БАЩАТА

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Глава XIV. СЪДЪТ НА МЕСИЯТА

(5 април)

Един ден след това Исус се появил на вътрешната площадка на Храма, наречена "Женския двор", и седнал под навеса при касичките за дарения. По време на Пасхата хората обикновено правели своята годишна църковна вноска. Мнозина, идвайки, сипели пари с шепи, но вниманието на Исус било привлечено от една бедно облечена жена, която пуснала в касичката две дребни монети. Като повикал учениците си, той казал: "Истина ви казвам: тази бедна вдовица сложи повече от всички, които сложиха в съкровищницата. Защото всички сложиха от излишъка си, а тя от бедността си сложи всичко, което има. Всичко, което имаше за прехрана" [1]. Дарението на бедната жена е единственото нещо, което зарадвало и трогнало сърцето на Исус в Ерусалим.

Като се намирал в самия център на църковния живот, той виждал неговите болести, маскирани с показно благолепие. Покрай него, като отвръщали снизходително на поклоните, минавали надменни законници. Техните "тефилини", превръзките на челото с текстове от Тората, и другите атрибути на набожност се набивали в очите на всеки, но колко малко съответствали те на духовното състояние на тези хора! Исус виждал и учени, които с часове обсъждали незначителни нюанси в устава, виждал и фарисеи, които се спъвали по пътя си в камъните, за да демонстрират своята пълна отчужденост от света. Исус знаел колко лесно проникват в тази среда честолюбците, които след това се наслаждават на властта над душите. За подобни пастири още пророк Езекиил казвал, че "пасат себе си". Дори светлината на Библейското откровение като че ли помръквала в застоялата атмосфера на самодоволство и лицемерие.

Защо още в Галилея повечето книжници се противели на Исус? Нали тогава той криел своето месиянство? А добрата вест за Бащата, който търси отговорност от заблудените си деца, трябвало да пробуди всички, които са останали верни на учението на пророците. Значи книжниците са изгубили главния смисъл на пророческата проповед. Като признавали на думи, че основа на Тората е любовта към Бога и човека, те продължавали да подменят духа на Божия закон със система от формални задължения и култови правила.

Пророк Михей учел:

На теб е казано, човече, какво е добро

и какво Повелителят иска от тебе:

само да постъпваш справедливо,

да обичаш милосърдието

и да ходиш смирено пред твоя Бог. [2]

В същото време фарисеите, особено учениците на Шамай, хлътнали изцяло в дебрите на ритуализма и казуистичните тълкувания. Те познавали каноните и ги превърнали в средство за господство над "невежите". На тази основа се появили множество злоупотреби, като достигали почти до цинизъм.

Христос искал да предпази Църквата от това изкушение, от "фарисейската закваска", и да покаже с примера на Израилевите патриарси каква опасност може да я заплаши. Като се обърнал към учениците си, той казал:

На Мойсеевото седалище седят книжниците и фарисеите,

затова, каквото ви кажат - изпълнявайте и пазете,

а според делата им не постъпвайте.

Защото говорят, но не вършат.

Връзват тежки и неудобни товари

и ги слагат на гърба на хората,

а сами с пръст не искат да ги помръднат.

И всичките си дела вършат с мисълта

да ги видят хората.

Уголемяват своите тефилини и удължават полите

на дрехите си,

обичат първите места на угощенията,

предните седалки в синагогите,

поздравите по площадите

и да ги наричат хората: "рави"...

Изпояждат къщите на вдовиците, молят се за показ

и ще бъдат повече осъдени...

Вас нека не ви наричат "рави",

защото един е вашият Учител, а всички вие сте братя.

И свой баща не наричайте никого,

защото един е вашият Баща - Небесният.

И нека не ви наричат наставници,

защото наставникът ви е един - Месията.

По-големият от вас да ви бъде слуга,

защото който се възвиси, смирен ще бъде,

а който се смири, ще бъде възвисен. [3]

Като се отказал от авторитарната власт над хората, Исус завещал и на своите апостоли само една власт - властта на любовта и служенето. Но това не означавало, че бил готов на компромис с двуличието и неправдата. Когато Христос влязъл в Ерусалим под виковете "Осана", той се показал като кротък Цар на примирението; когато отговарял на въпросите на богословите, постъпвал като мъдър наставник; сега настъпил часът, когато трябвало да се изяви като пророк-изобличител.

В думите си той не засегнал зелотите и садукеите, чиито дни и без това били преброени. Първите сами готвели своята гибел, като раздухвали пламъка на войната, вторите представлявали шепа богати клерикали, които с всяка изминала година губели поддръжката на хората. Истински представители на старозаветната църква били книжниците, равините, тълкувателите, които принадлежали към фарисеите. Исус не отричал и не принизявал техните заслуги; той казва непосредствено, че апостолите сеят на почва, разорана преди това от наставниците на вярата: "Други са се трудили и вие влязохте в труда им". [4]  Но точно това призвание на книжниците им възлагало най-голяма отговорност и правело греха им двойно по-тежък.

Разобличението на Христос било истински съд на Месията над тези, които искали "да се откупят" от Бога с помощта на обреди и дарения, които се смятали за каста, единствено притежаваща ключовете за спасението.

Над града и столетията, над религиите и църквите, прозвучали думите на Божия син, поразяващи като меч:

Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери,

защото затваряте Небесното царство за хората!

И самите вие не влизате,

и на влизащите да влязат не давате...

Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери,

защото обхождате морета и суша,

за да намерите поне един прозелит,

и когато се случи това,

го правите син на геената,

двойно по-лош от вас...

Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери,

защото давате десятък [5] от джоджен, анасон и кимион,

а сте подминали най-важното в Закона:

правосъдие, милосърдие и вярност.

Това трябва да се изпълни,

а другото да не се пропуска.

Слепи водачи!

Вие прецеждате комара,

а поглъщате камилата!

Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери,

защото чистите отвън чашата и чинията,

а пълни са те отвътре със злоупотреби и невъздържаност.

Слепи фарисеино!

Изчисти най-напред чашата и чинията отвътре,

за да станат чисти и отвън.

Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери,

защото приличате на варосани гробници,

които изглеждат красиви отвън,

а са пълни отвътре с мъртвешки кости и мръсотии.

Така изглеждате за хората праведни отвън,

а пълни сте отвътре с лицемерие и беззаконие.

Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери,

защото строите гробници за пророците,

украсявате паметниците на праведниците

и казвате:

"Ако живеехме в дните на нашите бащи,

нямаше да им помагаме да пролеят кръвта на пророците".

С това свидетелствате против себе си,

че сте синове на тези, които убиха пророците.

Довършете, каквото не довършиха бащите ви!

Змии и змийско потомство,

как ще избягате от присъдата на геената?

Затова и Божата премъдрост е рекла:

"Ето, изпращам ви пророци, мъдреци

и книжници.

Едни ще убиете и разпънете,

други ще бичувате в синагогите си

и ще гоните от град на град.

Да падне върху вас цялата праведна кръв,

проливана на земята:

от кръвта на Авел до кръвта на Захария,

сина на Варахия,

когото убихте между Храма и жертвеника".

Истина ви казвам: всичко ще падне върху този род. [6]

Със страх, затаили дъх, трябва да са слушали хората Исус. Ударът, нанесен върху маската, я разчупил и зад нея се разкрила духовна пустота.

За никого още Исус не бил говорил толкова рязко. Той съчувствал на грешниците и заблудените; по-късно ще прости на учениците си малодушието им, а на Петър - отричането. Няма да упрекне и Юда. Дори "хулата срещу Човешкия син" по думите на Исус може да бъде простена. Само към едно нещо той не знае снизхождение: към фарисейската карикатура на благочестието, която е равносилна на кощунство срещу Божия дух...

Евангелията не казват как учениците са възприели разобличителната реч на Повелителя, но явно тя ги е накарала да се разтревожат. Макар че и по-рано апостолите чували от Учителя нещо подобно, едно било да се говори в Капернаум, друго тук, в Ерусалим, където фарисеите са влиятелна партия. Сега било трудно да се надяват дори на частично примирие.

Но възможно ли е Месията да остане завинаги в конфликт с признатите водачи на народа? Или пророчеството за Ерусалим като столица на Идващия е лъжливо? Защо тогава Исус е дошъл в този град?

На апостолите много им се искало да вярват, че святото място и Божият дом ще станат владение на Христос, където ще се утвърди неговото Царство! Нали самият той оградил Храма от светотатците и го нарекъл "дом за молитва".

Като не се решавали да признаят съмненията си, те започнали да говорят с Исус за Храма. Един от дванадесетте се надявал да предизвика у него възхита от вида на грандиозните постройки на светилището.

- Виж, Учителю, какви камъни и какви здания!

- Виждаш ли тези големи здания? - казал сурово Исус. - Тук няма камък върху камък да остане, който да не е съборен. [7] 

Апостолите били поразени, най-малко от всичко очаквали такъв отговор. Станало им ясно, че това е присъда и тази присъда е последна.

Потиснати, без да кажат нито дума, излезли те след Христос през градската врата. Мрачни мисли ги обземали, а в душата на Юда вероятно се надигнал истински бунт. Ако по-рано в него вече едва светела искрата на вярата в Учителя, сега тя окончателно угаснала. Човекът, който предрича гибел на Храма, не може да бъде Месията! Той обещал на учениците си тържество, а на практика само оскърбил пазителите на Закона и настроил срещу себе си целия град. Той е или безумец, или измамник! Рано или късно властите ще се разправят с Назаретянина. Но какво ще стане с тях, неговите привърженици? Тях, разбира се, също няма да ги пощадят. Трябвало колкото се може по-бързо да осигури собствената си безопасност и да помогне на архиереите да задържат Исус...

В същото време Исус започнал да изкачва Елеон. По пътя се спрял и седнал на склона. Повечето ученици не го изчакали и продължили напред, а с него останали само Симон, Андрей и синовете на Зеведей.

Исус мълчал, като гледал заспиващия град, който се простирал в краката му. Над хълмовете царяла вечерна тишина, отблясъците на залеза пламтели по горницата на Храма и позлатявали кулите; във въздуха миришело на пролетни и свежи листа.

Учениците се досещали, че Исус мисли за Ерусалим. Било им страшно и тъжно. Градът, където всеки камък можел да разкаже за мъдреци и пророци, за екзекуции и сражения, за горещи молитви и упования - колко дълго чакал той Спасителя и когато го дочакал, не го познал!..

Най-сетне апостолите нарушили мълчанието. Кога ще стане това? Кога ще се изпълни присъдата над Храма? Може би след това ще настъпи денят, който те страстно желаели: Човешкият син ще покаже своята слава и ще издигне над света вечен месиански Храм.

И тогава Христос заговорил за края.

"За пример да ви бъде смокинята - казал той. - Когато клоните й омекнат и пуснат листа, вие знаете, че е близо лятото." Така и близката катастрофа на старозаветния свят щяла да бъде означена с поредица от белези. [8] Ще се появят лъжепророци и лъжемесии, които ще увлекат мнозина. "Ще чувате за сблъсъци и вести за войни. Гледайте да не се уплашите, защото това трябва да стане. Но това не е краят." Верните на Исус хора ще бъдат подложени на жестоки преследвания. "И мнозина ще се изкушат тогава и ще се предават един друг и един друг ще се мразят... И защото ще нараснат беззаконията, в мнозина ще изстине любовта".

И накрая ще се появи последният зловещ признак: "Където е мъртвото тяло, там ще се струпат орлите". Мъртвото тяло е обреченият Ерусалим, който не е намерил в себе си сили да се възроди духовно, а орлите - императорските знамена на Рим.

Може би в същия момент, когато Исус говорел за тях, при западните стени вече се събирали отрядите на Пилат, които обикновено идвали в града за Пасхата. Сред тях били и войниците, чиито ръце след два дена щели да приковат към кръста Човешкия син, а може би и някои от тези, на които след четиридесет години ще бъде съдено да екзекутират града на Давид...

"Когато видите - продължавал Исус, - че Ерусалим е обграден от войски, знайте, че ще запустее скоро. Тогава тези, които са в Юдея, да бягат в планините". На мястото на олтара, изоставен от Бога заради греховете на хората, ще се появи "мерзостта на запустението", за която казва книгата на Даниил: идолопоклонниците ще завземат и ще осквернят светинята. [9] Властта им ще продължи дотогава, докато не свършат "времената на народите". [10]

Крушението на старозаветната цитадела ще видят самите апостоли и техните съвременници. "Истина, истина ви казвам: няма да се свърши този род [11], докато всичко това не се сбъдне".

Но не само Юдея ще изпита великото сътресение. "След скърбите на тези дни" целият свят ще бъде обхванат от бури. Христос ги изобразява с багрите на апокалиптичните писания. Ще настъпят времена на непрогледен мрак, ужас и агония. "Ще се вдигне народ срещу народ и царство срещу царство. Ще има и големи земетръси и на места мор и глад. Ще има страшни явления и велики знамения на небето... и на земята страдание за народите и смут от морски шум и вълнение [12], когато хората ще останат без дъх от страх и очакване на това, което иде към вселената, защото небесните сили ще се разклатят".

Както гибелта на Ерусалим е "начало на родилни мъки", така световните катаклизми са само предвестие за Последния съд. Той ще дойде внезапно. Никой, дори ангелите не знаят нито деня, нито часа му. Самият Божи син, принизявайки себе си, се отказал от това знание. Верните хора не трябва да броят "времена и срокове", а да стоят на пост, в постоянна молитва и готовност да дадат отчет на Повелителя. За тях идването на Исус в славата си означава радост от срещата, окончателно съединение с Всевишния. "Ще видите Човешкия син да идва на облак с голяма сила и слава. А когато започне това да се сбъдва, станете и вдигнете главите си, защото идва вашето избавление".

Пророчеството на Христос, произнесено на Елион, е една от най-трудните загадки на добрата вест. Под влиянието на юдейската апокалиптика първите християни я решили просто: скоро след разрушаването на Храма Христос ще се яви, за да царства над света. Дори когато се убедили, че думите му са разбрани неправилно, много вярващи продължили да живеят под знака на близкия край на света. Неизброимо много пъти се появявали сектанти, които известявали настъпването на Страшния съд и дори посочвали неговия срок. Хората оставяли работата си и къщите си и отивали в гори и пустини. Понякога есхатологичното чувство заразявало почти цялата Църква. [13] Но неизменно се сбъдвали думите на Христос за тайната на последния час, известна само на Бащата.

От какво било предизвикано това многовековно недоразумение?

Някои екзагети смятат, че пророчеството за Края не принадлежи на Христос, а на евангелистите или по-скоро на тези източници, от които са черпили сведения, че думите на Исус за участта на Храма са се слели в умовете на първите християни с идеята за края на света. Наистина, Евангелията не са стенограми и при предаването на думите на Повелителя е възможно в тях да са се отразили вярванията на ранните общини. Но какво е предизвикало тези вярвания? Нима биха могли да се закрепят толкова здраво, ако Христос не е дал за тях основания? Да си спомним, че началото на проповедта му в Галилея вече е било свързано с вестта за идването на Божето царство. Да се зачеркне есхатологичната тема от неговото учение означава да се отиде прекалено далече.

Други богослови, като приемат, че Исус Христос е можел да се заблуждава по човешки, са склонни да виждат грешката у самия него. "Исус - казват те - е живял с надеждата за скорошен край". Но такъв възглед е неприемлив за християнското съзнание и противоречи на добрата вест. Добровестието на Исус, взето в пълния му обем, предполага дълго време напред, което предхожда появата на Царството. Това се вижда, както вече казахме, поне от притчите за зърното, нивите, дървото и закваската. А и самата Елеонска реч на Повелителя включва тази перспектива. "Времената на народите", за които тай говори, са съвършено неопределен период. Разрушаването на Ерусалим и всемирните бедствия са наречени от него "начало на родилни мъки". Думите "близо до вратата" по-скоро трябва да се разбират в мащабите на пророчествата, които обикновено изобразяват "хиляда години като един ден". Това не са земни, а божествени мащаби.

По думите на Христос той ще се яви в славата си не преди да бъде "проповядана добрата вест за Царството по цялата вселена за свидетелство на всички народи". [14] Трудно е да си представим, че в дадения случай Христос е имал предвид само няколко десетилетия. Ние знаем, че това условие и след двадесет века съвсем не се е изпълнило. Нали даже и страни, които са наглед християнизирани, често остават в незнание за същността на добрата вест.

Но ако Христос е говорел за далечното бъдеще, защо е призовавал учениците си да бъдат готови? Какво отношение е имало към тях това, което ще стане след хиляди години?

Редица авторитетни съвременни тълкуватели смятат, че в добрата вест се сблъскваме с "осъществена есхатология". [15] Това, което Христос нарича "поява на Човешкия син", който ще съди света, включва живота, смъртта и възкресението му. Идването на Човешкия син е наистина съд, който продължава във вековете.

Тази мисъл явно може да бъде потвърдена от много изречения на Исус: "За съд съм дошъл на света", "Сега е съдът над света..." [16] И все пак тези, които четат внимателно Евангелията, трябва да признаят, че Христос говори за Съд не само в смисъла на своето служене. Неговата добра вест е неотделима от старозаветните пророчества, които сочат пътя на човечеството към завършеността на времената, към съвършеното тържество на Царството.

Защо в добрата вест темата за края на Стария свят е преплетена с темата за Съда и темата за края на историята? Вероятно Христос ги е сближил съзнателно, защото съществува тайнствена връзка между трите събития: Въплъщението, гибелта на Христос и последната световна криза.

Идването на Спасителя било начало на "месианската ера": Бог влязъл в живота на човечеството, приближил се до него толкова непосредствено, колкото никога преди това. Тази именно среща се превърнала в съд, който придобил сила от момента, когато принизеният Месия, вестител на любовта и истината, поставил хората пред избор: да го приемат или да го отхвърлят.

Старозаветната църква като носителка на Откровението е била вече не един път осъждана от Бога. Когато хората отказвали да следват думите му, известени чрез пророците, губели небесното покровителство и ставали роби на езичниците. През 70 година на тази трагедия ще и бъде съдено да се повтори. Но жребият на Ерусалим е първообраз на дълго продължаващия Божи съд. Ще го изпита върху себе си и християнският свят: Рим, Александрия, Константинопол.

Новият Божи народ, който ще приеме Завета на Христос, носи същата отговорност като древния Израел. Затова той постоянно ще преживява "съдни дни", докато борбата между доброто и злото не достигне висшата си точка на напрежение и тогава ще се състои последният Съд, прелом, пробив на историята извън собствените й предели, очистване и преобразяване на света...

Древните хора можели да си представят Богоявлението само в ореол от космически катастрофи. Затова, като следва обичая на пророците, Исус също говори за гаснещо Слънце и падащи звезди. Но символиката на това апокалиптично изображение не винаги трябва да се приема за точно описание на събитията.

По същество евангелската есхатология не е съсредоточена върху явните знамения на Съда. Той протича по "незабележим" начин. От времето, когато Бог е станал човек, се съди всяка душа. Лекомислените и безделниците се оказват неподготвени, както се оказали старейшините на Ерусалим. Когато говори по въпроса, Исус не сочи далечното бъдеще, а това, което става днес и винаги. "Следете за себе си, за да не натягат сърцата ви от преяждане, препиване и житейски грижи и да не ви настигне внезапно денят като примка". Близостта на Повелителя е открита само за бодърстващите, другите остават слепи и неподготвени. "Както в дните на Ной преди потопа ядяха и пиеха, женеха се и се омъжваха, когато Ной влезе в кораба [17]", така и във всяка една епоха хората живеят, без да подозират за близостта на Съдията. [18]

Заповедта хората да бъдат постоянно съсредоточени и готови да застанат пред Повелителя Исус изразил с няколко притчи, които разказал след пророчеството за Края. [19] Главният им мотив е идването или внезапното завръщане на някой, който отсъства. Това се отнасяло и за очакването на Месията, и за Съда над света след земното му служене. Христос сякаш готвел учениците си за раздялата, след която не трябвало да се отпускат и да потъват в духовен сън.

"Ако - казва той - стопанинът на къщата знае по време на коя стража [20] ще дойде крадецът, ще стои буден и няма да позволи да ограбят къщата му". Човекът също така трябва да прилича на слугата, чийто господар го оставил да се разпорежда в дома му. Благословен е, ако изпълни волята на господаря си в негово отсъствие. "Но ако каже злият роб в сърцето си: Бави се да дойде господарят ми и започне да бие другите като него роби, да яде и да пие с пияниците, ще дойде господарят на роба в ден, в който не го очаква, и в час, който не знае, ще го изобличи и ще му определи еднаква съдба с лицемерите: там ще бъде плач и скърцане на зъби".

Божето царство, което идва неочаквано, Христос представил в друга притча като младоженеца, когото чакали веднъж приятелките на невестата. Според обичая те трябвало да го посрещнат с горящи светилници. Но от десетте девойки само пет взели със себе си масло за лампите си. Женихът се забавил по пътя и те заспали. В полунощ се разнесъл вик: "Младоженецът идва!". Предвидливите излезли да го посрещнат, а светилниците на останалите угаснали: свършило се маслото им. Когато изтичали да купят масло и се върнали, вратата вече била затворена и младоженецът не ги пуснал.

Да бъдеш готов, означава да се трудиш за Повелителя. На това учи четвъртата есхатологична притча. Един стопанин, като заминал за далечна страна, оставил на тримата си слуги различно количество таланти [21]. Двамата от тях се постарали да умножат полученото, а третият заровил талантите си в земята. Като се върнал, господарят им оценил по достойнство труда на усърдните слуги, а нехайния наказал.
В какво се стои този труд? Отговорът на въпроса се намира в притчата за Царя, за Човешкия син, който отделя лошите от добрите, както пастирът отделя белите овце от черните кози. [22]

Тогава ще каже Царят на тези, които са от дясната му страна:

"Елате, благословени от моя Баща,

наследете Царството,

приготвено за вас от сътворението на света.

Защото гладен бях и ме нахранихте,

странник бях и ме приехте,

гол бях и ме облякохте,

болен бях и ме навестихте,

в затвора бях и дойдохте при мене.

Тогава ще му отговорят праведните:

"Кога те видяхме гладен, Повелителю, и те нахранихме?

Или жаден и те напоихме?

Кога те видяхме странник и те приехме

или гол и те облякохме?

Кога те видяхме болен или в затвора

и те навестихме?

И ще им отвърне Царят:

"Истина ви казвам:

като сте го направили за един от най-малките ми братя,

за мене сте го направили".

Тогава ще каже и на тези, които са от лявата му страна:

"Махнете се от мене, проклети, във вечния огън,

приготвен за дявола и неговите ангели.

Защото гладен бях и не ме нахранихте,

жаден бях и не ме напоихте,

странник бях и не ме приехте,

гол бях и не ме облякохте,

болен бях и в затвора и не ме навестихте".

Тогава и те ще отговорят:

"Кога сме те видели гладен, Повелителю,

жаден, странник, гол,

болен или в затвора и не ти служехме?"

Тогава и той ще отговори:

"Истина ви казвам:

като не сте го направили за един от най-малките,

и за мене не сте го направили".

И ще отидат във вечната мъка,

а праведните във вечния живот".

Значи, ако за света като цяло времето на Съда е скрито от непроницаемия покров на бъдещето, всеки човек и сега вече стои пред Човешкия син и той проверява всекиго. Царството му е тук, "сред нас". Тънка линия ни дели от Божественото огнище. "Не знаете - казва Христос на учениците си, - кога ще дойде стопанинът на къщата: по здрач, в полунощ, когато пеят петлите или в ранно утро. И като дойде внезапно, за да не ви намери да спите, а което го казвам, го казвам на всички: БДЕТЕ!".

БЕЛЕЖКИ

1. Мк 12, 41-44; Лк 21, 1-4. За даренията за Храма вж. Изх 30, 12; II Паралип 24, 4-10; Неем 10, 32; Мишна, Шекалим, 1 и сл.- Бел. авт.

2. Мих 6, 8. - Бел. авт.

3. Мт 23, 1-12; Мк 12, 38-40; Лк 20, 45-47. Пряката заповед, която забранява титлата "баща", явно остава неизвестна за повечето църкви през епохата на устната добра вест. Около 57 г. ап. Павел пише: "Дори да имате безброй наставници в името на Христос, вие нямате много бащи, защото аз ви създадох в името на Исус Христос чрез добрата вест" (I Кор 4, 15). По-късно обичаят да се наричат ръководителите на Църквата "бащи" (у нас със староб.: "отци" - бел. прев.) се е утвърдил въпреки Исусовото слово. Блаж. Ероним се опитва да обясни подобно противоречие по следния начин: "Както всъщност единият Бог и единият Син не пречат на другите да се наричат бащи и синове, така единият Баща и Учител не пречи на другите да се наричат с несвойствени за тях имена". Блаж. Ероним. Толкование на Матфея, IV. - Бел. авт.

4. Йн 4, 38. - Бел. авт.

5. Църковен данък. - Бел. авт.

6. Мт 23, 13-36; Лк 11, 42-52. "Десятъкът" се разпростирал върху всички видове храни, в това число и върху подправките (Маасрот, 141). "Божа премъдрост" е вероятно заглавие на недостигнала до нас апокалиптична книга; ср. Езд 1, 32. Авел и Захария са първият и последният праведник, станали жертва на убиец, които фигурират в Библията. - Бел. авт.. 

7. Мт 24, 1-2; Мк 13, 1-2; Лк 21, 5-6. - Бел. авт.

8. Есхатологичната реч на Христос се намира у Мт 24, 3-42; Мк 13, 3-32; Лк 21, 7-36. Според мнението на много съвременни екзегети тя е влизала в състава на отделен сборник ("Малък Апокалипсис"), от който са черпели евангелистите. - Бел. авт.
   9.  Ще напомним, че в Кн. на Даниил (12, 11) "мерзост на запустението" е наречен езическият олтар, поставен в ерусалимския храм от цар Антиох IV. Ср. I Мак 1, 54. - Бел. авт.
   10. С други думи: "на езичниците". - Бел. авт.
   11. С други думи: "днешното поколение". - Бел. авт.
   12. Морските вълни са библейски символ на сатаната. - Бел. авт.
   13. Вж. I Сол 5, 1-8. През първите векове на християнството имало много есхатологични движения ( напр. на монтанистите). През средните векове краят на света се очаквал през 1000-та, 1033-та, 1260-та година. Много бедствия (епидемии, междуособици) се възприемали като знамения за Края. Есхатологични били при възникването си анабаптизмът, руското старообрядчество, адвентизмът, еховизмът и др. Няколко пъти срокове за Второто идване (в източноправославната традиция: пришествие - бел. прев.) "се определяли" през XIX и XX век. - Бел. авт.
   14. Мт 24, 14. - Бел. авт.
   15. Тази мисъл е формулирана за първи път от Чарлз Дод. "Денят на Човешкият син - казва той, - означава факт извън времето. Той е свързан с историята, защото с идването на Исус е пуснал корени в историческата криза". Ch. Dodd. The Parables of the Kingdom, p. 81. - Бел. авт.
   16. Йн 9, 39; 12, 31; ср. 3, 19. - Бел. авт.
   17. В източноправославната традиция: ковчег (староб.). - Бел. прев.
   18. Мт 24, 37-42; Лк 17, 26-30. - Бел. авт.
   19. Мт 24, 43-51; 25, 1-46; Мк 13, 32-37; Лк 12, 35-48; 19, 12-27; 21, 34-36. Притчата за мнасите у Лука е очевидно само вариант на притчата за талантите. - Бел. авт.
   20. С други думи: по кое време на денонощието. - Бел. авт.
   21. Талант - мярка, равна на 26 кг. сребро. - Бел. авт.
   22. В Палестина козите са обикновено черни на цвят. - Бел. авт.

(Следва)