НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1988 г. / ХИМИЯ / ЙОХАН ДАЙЗЕНХОФЕР

Йохан Дайзенхофер ( Johann Deisenhofer)

30 септември 1943 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Хартмут Михел и Роберт Хубер)

(За определянето на триизмерната структура на реакционния център при фотосинтезата.)

Роден съм в Цузамалтхайм, Бавария, сега Федерална република Германия, като първи син на Текла и Йохан Дейзенхофер. След завръщането на баща ми от военна служба родителите ми ръководеха семейна ферма. През 1948 г. нашето семейство нарасна до окончателния си размер с раждането на единствената ми сестра Антони.

Ранната ми младост беше повлияна от средата, предоставена от едно малко селце, което след Втората световна война се опитваше да намери своя път обратно към някакъв вид нормален живот. Въпреки това, селцето беше най-приятно място за едно малко момче. През 1949 г. постъпих в началното училище в Цузамалтхайм и продължих да го посещавам до 1956 г. Според местния обичай най-големият син би трябвало да поеме семейната ферма. Въпреки това, за тяхно голямо разочарование, родителите ми забелязаха рано липсата у мене на интерес към земеделието и взеха трудното решение да ме изпратят на училище. Пътят ми към висшето образование започна през 1956 г. в „Knabenmittelschule HI. Kreuz”, Донанвьорт, и продължава от 1957 до 1959 в „Staatliche Realschule Wertingen” и от 1959 до 1963 в „Holbein Gymnasium”, Аугсбург. Там през 1963 г. положих изпита „Abitur“, който ми позволи да отида в университет. Бях награден със „Stipendium für besonders Begabte“ на „Bayerische Staatsministerium für Unterricht und Kultus“, което помогна да намаля финансовата тежест върху родителите си за моето образование.

През есента на 1965 г., след осемнадесет месеца военна служба в германския Бундесвер, където не надхвърлих чин редник, започнах да уча физика в Техническия университет в Мюнхен. Основна причина за избора на физика беше интересът ми към физическите, особено астрономическите проблеми, предизвикан от популярни книги на тази тема. Книгата, която си спомням най-ясно, беше популярен обзор на състоянието на астрономията от Фред Хойл, описващ въздействието на съвременната физика върху астрономията и последните постижения и отворени въпроси в тази област. Мюнхенския технически университет (МТУ) беше очевидният избор, защото Рудолф Л. Мьосбауер току-що беше приел професорска длъжност в университета; освен това Мюнхен е само на около 100 километра от Цузамалтхайм.

По време на престоя си в МТУ научих, че физиката е доста различна от това, което очаквах; освен това интересът ми бавно се измести към физиката на твърдото тяло. Заедно с няколко колеги започнах моята дипломна работа в тази област в лабораторията на Клаус Дрансфелд. Както се оказа, Клаус Дрансфелд беше почти толкова срамежлив човек, колкото и аз, така че тогава не можахме да установим добър личен контакт. Въпреки това, експерименталната работа, която оъсществих под ръководството на Карл-Фридрих Ренк в лабораторията на Дрансфелд, беше много успешна и доведе до публикация във „Physical Review Letters“ през 1971 г.; това беше първата ми научна публикация. По време на престоя ми в лабораторията Клаус Дрансфелд предаде интереса си към биофизичните проблеми на много студенти. Това имаше преки последици за кариерата ми, защото ме накара да търся подходяща институция, за да получа докторска степен в тази област. От приятел научих за нова група в „Max-Planck-Institut für Eiweiss- und Lederforschung“, чийто ръководител, Роберт Хубер, търсеше студенти. След кратко интервю с Роберт Хубер беше договорено, че мога да започна работата си през юни 1971 г., след последния изпит за моята диплома по физика в МТУ. През 1972 г. институтът се премества на няколко километра от Мюнхен в Мартинсрид и стана „Институт Макс Планк за биохимия“. Работата, която осъществих заедно с Волфганг Щайгеман (също един от докторантите на Хубер по това време) върху кристалографското усъвършенстване на структурата на говеждия панкреатичен трипсинов инхибитор беше успешна и нашата статия от 1975 г. в „Acta Crystallographica“ постоянно се цитираше.

В края на 1974 г., когато защитих докторската си дисертация, Роберт Хубер ми предложи постдокторантско място за две години, което приех. Това място беше преобразувано в постоянно през 1976 г. Присъединих се към Петер М. Колман, тогава постдокторант в лабораторията на Хубер, и Валтер Палм от университета в Грац, Австрия. След това продължих заедно с Роберт Хубер работата на Петерр Колман върху човешкия Fc-фрагмент и неговия комплекс с Fc-свързващ фрагмент от протеин А на Staphylococcus aureus. Усъвършенстването на тези структури приключи през 1980 г. През следващите две години се присъединих към няколко проекта в лабораторията на Роберт Хубер. През цялото си време в Мартинсрид обичах да работя с компютри и да разработвам и поддържам кристалографския софтуер.

През 1982 г. Хартмут Мишел, който беше дошъл в Мартинсрид заедно с Дитер Остерхелт, докладва на един от груповите семинари на Хубер за грандиозния си успех с кристализацията на фотосинтетичния реакционен център на Rhodopseudomonas viridis. След дискусии между мен и Хартмут и след като Роберт Хубер даде своето съгласие, аз се присъединих към проекта за реакционния център, за да определя триизмерната структура на тази молекула. Малко след това Кунио Мики, постдокторант от университета в Осака, пристигна в Мартинсрид и ни помагаше до септември 1983 г. По-късно Ото Еп, колега и приятел, откакто се присъединих към института „Макс Планк“, направи ценен принос за проекта.

За изненадващо кратко време, в края на 1983 г., стигнахме до момента, в който успехът на проекта беше на хоризонта. Отне ни почти две години, докато изработим пълната структура, и още две години, за да усъвършенстваме модела при резолюция 2,3Å.

Работата върху фотосинтетичния реакционен център промени живота ми по много начини. Беше специална привилегия да принадлежа към много малката група хора, които видяха как структурният модел на молекулата расте на екрана на компютърната работна станция и е трудно да се опише вълнението, което изпитах през този период от работата. Скоро след като новината за нашия успех се разпространи сред заинтересованата научна общност, получихме много покани да докладваме резултатите си по време на научни срещи, семинари и дори в телевизионни предавания. Широкото признание на нашата работа ми отвори и възможността да се преместя на ново място и да изградя собствена изследователска група. Най-добрата от няколко възможности беше предложение от Югозападния медицински център на Тексаския университет в Далас, към който се присъединих през март 1988 г., за да стана професор по биохимия и изследовател в медицинския институт „Хауърд Хюз“. Почти веднага след пристигането си се влюбих в Кирстен Фишер Линдал, професорка по микробиология и биохимия и изследователка в медицинския институт „Хауърд Хюз“; оженихме се през 1989 г.

За определянето на триизмерната структура на реакционния център Хартмут Михел и аз получихме през 1986 г. наградата за биологична физика на Американското физично дружество и наградата „Ото Байер“ през 1988 г. Нобеловата награда за химия през 1988 г. беше последвана от няколко ненаучни отличия като почетно гражданство на моя роден град Цузамалтхайм и на Далас, където сега живея, както и висок орден от Федерална република Германия. Аз съм член на „Academia Europaea“ и сътрудник на Американската асоциация за напредък на науката.

ИЗТОЧНИК: https://www.nobelprize.org/prizes/chemistry/1988/deisenhofer/biographical/

Превод от английски: Павел Николов