МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 34

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПЕТЪК, 11 МАЙ 1945 ГОДИНА

Домакинска работа. Накиснехме прането, обелихме последните картофи в кухнята. Фройлайн Бен ни донесе новите карти за храна. Те са отпечатани върху вестникарска хартия на немски и руски език. Има образци за възрастни и за деца под четиринадесет години.

Моята карта е пред мене и аз записвам дневната дажба: 200 гама хляб, 400 грама картофи, 10 грама захар, 10 грама сол, 2 грама малцово кафе, 25 грама месо. Без мазнини. Ако наистина ни дадат всичко това, все ще е нещо. Удивена съм, че редът започва да се връща толкова бързо.

Когато видях опашка пред магазина за зеленчуци, се наредих и взех с нашите карти червено цвекло и сухи картофи. На опашката абсолютно същите разговори като на помпата: всички сега обръщат гръб на Адолф и никой не го подкрепя. Всички са следени и никой не отрича нищо.

Бях ли за него? Или срещу него? Във всеки случай стоях между хората и дишах въздуха, който ни заобикаляше и ни се беше отразил, дори и да не го искахме. Париж ме научи на това, или по-скоро един млад студент, когото срещнах в Люксембургската градина през третата година след идването на Хитлер на власт. Криехме се от дъжда под короната на едно дърво. Разговаряхме на френски и на двамата ни личеше, че сме чужденци. Откъде си? С много забава и закачки се опитвахме да отгатнем кой откъде е. Цветът на косата ми го накара да реши, че съм от Швеция, докато аз настоявах, че е монегаск, защото бях научила скоро тази дума за гражданите на Монако и ми се струваше забавна.

Дъждът спря толкова внезапно, колкото започна. Тръгнахме и аз правех малки крачки, за да вървя в крак с него. Той спря и каза: "А, Une Fille du Fuhrer!" - Дъщеря на Хитлер, тоест германка, разпозната в момента, когато се опитва да върви в същата стъпка със своя съсед.

Шегите и закачките свършиха. Защото младежът се представи: не е монегаск, а е холандец и евреин. Какво друго ни оставаше да си кажем? Разделихме се на следващия ъгъл. Това преживяване остави тогава горчивина в мене и дълго време ми се въртеше в главата.

Спомних си, че не бях чувала отдавна за хер и фрау Голц, съседите ми от изгорялата къща. Те бяха верни на партията. Отидох няколко сгради по-нататък, но напразно питах за тях. Чух само от съседите, които след безкрайното чукане от моя страна отвориха вратата, без да свалят верижката, че хер и фрау Голц са се измъкнали тихо, без да се обадят. Което било добре, защото руснаците ги търсели, след като явно някой ги е предал. В късния следобед някой почука на вратата ни и ме повика. За мое учудване, почти забравена фигура от нашето минало в мазето: Сигизмунд, вярващият в победата, който чул, че имам връзки с „високопоставени руснаци“. Искаше да научи от мене дали е вярно, че всички бивши партийци трябва да се запишат за доброволна работа, иначе ще бъдат изправени до стената. Има толкова много слухове, че не можеш да си в крак с всичките. Казах му, че не зная нищо и че не вярвам това да е планирано - трябва да почака. Мъжът трудно можеше да бъде разпознат. Панталоните му висяха около изтощеното тяло, целият изглеждаше нещастен и смазан. Вдовицата му изнесе проповед за невинната му подкрепа и сега той сам вижда до какво е довело това... Сигизмунд - все още не зная истинското му име – поиска малко хляб. Дадохме му. А когато си тръгна, започна скандал. Хер Паули бушуваше и крещеше, че е възмутително вдовицата да дава нещо на този човек – сам си е виновен за всичко, трябва да му е зле, трябва да го затворят и да му вземат хранителната карта. (Паули е винаги против нещо, защото има такъв характер - интерпретира, не се съгласява, „дух, който винаги отрича“. Доколкото виждам, няма нищо на земята, с което той да е съгласен.) Да, да, сега никой не иска да знае нищо за Сигизмунд. Той не трябва да идва тук, в къщата, всичките набързо му затварят устата, никой не иска да има нищо общо с него. И ако сте на неговото място, ще се върнете обратно. Той трябва да изглежда изоставен и объркан. Аз също го изгоних грубо, което ме дразни в момента. Това означава ли, че и аз се ръководя от някого? "Осанна – Разпъни го!"

Преди половин час по здрач изведнъж се чуха изстрели. Далечен, пронизителен женски писък: „Помощ!“ Дори не погледнахме през прозореца. За какво? Но това е много добре: напомня ни отново, кара ни да бъдем нащрек.

(Следва)