МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 36

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

НЕДЕЛЯ, 13 МАЙ 1945 ГОДИНА

Светъл летен ден. Оптимистични звуци в ранното утро: тропане, търкане, удряне с чук. Но над нас витае страхът, че ще трябва да освободим сградата и жилищата си за военните. На помпата се носеше слух, че в блока ще се настаняват войници. Нищо вече не ни принадлежи в тази страна, само настоящият момент. И ние му се наслаждавахме, докато седим тримата около богато подредена маса за закуска, хер Паули все още по халат, но вече сравнително в добро здраве.

Камбаните бият над Берлин, за да отбележат победата на съюзниците. Някъде в този час се провежда прочутият парад, който няма нищо общо с нас. Говори се, че днес е празник за руснаците и че войниците ще получат водка, за да отпразнуват победата. На помпата казаха, че жените не трябва да напускат домовете си, ако е възможно. Наистина не знаем дали да вярваме на това. Вдовицата поклаща подозрително глава. Хер Паули пак разтрива гърба си и казва, че трябва да си легне... Ще почакам и ще видя.

Междувременно обсъждаме алкохолната тема. Хер Паули беше чул някога, че е дадена инструкция на воюващите германски войски никога да не унищожават запасите от алкохол, а по-скоро да ги оставят на преследващия ги враг, защото опитът показва, че алкохолът ги забавя и влошава по-нататъшната им бойна способност. Това са просто мъжки глупости, съчинени от мъже за мъже. Ако се замислят само за две минути, ще им стане ясно, че алкохолът възбужда и повишава неимоверно желанието. Убедена съм, че без алкохола, който мъжете намираха навсякъде из нашия край, щяха да се случат наполовина от изнасилванията. Тези мъже не са Казанова. Първо трябва да се насочат към смели действия и да премахнат задръжките си. Те знаят това или го подозират; иначе нямаше да са толкова запалени по напитките. По време на следващата война, която ще се води сред жени и деца (за чиято защита мъжете уж са воювали в миналото), всяка останала капка стимулираща напитка ще трябва да се излива в канавката, преди войските да се изтеглят, складовете за вино трябва да бъдат унищожени, бирените изби трябва да бъдат взривени. Или, ако питат мене, трябва бързо да се организират забавни вечери за своите хора предварително. Просто стойте далече от алкохола, докато жените са в обсега на врага.

По-нататък, същата вечер. Страшната неделя свърши. Нищо не се случи. Беше най-спокойната неделя от 3 септември 1939 г насам. Лежах на дивана; навън е слънце и чуруликане. Хапнах кекс, който вдовицата ни опече с греховно количество дърва, и се замислих за живота. Ето и равносметката:

От една страна нещата за мене изглеждат добре. Свежа и здрава съм. Нищо не ме увреди физически. Чувствам се така, сякаш съм добре подготвена за живота, сякаш имам ципести крака за калта, сякаш козината ми е особено гъвкава и здрава. Вписвам се в света, не съм изискана. Баба ми някога пренасяше тор. От другата страна има всичките знаци минус. Вече не зная какво да правя на света. Незаменима съм от никое човешко същество, просто стоя и чакам, в момента не виждам цел или задача пред себе си. Наложи се да се сетя за един разговор, който веднъж проведох с една умна швейцарка и в който, въпреки всичките планове за подобряване на света, настоях на изречението: „Сборът от сълзите остава постоянен.“ Без значение под кои знамена и формули живеят хората; без значение кои богове следват и какви реални заплати получават: сборът от сълзите, болката и страховете, с които всеки плаща за съществуването си, остава постоянен. Преситените хора тънат в неврози и умора. Тези, които се измъчват много, като нас сега, са подпомогнати от вцепенението и апатията. Иначе трябваше да плача от сутрин до вечер. Правя го толкова малко, колкото и другите. Има си закон. Разбира се, всеки, който вярва в неизменността на земното количество сълзи, не е подходящ да бъде добротворец и изобщо не е способен на мащабни действия.

Да ви кажа: била съм в дванадесет европейски страни, живяла съм между другото в Москва, Париж и Лондон и съм преживяла болшевизма, парламентаризма и фашизма отблизо, като обикновен човек сред обикновени хора. Разлики? Да, значителни. Но ми се струва, че те се крият във формата и цвета, в приложените правила на играта; не в по-голямото или по-малкото щастие на мнозинството, каквато беше грижата на Кандид. Малкият, раболепен, покорен човек, който знае само средата, в която се е родил, ми се струваше не по-нещастен в Москва, отколкото в Париж или Берлин. Той се адаптира психически към условията на живот, които то заобикалят.

За мене в момента решава най-личното: моят вкус. Не искам да живея в Москва. Това, което най-много ме потискаше там, беше непрекъснатото идеологическо обучение; след това невъзможността местните да пътуват свободно по широкия свят; и накрая липсата на всякаква еротична аура. Не ми харесваше режимът там. Харесваше ми обаче да съм в Париж или Лондон. Но там винаги съм чувствала най-болезнено, че стоя настрана, оставам чужда, просто толерирана чужденка. Върнах се в Германия доброволно, въпреки че приятели ме съветваха да емигрирам. Добре е, че се прибрах. Не бих могла да пусна корени никъде в чужда страна. Чувствам се сякаш принадлежаща на моя народ и искам да споделя съдбата му, дори и сега.

Но как? За мене няма връщане към червеното знаме, което ми изглеждаше толкова ярко, когато бях млада. Броят на сълзите също остава постоянен в Москва. Моята благочестива люлка беше изгубена за мене, бог и отвъдното се превърнаха в символи и абстракции. Прогрес? Да, за по-големи бомби. Щастие за повечето хора? Да, за Петка и подобни на тях. Идилия в тихо кътче? Да, за изглаждащите ресните на своите килими. Притежание, комфорт? Би трябвало да се смея, бездомен градски номад, каквато съм. Любов? Тя лежи стъпкана на земята. И ако трябва да възкръсне отново, аз постоянно бих се тревожила за нея, няма да намеря убежище в нея и никога повече няма да се надявам на постоянство.

Може би изкуството, трудолюбието в служба на фирмата? Да, за призваните, от които аз не съм. Аз съм само един обикновен работник, трябва да се държа смирено. Мога да въздействам и да бъда добър приятел само в тесен кръг от хора. Останалото е само чакане на края. Но все пак мрачното и причудливо приключение на живота е привлекателно. Ще се придържам към него от любопитство; и защото ми е приятно да дишам и да усещам здравината на своите крайници.

(Следва)