МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 35

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

СЪБОТА, 12 МАЙ 1945 ГОДИНА

На сутринта цялото домакинство - сега отново официално се наричаме така - изкопа заедно яма в задната градина, която вече бях възприела като гробище във въображението си, но само за боклука на сградата, който се трупаше на планини около кофите за боклук, събрани наоколо. Жив ентусиазъм за работа, забавни неща за казване, всички почувстваха облекчение и радост от полезната работа. Толкова е странно, че никой вече не трябва да ходи "на работа", че всеки има домашен отпуск, така да се каже, че семейните двойки са заедно от сутрин до вечер. След това избърсах хола, изтърках руските плюнки, следите от ботушите и последният остатък от конски тор по дъските. Това ме накара да огладнея. Имаме още грах и брашно. Вдовицата е претопила гранясалите остатъци от маслото на „Фолксщурм“ , донесени от хер Паули.

Жилището блестеше, когато нашите гостите от Шьонеберг дойдоха. Бяха тръгнали заедно, въпреки че моята приятелка Гизела не познаваше преди това приятелите на вдовицата. И тримата бяха измити, спретнато причесани и чисто облечени. Бяха минали по същия път като нас и бяха видели същото - почти няма хора, малко руснаци, иначе пустош и тишина. Имахме истинско кафе и три дебели филии за всеки - разкошно ястие! Заведох Гизела във всекидневната да поговорим и исках да разбера какво мисли за живота. Тя вижда всичко в черно. Вижда как нейният свят, западният свят, характеризиращ се с изкуство и култура, който за нея е достоен, потъва. Чувства се психически твърде уморена, за да започне отначало. Тя не вярва, че има място за отделния човек да диша или дори да върши някаква интелектуална работа. Не, тя няма желание за веронал и подобни отрови. Тя иска да издържи, макар и без смелост или радост. Тя говореше, че иска да търси „божественото“ в себе си, че иска да се примири с най-съкровеното си, че се надява на спасение оттам. Тя е недохранена, има дълбоки сенки под очите и ще трябва да продължи да гладува заедно с двете млади момичета, които е приела и на които според мене все още дава от своята храна. Нейният малък запас от бобови растения и овесени ядки е откраднат от мазето ѝ от германци, преди руснаците да нахлуят. Хомо хомини лупус. Когато се сбогувах, ѝ дадох две пури; откраднах ги тайно от кутията на майора, която хер Паули беше изпушил вече до половината. В края на краищата аз имах право на този подарък, а не той; имах право на своя дял. Гизела можеше да ги обмени за храна.

Вечерта отидох за вода. Нашата помпа е чудесно устройство. Стволът се отчупи, дръжката, строшена няколко пъти, беше лошо завързана с няколко метра въже и тел. Винаги трябва трима да поддържат конструкцията, докато двама помпат. Колективната работа се получи добре, дума да не става. Трески и стружки от помпата плуваха и по двете ми кофи. Трябваше да прецедим водата. Отново се учудвам, че „те“ построиха барикади, от които нямаше никаква полза, но не се замислиха да подготвят няколко подходящи крана за вода за обсадата. Те самите са обсаждали градове, така че трябваше да знаят. Но всеки длъжностен човек, който би говорил за изграждане на помпи, вероятно щеше да бъде отхвърлен като пораженец и негодник. Тиха вечер днес. За първи път от три седмици отворих книга, Джоузеф Конрад: “Линията на сянка“. Но ми беше трудно да вникна в нея, самата аз съм твърде изпълнена с образи.

(Следва)