ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“ - 14

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856 г.)

***

След края на романа с Родолф (той изоставя Ема в онази минута, когато тя го чака, за да избягат заедно в синята мъгла на романтичните сънища) две взаимно свързани сцени са написани с любимия за Флобер похват на контрапункта.

Първата е вечерта в операта по време на представлението на „Лучия ди Ламермур“, когато Ема среща Леон, който се е върнал от Париж. Младите красавци, които се надуват в оперния партер и поставят жълтите си ръкавици върху бастунчетата със златни топки, и към които гледа Ема, са встъпление към звуците на настройваните инструменти.

В първата част от сцената Ема е опиянена от мелодичните жалби на тенора, които ѝ напомнят за отдавна миналата ѝ любов към Родолф. Шарл прекъсва музиката на нейните преживявания с прозаични реплики. За него операта е безсмислена суета, а в замяна на това тя разбира сюжета, защото е чела романа на френски език. Във втората част, като следи съдбата на Лучия на сцената, тя се отдава на мисли за своята съдба. Вижда се като оперна героиня и е готова да обикне всеки, у когото може да види тенор. Но в третата част ролите се сменят. Операта и пеенето се превръщат в досадни прекъсвания, а основен става разговора ѝ с Леон. Шарл едва започва да получава удоволствие, когато го отвеждат в кафенето. В четвъртата част Леон предлага да се върнат в неделя, за да чуят пропуснатия последен акт. Уравненията, както се казва, са опростени: отначало за Ема реалността е равна на операта; певецът отначало е равен на Родолф, след това на себе си, Лагарди, възможния любовник; възможният любовник се превръща в Леон и накрая Леон е приравнен към реалността, а операта престава да занимава Ема и тя отива в кафенето, за да напусне непоносимо задушната зала.

Друг пример за контрапункт е епизодът в катедралата. Начало този път дава посещението на Леон при Ема в странноприемницата и едва след това се озоваваме в катедралата по време на тяхната среща. Първоначалният разговор повтаря разговора на Ема и Родолф по време на земеделския събор, но сега Ема е много по-сложна. В първата част от сцената в катедралата Леон влиза в църквата и чака Ема. Този път интерлюдията се разиграва между църковния пазач (чакащ постоянно туристите като екскурзовод), от една страна, и Леон, който отказва да разглежда забележителностите, от друга. Той отбелязва само това (преливащите се светлинни петна по пода и по-нататък), което е съзвучно със съсредоточеността му върху Ема, която му изглежда като ревниво пазена испанска дама, подобна на възпетите от френския поет Мюсе, и която идва в църквата и предава тайно на своя поклонник бележка. Пазачът кипи от гняв при вида на потенциалния екскурзиант, който си позволява да се любува на катедралата самостоятелно.

Втората част започва с идването на Ема – тя протяга рязко на Луон някаква хартия (писмо с отказ), влиза в параклиса на Пречистата дева и там се моли. „Тя стана и щяха да излязат, когато пазачът бързо се приближи, като каза:

— Госпожата несъмнено не е оттук? Не желае ли госпожата да види интересните неща в църквата?

— Е, не! — извика помощникът.

— Защо не? — каза тя.

Защото със своята разклатена добродетел тя се вкопчваше в Богородица, в статуи, в гробове, във всички случайности“.

Потокът от разяснително красноречие на пазача е противопоставен на нетърпеливата вътрешна буря у Леон. Пазачът тъкмо се опитва да им покаже камбанарията, когато Леон повлича Ема далече от катедралата. Но – и това е третата част – когато вече излизат, пазачът успява да се появи отново, като донася куп огромни подвързани тома – съчинения за катедралата. Накрая обезумелия от нетърпение Леон иска да намери фиакър, а след това се опитва да настани в него Ема. Така правят в Париж, отговаря той на нейните колебания – за нея Париж е копринената табакера – и думите му я убеждават като неопровержим довод.

„Но фиакърът не идеше. Леон се страхуваше да не би тя пак да влезе в църквата. Най-после фиакърът се яви.

— Минете поне през северния портал! — извика пазачът, който бе останал на прага. — За да видите „Възкресение“, „Страшният съд“, „Раят“, „Цар Давид и грешниците в пламъците на ада“.

— Къде ще отивате, господине? — попита кочияшът.

— Дето искате! — каза Леон, като бутна Ема в колата.

И тежката кола потегли“.

Както селскостопанските мотиви (прасетата и оборския тор) по време на събора предвещават мръсотията, която момчето Жюстен чисти от обувките на Ема след разходките ѝ до дома на своя любовник Родолф, така и последният порив на красноречието на папагала пазач предвижда адския пламък, който Ема би могла да избегне, ако не седне в каретата с Леон.

С това завършва църковната част на контрапункта. Тя се отзовава в следващия епизод – със закритата карета.

На кочияша също най-напред му хрумва да покаже на двойката, която поради неосведомената си простота прима за туристи, изгледи от Руан, например статуята на някой поет. След това той в също толкова необмислен и бърз галоп кара към гарата и опитва други подобни маршрути. Но всеки път глас от тайнствената дълбина на каретата му заповядва да продължи нататък. Няма нужда да навлизаме в подробностите на това удивително смешно пътуване, защото цитатът ще говори сам за себе си. Но си струва да отбележим, че гротесковият фиакър със заслонените прозорци, който преминава по Руан пред очите на всички, е много далече от разходките в пъстрите гори по лилавия пирен с Родолф. Измените на Ема са станали по-вулгарни.

„И тежката кола потегли.

Тя слезе по улица Гран-Пон, пресече площад Де-з-Ар, кея Наполеон, Пон-Ньоф и спря точно пред статуята на Пиер Корней.

— Продължавайте! — рече един глас отвътре.

Колата отново тръгна и от кръстопътя Лафайет, като се спусна по нанадолнището, влезе със силен галоп в железопътната станция.

— Не, направо! — извика същия глас.

Фиакърът излезе от оградата и като се намери в алеята, скоро пое с лек тръс между големите брястове. Кочияшът избърса чело, сложи кожената си шапка между коленете и подкара колата извън страничните алеи, по брега на реката, край моравата.

<...>

Ала изведнъж [каретата] се насочи неочаквано през Карт-Мар, Сотвил, Гранд-Шосе, улица Елбьоф и направи трета спирка пред Ботаническата градина.

— Карайте! — викна по-яростно гласът.

И веднага, поемайки отново, мина през Сен-Север <...>. Изкачи се по булевард Буврьой, прекоси булевард Кошоаз, сетне целия Мон-Рибуде до склона Девил.

Пак се върна; и тогава без определена цел и направление тя скита напосоки. Видяха я в Сен-Пол, в Лескюр, на хълма Гарган, в Руж-Мар и на площад Гайарбоа; по улица Маладреди, по улица Динандри, пред Сен-Ромен, Сен-Вивиан, Сен-Маклу, Сен-Никез, пред митницата, в Бас-Вией-Тур, при Троа-Пип и на гробището Монюмантал. Сегиз-тогиз кочияшът хвърляше от капрата отчаяни погледи към кръчмите. Той не можеше да разбере какъв бяс за движение караше тия хора да не искат да се спрат. Опита се няколко пъти да спре, но веднага чуваше отзаде си гневни викове. Тогава здравата шибаше двете си изпотени кранти, без да внимава за дупките по пътя, закачайки се тук-там, без да иска и да знае за това, паднал духом и почти разплакан от жажда, от умора и от мъка.

А на пристанището, сред товарни коли и бъчви, и по улиците, при тротоарните стълбове, жителите гледаха с широко разтворени очи, слисани, това тъй необикновено за провинцията нещо: фиакър със спуснати завеси, който непрестанно се появяваше, по-затворен от гроб и разлюлян като кораб.

По едно време по пладне далеч извън града, когато слънцето най-силно пронизваше старите посребрени фенери, една гола ръка се подаде изпод завеските от жълто платно и хвърли късчета хартия, които се пръснаха от вятъра и паднаха по-далеч като бели пеперуди в една цяла цъфнала люцернова ливада.

После към шест часа колата спря в една уличка на квартал Бовоазен и от нея слезе жена, която тръгна със спуснат воал, без да обърне глава“.

(Следва)