ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“ - 10

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856 г.)

***

Флобер използва особен похват, който може да се нарече метод на контрапункта или метод на паралелни преплитания и прекъсвания на два или няколко разговора или линии на мисълта. За първи път срещаме този похват при появяването на Леон Дюпюи. Леон, млад човек, помощник на нотариуса, е въведен в повествованието посредством описанието на Ема, каквато той я вижда: в червените отблясъци на камината, които сякаш блестят право през нея. След това, когато редом с нея се оказва друг мъж, Родолф Буланже, тя също ще бъде описана от неговата гледна точка, но в описанието ще преобладава материалната страна на нейния облик, за разлика от почти безплътния образ, появил се пред Леон. Впрочем, по-късно косите на Леон ще бъдат наречени тъмни (chatain), а в тази сцена той е блондин или изглежда така за Флобер при светлината на огъня, разпален, за да озари Ема.

И ето че при разговора в гостилницата след идването на Ема и Шарл в Йонвил се появява темата за контрапункта. На 19 септември 1852 година, точно една година след като Фобер започва да пише романа (от осемдесет до деветдесет страници на година – такъв човек ми харесва), той пише на любовницата си Луиз Коле: „Как ми омръзна „Бовари“ <...> За сцената в гостилницата ще ми трябват три месеца. Има минути, когато съм готов да плача от безсилие. Но по-скоро ще умра, отколкото да я подмина. Трябва едновременно да въведа в действието петима или шестима души (които говорят от свое лице) и няколко други (за които говорят), да опиша мястото на действието и цялата местност изобщо, да характеризирам външността на хората и вещите и да покажа в тази обстановка един господин и една дама, които започват да чувстват влечение един към друг (поради сходство на вкусовете). Де да имах достатъчно място! Но действието трябва да се развива със стремителна бързина и при това съвсем не сухо; развивайки го, няма да сгъстявам боите“.

И така, в гостилницата започва разговор. Участниците да четирима. Диалогът на току-що започналите се Ема и Леон е прекъсван от монолози или отделни реплики на Оме, отправени предимно към Шарл Бовари, защото Оме иска много да завърже с новия лекар добри отношения.

Първата част от сцената е обмен на отривисти фрази между четиримата събеседници: „Оме поиска позволение да не сваля шапчицата си от страх да не хване хрема“.

След това се обръща към своята съседка.

„ Госпожата навярно е малко уморена? Нашата „Лястовица“ тъй ужасно раздрусва пътниците!

— Вярно е — отговори Ема, — но промените винаги ми са приятни; аз обичам да бъда в нови места.

— Колко досадно нещо е — въздъхна младият помощник — да живееш прикован в едни и същи места!

— Да бяхте като мене — рече Шарл, — да трябва непрекъснато да яздиш кон…

— А — поде Леон, обръщайки се към мадам Бовари — мене ми се струва, че няма по-приятно нещо от това (да яздиш – Вл. Н.); когато човек може — добави той (тук и там се появява темата за конете – Вл. Н.) .

Втората част се състои в дълга реч на Оме, в края на която той споделя с Шарл сведения за мястото, където той трябва да се е настани: „— Но — каза аптекарят — упражняването на медицината в нашите краища не е много трудно. <...> Защото хората тук още прибягват до молитви, мощи, попове, вместо да отидат просто при лекаря или аптекаря. А пък климатът наистина съвсем не е лош и в нашата община ние имаме дори няколко деветдесетгодишни хора. Зиме термометърът (аз съм правил наблюдения) спада до четири градуса, а през горещия сезон стига до двадесет и пет и тридесет сантиградуса най-много, което по Реомюр прави двадесет и четири максимум или петдесет и четири по Фаренхайт, не повече! И наистина ние сме запазени от северните ветрове чрез Аргьойската гора, а от западните — чрез хребета Сен-Жан; и жегата, причинявана от водните изпарения на реката и от големия брой добитък из ливадите, които, както знаете, отделят много амоняк, тоест азот, водород и кислород (не, само азот и водород), жегата, която изсмуква влагата от земята, смесвайки всички тия излъхвания, като ги събира, тъй да се каже, в един сноп, и комбинирайки се от само себе си с електричеството, пръснато в атмосферата, когато има електричество, би могла с време да породи, както в тропическите страни, вредни миазми; тая жега, казвам, се охладява достатъчно откъм страната, отдето идва, по-право, отдето би дошла, тоест юг, от югоизточните ветрове, които, сами охладени от Сена, над която минават, понякога пристигат тук неочаквано като руски ветрове!“

В средата на речта си той допуска грешка – в отбраната на еснафа винаги може да се намери пролука. Термометърът му трябва да показва 86 по Фаренхайт, а не 54; преминавайки от едната система в другата той забравя да прибави 32. Като обърква амоняка с въздуха, той едва не се насажда на пачи яйца, но се усеща своевременно. Всичките си познания по физика и химия той се опитва да напъха в едно завладяващо изречение; но освен силна памет за всякакви неща от вестниците и брошурите, не може да покаже нищо друго.

Ако речта на Оме е обаче смесица от псевдонаука и изтъркани вестникарски щампи, третата част от разговора между Ема и Леон е наситена с мухлясала поетичност. „— Има ли поне места за разходка в околността? — продължаваше мадам Бовари, говорейки на момъка. — О, много малко — отговори той. — Има едно място, наречено Пасището, навръх склона, до края на гората. През неделните дни ходя понякога там с някоя книга и гледам залеза.

— Мисля, че няма нищо по-възхитително от залез-слънце — поде тя, — особено край морето.

— О, как обожавам морето! — каза господин Леон.

— И после не ви ли се струва — продължи мадам Бовари, — че духът се носи по-свободно над тая безпределна шир, съзерцаването на която извисява душата и внушава мисли за безкрая, за идеала?

— Същото е и при планинските гледки — каза Леон“.

Много важно е да се разбере, че двойката Леон-Ема е също толкова банална, тривиална, плоска в своите лъжехудожествени преживявания, колкото е и надутият и всъщност невеж Оме по отношение на науката. Тук се срещат лъжеизкуството и лъженауката. В писмо до своята любовница (от 9 октомври 1852 година) Флобер посочва следната особеност на тази сцена: „Сега пиша за един разговор на млад човек с млада жена за литературата, моретата, планината, музиката и други така наречени поетични теми. Обикновеният читател ще приеме може би това за чиста монета, но моята истинска цел е гротеската. Според мене моят роман ще бъде първият, в който се осмиват главната героиня и главният герой. Но иронията не отменя патоса, а напротив, засилва го“.

Своята бездарност, пробива в своята отбрана Леон разкрива, когато споменава за пианиста: „Имам братовчед, който миналата година пътува из Швейцария; той ми разправяше, че ние не можем да си представим поезията на езерата, прелестта на водопадите, величавото впечатление от ледниците. Виждали се борове, невероятно големи, преметнати над планински потоци, колиби, повиснали над пропасти, и когато облаците се разкъсват, виждаш долу, хиляда стъпки под тебе, цели долини. Тия гледки навярно възхищават, предразполагат към молитва, към екстаз! Затова и аз вече не се учудвам на оня знаменит музикант, който, за да възбуди въображението си по-силно, имал навик да отива да свири на пиано пред някоя величествена местност“.

Швейцарските изгледи трябва да подбуждат към молитви, към екстаз! Не е удивително, че знаменитият музикант е свирел на пиано сред възвишените пейзажи, за да се вдъхнови. Това е великолепно.

Скоро пред нас се разкрива обаче цялата библия на лошия читател, това, което не трябва да прави добрият. „— Жена ми съвсем не се занимава с градинарство — каза Шарл, — тя обича повече, макар да ѝ са препоръчани физически упражнения, да стои постоянно в стаята си и да чете.

— Също като мене — намеси се Леон. — Има ли наистина по-хубаво от това да седиш вечер край огнището с някоя книга, когато вън вятърът блъска в прозорците, когато лампата свети?…

— Нали? — каза Ема“.

Книгите се пишат не за тези, които обичат предизвикващата сълзи поезия или благородните герои от романите, както смятат Леон и Ема. Само на децата е простено да се отъждествяват с персонажите от книгите или да се опияняват от лошо написаните приключенски истории, но именно с това се занимават Ема и Леон. „- Случвало ли ви се е — поде Леон — да срещнете в някоя книга мисъл, която сама някога смътно сте имали, някой замъглен образ, който се възвръща отдалеч и който сякаш е пълен израз на вашето най-неуловимо чувство?

— Изпитвала съм го — отговори тя.

— Ето затова аз най-много обичам поетите. Според мен стиховете са по-нежни от прозата и много по-лесно карат човека да плаче.

— Но след време те уморяват — каза Ема. — Сега аз, напротив, обичам неща, които се четат задъхано, които внушават страх. Мразя обикновените герои и умерените чувства, каквито има в действителността.

— Вярно е — забеляза младият помощник, — щом тия произведения не досягат сърцето, те се отдалечават, струва ми се, от истинската цел на изкуството. Колко сладостно е сред житейските разочарования да можеш да се унесеш мислено към благородни характери, към чисти чувства и картини на щастие“.

(Следва)