МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 46

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ВТОРНИК, 22 МАЙ 1945 ГОДИНА

В шест сутринта вдовицата вече обикаляше по жилището. Предната вечер получи бележка от домоуправителя на нашата къща. (Домоуправител на къщата – още едно ново изобретение! За нас тази роля играеше съпругът на жената от Хамбург.) Бележката, размножено парче хартия, гласеше, че вдовицата трябва да е пред кметството в осем часа сутринта за работа. Нищо друго. „Би било добре, ако е за бране на аспержи“, каза тя и ние вече си представяхме най-вкусни ястия с аспержи. Така че днес играех ролята на домакиня и сготвих супа от грахово брашно за хер Паули и мене. Около 14 ч. силни викове на улицата пред нашата сграда: официален глашатай като преди хиляда години.

Беше се настанил под клена и четеше от лист хартия, че всички мъже и жени на възраст между петнадесет и петдесет и пет години, които са способни да работят и все още са безработни, трябва да се явят незабавно в кметството за работа.

Разгорещено обсъждане на стълбището: да отидем ли, или да не отидем? Книжарката беше за това да отидем, защото се опасяваше, че иначе може да ни отведат насила. Присъединих се към нея. Тръгнахме заедно. Попитах я дали знае какво е станало с нейната книжарница. „Изгоря в края на април“, беше краткият отговор. Въпреки това тя е оптимист за бъдещето. В мазето, казва, е спасила от Третия райх огромен сандък, пълен с книги - предимно "забранена" литература. Това означава, че са забранени от 1933 г.: първо книгите на евреи и емигранти, по-късно книгите на нашите противници на войната. „Сега хората търсят това“, казва книжарката. „Ще направим кът в нашия магазин и ще създадем заемна библиотека, с висок депозит, разбира се, иначе книгите ни веднага ще изчезнат.“ Обявих, че ще съм първа читателка, защото имам много за наваксване.

Много жени се тълпяха вече пред стълбите на кметството. Мъже, от друга страна, се виждаха само малко на брой. Млад мъж с много викове и ръкомахане записа имената ни в списък. Улицата пред кметството приличаше на оживена строителна площадка. Изкопът в средата на пътя, който беше направен за мистериозни военни цели от шепа германци и много руски момичета с памучни якета, сега се запълва само от нашите - процес, чиято логика има за мене някакъв смисъл. Изкопът се засипва с пясък, тухлени парчета и черни отпадъци от пожарите. Жени бутат колички с пълнежа до ръба на изкопа и ги изсипват вътре. Бригади с кофи са подредени по всички странични улици и кофа след кофа се подава по верига до количките. Утре сутринта в осем и аз трябва да съм там на работа. Нямам нищо против.

Напразно търсих вдовицата сред работещите жени. В един момент дойде камион с високоговорител, който крещеше новини на немски език с руски акцент. Нищо ново за мене.

За вечеря имахме хляб с консерва. Вдовицата все още я нямаше. Беше вече 21 часа, когато червената ѝ шапка най-накрая се появи долу. Беше изцедена, изтощена, обезсилена, само издаваше кратки, неразбираеми звуци на гняв и не искаше да говори с нас. Едва след безкрайното миене на тялото си тя си позволи да каже няколко изречения. Не е имало бране на аспержи. Руски камион закарал жените до машинен завод където вдовицата, заедно с около двеста други жени, опаковали различни части в кашони, разопаковали ги отново, преопаковали ги и така цял ден под наблюдението на руснаците; непрекъснато ги подбутвали да работят и им дали парче сух хляб за обяд.

„Никаква организация не е това - каза възмутено вдовицата. - Каква бъркотия, каква бъркотия!“

Разказваше ни още: „Веднага им казахме, че железата са твърде тежки и че дъното на сандъците ще се счупи. Извикаха ни: „Млък!“ и „Работи, работи!“ А когато първият сандък се разпадна на парчета, докато го вдигахме, наистина започнаха крясъци и, разбира се, изкараха нас виновни!“ Вдовицата клати глава : „За мене е загадка как тези хора успяха да спечелят войната. Имат по-малко ум от германски ученик.“ И така нататък тя изброяваше други неуспешни занимания и инат от страна на руснаците и никак не можеше да се успокои. Трябвало да върви до вкъщи час и половина; нито един камион не откарал жените обратно, след като работата била свършена. Резултат от това беше мехур на пръста на крака на вдовицата. Тя се оплакваше от него, оплакваше се от нашата участ и от поражението на Германия. Нищо не можеше да я утеши, дори чукът, клещите, парцалът за прах и тенекиената чаша - неща, които вдовицата беше изнесла тайно от завода под роклята си.

(Следва)