МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 40

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

СРЯДА, 16 МАЙ 1945 ГОДИНА (продължение)

Слязохме по желязна стълба в трезора. Долу стояха купища дюшеци. Между тях вечните бутилки и кърпички, и разфасовани куфари и папки. Преди всичко имаше тежка воня и мъртва тишина. Изпълзяхме обратно нагоре към светлината. Старши лейтенантът си отбеляза нещо.

Навън слънцето пече силно. Старши лейтенант иска да си почине и да изпие чаша вода. Вървим малко по самотната, пуста, тиха улица, която имаме само за себе си. Сядаме на парче стена от една градинка под люлякови дървета. „Ah, c'est bien“, казва руснакът. Но той предпочита да говори с мене на руски. За неговия френски, колкото чист и добър да е в произношението, явно му липсва практика и е доста немощен след първите няколко изречения и въпроси. Той смята, че моят руски е доста добър, но се усмихва на акцента ми, който намира - "Excusez, s'il vous plait" – за еврейски. Разбираемо; защото майчиният език на руския евреин е идиш, който е немски диалект.

Гледам кафеникавото лице на старши лейтенант и се чудя дали не е евреин. Да го питам ли? Но веднага отхвърлям тази идея като нетактична. След това ми хрумна, че въпреки всичките обиди и натяквания от страна на руснаците, никога не съм била обвинявана в преследването на евреите; а кавказецът някога още с първото изречение, което ми каза, енергично се предпази да не го взема за евреин. Във въпросниците, които трябваше да попълват всички в Русия, когато бях там, думата „евреин“ беше вписана в етнографската графа, като „татарин“, „калмик“ или „арменец“. И си спомням една служителка в канцелария, която отказваше да се пише „еврейка“, защото майка ѝ е рускиня. Въпреки това в службите се намираха много граждани евреи с типично немски имена и многозначително цветущо звучене като Голдщайн, Перлман и Розенцвайг. Предимно хора с добри езикови познания, отдадени на съветската догма, без Йехова, Кивота на завета и съботата.

Седим под сянката. Зад нас има още един от червените дървени стълбове. Отдолу лежи тихо и спи сержант Маркофф. Когато вратата на сутеренното жилище се отваря леко и оттам наднича стара жена, моля за чаша вода за руснака. Поднасят чашата приветливо, студена и замъглена от конденз. Старши лейтенантът се изправя и благодари с поклон.

Не мога да не си спомня за майора и неговия етикет. Винаги крайности. „Жено, ела!“ и екскременти в стаята; или нежност и поклони. Във всеки случай старши лейтенантът трябваше да бъде по-учтив, за да се държи с мене по-скоро като с дама. Явно наистина бях дама в очите му. Изобщо имам чувството, че ние германките, стига да сме сравнително чисти, добре възпитани и притежаващи училищни познания, в очите на руснаците сме много почтени същества, представители на по-висока култура. Дори дървосекачът Петка сигурно беше усетил нещо подобно. Може би обстановката, в която ни намират, също играе роля: малкото останали парчета полирани мебели, пианата, картините и килимите, всички тези буржоазни неща, които им се струват толкова великолепни. Спомням си как Анатол веднъж се учуди на благосъстоянието на нашите фермери, които срещал в селата по пътя на войната: „Имаха пълни сандъци с разни неща!“ Да, много неща! Това е нещо ново за тях. Те нямат толкова много. Могат да съберат всичко в една стая. И вместо гардероб, в някои семейства има само няколко куки на стената. И ако придобият някои неща, могат бързо да ги повредят. Постоянното суетене на немските домакини не е привично за руснаците. Виждала съм в едно семейство на инженери как домакинята мече боклука в стаята, но накрая го замита под един шкаф, където със сигурност има много повече. А зад вратата се намира кърпа, в която си духаха носовете и трите деца в семейството - най-малкото отдолу, по-големите по-високо. Селски обичай.

Седяхме на стената известно време, говорейки и отпочивайки. Сега старши лейтенантът иска да знае къде живея и как живея. Той иска да ме опознае по-добре, като същевременно се пази веднага от всякакви лъжливи подозрения: „Pas ça, vous comprenez?“ – казва той и ме гледа със замъглени очи. О, да, разбирам.

Уговаряме се да се видим вечерта. Ще ме извика от улицата. Да слушам на прозореца в уречения час. Казва се Николай. Майка му го нарича Коля. Не питам за жена му. Със сигурност има жена и деца. Но какво ме интересува това? Когато се сбогува, той казва: „Au revoir.“

Прибрах се и разказах на вдовицата всички последни новини. Тя е във възторг. „Задръж го. Най-накрая образован човек от добро семейство, с когото може да се говори.“ (Паули и вдовицата също знаят малко френски.) Вдовицата вече вижда в съзнанието си как продуктите пристигат отново, убедена е, че Николай има достъп до храна, че ще направи нещо за мене - и следователно и за тримата ни. Не съм съвсем сигурна. От една страна, не мога да отрека, че е симпатичен. Той е най-западният от всички руснаци, които съм срещала досега като победители. От друга страна, нямам желание за нов мъж, все още се опиянявам да съм сама между чистите чаршафи. Освен това искам най-накрая да се изнеса от първия етаж далече от вдовицата; особено от г-н Паули, който ме следи за всеки изяден картоф. Искам да се върна в таванското жилище, да го почистя, да го направя годно за живеене. Тогава защо трябва да спя спя с някого заради мързеливия Паули? („Да спиш за храна“ е също нов израз за нас. С течение на времето развихме странен жаргон.)

След това - късно вечерта. Около 20 ч. чаках на прозореца, както се бяхме уговорили, но Николай не дойде. Господин Паули ми се подиграваше за моето фалшиво завоевание. Вдовицата, все още обнадеждена, държеше под око будилника. Тогава, когато вече се стъмваше, отвън се чу: „C'est moi!“ Отворих вратата, вече силно развълнувана, и го заведох до нашето жилище. Той обаче дойде само за четвърт час и да каже, че не може да остане. Поздрави вдовицата и г-н Паули на тържествен френски и веднага се сбогува със своето „Au revoir“. В коридора каза на руски, стискайки ръцете ми: „Ще се видим в неделя вечерта в осем.” И пак на френски: „Vous permettez?” Какво трябва да позволя? Или може би сега духа друг вятър. Между другото, Николай не смята, че ще има инфлация или нови пари, попитах го тази сутрин. Той мисли, че сегашните пари ще останат все още в обръщение, но банкирането ще бъде значително опростено. Аз: „Аха, добре социализирано?“ Тогава той: „Не, в никакъв случай, обстоятелствата са съвсем други.“ И смени темата.

(Следва)