АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО / Глава XIX. ГОЛГОТА (7 април)

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК:

„СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД Глава II. НАЗАРЕТ Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ Глава V. ДОБРАТА ВЕСТ

Част II. МЕСИЯТА: Глава VI. „НЕ МИР, А МЕЧ“ Глава VII. ЗНАМЕНИЯ ЗА ЦАРСТВОТО ГЛАВА VIII. ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ. СМЪРТТА НА ПРОРОКА Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“ Глава X. „ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКИЯ СИН“

Част III. КЪМ ГОЛГОТА: Глава XI. МНОГО ПРИЗВАНИ – МАЛКО ИЗБРАНИ Глава XII. ЧАСЪТ НАБЛИЖАВА Глава XIII. ЛОЗЕТО НА БАЩАТА Глава XIV. СЪДЪТ НА МЕСИЯТА Глава XV. ПАСХАТА НА НОВИЯ ЗАВЕТ Глава XVI. НОЩТА В ГЕТСИМАНИЯ

Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО: Глава XVII. САДУКЕЙСКИЯТ СЪД Глава XVIII. СЪДЪТ НА ПРОКУРАТОРА

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО / Глава XIX. ГОЛГОТА

(7 април))

И до днес в Ерусалим показват "Скръбния път" (Via dolorosa), по който хората повели на смърт Спасителя на света. От евангелските времена много неща в топологията на града са се променили и затова е трудно да се защитава достоверността на преданието. Несъмнено е обаче, че именно по такава тясна източна улица се е движела процесията, която излязла от преторията по обяд в пасхалния петък на 14 нисан.

Никой от близките му не бил до Христос. Той вървял в обкръжението на мрачни войници; двама престъпници, вероятно съобщници на Варава, го съпътствали към мястото на екзекуцията. Всеки имал titulum, табела, която сочела вината му. Тази, която висяла на гърдите на Христос, била написана на три езика: еврейски, гръцки и латински, за да могат да я прочетат всички. Тя гласяла: "Исус от Назарет, юдейски цар".

Синедрионът се опитал да протестира срещу този надпис, като виждал в него оскърбление за патриотичните чувства на хората. Но този път Пилат останал непреклонен. "Каквото написах, написах" - отвърнал той, доволен, че поне по този начин успял да ядоса хората, които го накарали да отстъпи.

Според жестокото правило обречените сами носели patibulum-а, кръста, на който ги разпъвали. Исус вървял бавно. Той бил измъчен от бичовете и отслабнал след безсънната нощ. А властите гледали да приключат с въпроса по-бързо, до началото на тържествата. Затова центурионът задържал някой си Симон, юдей от Киренската община, който се връщал от нивата си в Ерусалим, и му наредил да носи кръста на Назаретянина. По-късно синовете на този човек станали християни и вероятно са научили от него основните подробности за Голготската трагедия.

При Ефраимската врата шествието било заобиколено от хора. Чул се плач и нареждане на жени. Исус се обърнал към тях и за първи път от дълго време заговорил: "Ерусалимски дъщери - казал той, - не плачете за мене, а за себе си, плачете за вашите деца. Защото ето че идват дни, когато ще се каже: Щастливи са чакащите деца в утробите, които никога не са раждали, и гърдите, които никога не са кърмили! Тогава ще започнат да казват на планините: Паднете върху нас! и на хълмовете: Затрупайте ни! Защото ако правят това със зеленото дърво, какво остава за сухото?" В тези последни часове той продължавал да мисли за участта, която ще постигне Ерусалим след четиридесет години...

Като излезли от града, завили към най-големия стръмен хълм, разположен близо до стените, край пътя. Заради формата си той получил името Голгота - "Череп", "Лобно място". [1] На върха му трябвало да бъдат поставени кръстовете. Римляните винаги разпъвали осъдените покрай оживени пътища, за да плашат с вида им непокорните.

На хълма на осъдените поднесли питие, което притъпява чувствата. Правели го юдейските жени, за да облекчат мъките на разпънатите. Но Исус отказал питието, готвейки се да понесе всичко в пълно съзнание.

Разпъването на кръст не само се смятало за позорен край, но и било едно от най-безчовечните екзекуции, каквито е изобретил древният свят. То съединявало физическото мъчение с нравственото унижение. Не случайно в империята от този "най-ужасен и най-отвратителен" вид смърт спасявали всеки, който имал римско гражданство. Разпъвали обикновено бунтовни варвари и роби. Тази екзекуция, която римляните заимствали от Картаген, се използвала широко още в дните на Републиката.

Осъденият бил завързван гол, а понякога го приковавали към стълб с напречна греда и го оставяли да умре бавно. Мъчело го задушаване, слънцето жарело главата му, цялото тяло отичало от неестественото положение, раните се възпалявали, причинявайки нетърпима болка. Той викал смъртта като освобождение, но тя не идвала. Имало случаи, когато хората висели на кръста много дни; понякога, докато са още живи, птиците изкълвавали очите им...

За да не могат близките им да спасят разпънатите, край кръстовете поставяли въоръжена охрана. И този път били определени четирима войници със заповед да изпълнят присъдата и да останат при Лобното място като пазачи. Конвоят вече се командвал не от трибун, както в Гетсимания, а от центурион.

Властите разбрали, че тревогата се е оказала напразна: процесът не предизвикал никакви безредици. Привържениците на Галилееца се разбягали, а мнозина вероятно научили за случилото се, когато било късно. Арестуването, съдът и екзекуцията били извършени бързо, както било планирано от архиереите. И да са повярвали някои в месианството на Исус, сега вече били лишени от възможността да действат. Нали кръстат означавал само едно: Назаретянина е лъжемесия. За неговите претенции сега напомнял само ироничният надпис, закован на кръста.

Екзекуцията наблюдавала отдалече една група галилейски жени. Тава били Мария от Магдала, Мария Клеопас, Саломея и други. Сред тях била и майката на Повелителя със сестра си. Мъката и отчаянието им били безпределни. Ето го "престолът на Давид", приготвен за Месията! От всички пророчества се изпълнило само едно: "оръжие пронизало душата на Мария". Как се случило така, че Бог допуснал това? Исус, въплътената Вяра и въплътената Любов, стоял беззащитен пред своите палачи. Отдавна ли Саломея молела от него почтено място за синовете си? А сега той трябвало да умре заедно с престъпниците...

Жените видели как войниците свалили от Исус дрехите му, като му оставили само набедрената превръзка, видели как бил приготвен кръста и осъденият бил положен върху него. Чул се страшният звук на чуковете, с които набивали под китките на ръцете [2] и в стъпалата му огромни гвоздеи. Това бил несравним с нищо ужас. Стоящият наблизо Симон от Кирена чувал думите на Исус: "Татко, прости им, защото не знаят какво правят". Наистина, нито бездушните палачи, нита йерарсите, които постигнали Исус да бъде осъден, не разбирали какво става в този час. За едните екзекуцията била просто пауза сред скучното казармено ежедневие, а другите били уверени, че са изолирали хората от "месията", от опасния богохулник и съблазнител.

След като кръстовете с разпънатите били изправени, подножията им били затрупани с камъни. Сега конвоят трябвало да чака последния дъх на осъдените. За да им минава времето, войниците си подхвърляли шеги и играели на зарове. Според обичая им се полагало да вземат за себе си дрехите на осъдените на смърт. Те ги разкъсали на части, само целоткания хитон на Исус решили да не развалят и хвърлили жребий кой да го получи.

Често казват, че смъртта на Христос е събитие, преминало почти незабелязано за тогавашния свят. И напълно основателно. Дори сто години по-късно римският историк Тацит му посветил само една кратка фраза: "При царуването на Тиберий Христос бил екзекутиран от прокуратора Понтий Пилат". [3] Но и в Ерусалим разпъването на Исус от Назарет не предизвикало особено внимание. Препълненият с богомолци град живеел своя живот. За четирите години управление на Пилат хората свикнали с многочислените екзекуции.

Бързащите към Ерусалим не се учудвали, като виждали кръстовете на хълма. В дните на празниците показателните разправи били чести. Минаващите спирали и четели с хладно любопитство надписите. Някои, които били чували за Назаретянина, викали злорадо: "Ей! Ти, който разрушаваш Храма и го издигаш отново за три дена! Спаси себе си, слез от кръста!"

Членовете на Синедриона, които не можели да се откажат от отмъстителното удоволствие да видят края на осъдения, също дошли на Голгота. "Другите спасяваше - разговаряли те със смях помежду си, намеквайки за виковете "Осанна!" [4], - а себе си не може да спаси! Цар на Израел, нека слезе сега от кръста, за да видим и повярваме. Надяваше се на Бога: нека сега Бог да го избави, ако му е угоден. Защото каза: Аз съм Божи син".

В същото време задухал вятър и мрачни облаци забулили небето. Слънцето се скрило, за да не вижда сякаш безумието на хората. А те продължавали да се подиграват с Христос, който търпял безмълвно нечовешката мъка. Подигравали се войниците, подигравали се старейшините, подигравали се случайните зрители. Дори един от метежниците, прикован до него, се присъединил към злобния хор...

Три години, ходейки по тази земя, Исус учел хората да бъдат синове на Небесния баща, облекчавал страданията, проповядвал добрата вест за Царството. Но хората не искали да влязат в това Царство. И езичниците, и юдеите вярвали в царството на този свят, а Царството на Христос идвало от Небето и водело към Небето.

Но ето че сега той млъкнал, той е победен и никога повече няма да буди в тях тревога.

Изведнъж станало нещо неочаквано. Вторият осъден казал на своя другар, който заедно с тълпата се надсмивал над Галилееца: "Не се ли страхуваш от Бога! Нали и ти си осъден на същото. Ние - справедливо, защото получаваме според делата си. А той не е направил нищо лошо". Може би този човек е слушал преди това проповедта на Исус; може би едва в този миг е усетил някаква сила, идваща от разпънатия до него, и само в неговата душа внезапно блеснал лъч вяра, изтръгнат от предсмъртната мъка.

- Спомни си за мене - казал той, като погледнал Христос, - когато дойдеш като Цар.

Напуканите устни на Исус се разтворили и той отвърнал:

- Истина ти казвам, днес ще бъдеш с мене в рая.

Тълпата постепенно оредявала. Жените, които стояли отстрани, се осмелили да се приближат въпреки присъствието на войниците. Кръстът бил висок, но с разпънатия можело да се говори. Като видял майка си, която се приближила с Йоан, Исус се обърнал за последен път към нея. "Ето го твоят син - казал той, а после погледнал любимия си ученик: - Ето я твоята майка". След което млъкнал...

Облаците се сгъстявали; към три часа след обяд станало тъмно като при свечеряване. Неимоверната тежест, която започнала да пада върху Исус още през Гетсиманската нощ, достигнала предела си. Отдавна чакал Месията тази последна среща със злото на света, което сега го обгръщало като черна пелена. Той наистина слизал в ада, създаден от ръцете на хората.

- Елахи, Елахи, лема шабактани! Боже мой, Боже мой, защо си ме изоставил!

В този вопъл на псалмопевеца Христос излял цялата дълбина на своята безпределна мъка. Края на молитвата не можал да довърши...

Стоящите на Голгота не разбрали думите му. Войниците решили, че разпънатият призовава Хелиос, Слънцето, а на юдеите поради близкото звучене им се чуло името на пророк Илия. [5] "Ето, вика Илия!" - казал някой.

Започвала агонията. "Шахена!", "Вода!" [6] - помолил Исус. Един от войниците, воден от състрадание, изтичал при делвата с "поска", кисела напитка, която войниците носели постоянно със себе си, и като натопил в нея една гъба, я протегнал с пръчка на умиращия. По-коравосърдечните го възпирали: "Недей, да видим дали ще дойде Илия да го спаси".

Щом влагата докоснала възпалените устни на Исус, той казал: "Свърши се". Той знаел, че смъртта вече е близо и отново започнал да се моли, повтаряйки думите, които майка му го учела да казва преди сън: "Татко, в твоите ръце предавам духа си..."

Внезапно страдалецът надал вик. След това главата му паднала на гърдите. Сърцето спряло. Той бил мъртъв.

Човешкият син изпил своята чаша до дъното.

В този миг хората почувствали как земята потреперила и видели пукнатини, които плъзнали по камъните. Въздухът бил тежък като пред буря. Центурионът, който дълго се вглеждал в лицето на разпънатия, възкликнал: "Този човек е наистина син на боговете!" Нещо тайнствено се разкрило за римлянина в последните минути на екзекуцията. [7] 

Страшните природни явления подействали на всички потискащо. Смутени и изплашени се връщали хората в града. Те се биели по гърдите в знак на скръб, досещайки се, че е станало нещо ужасно.

На фона на мрачното небе се очертавали контурите на трите кръста. Но не само за човешката злоба и жестокост говорели те. От този ден нататък средството за екзекуция щяло да стане символ на изкуплението, символ на жертвената любов на Бога към падналото човечество...

БЕЛЕЖКИ

1. В днешно време мястото на Голгота почти не предизвиква съмнения. То се намирало зад старата стена при Ефраимската врата. Там вероятно е имало кариера за добиване на камъни. Голгота рано станала място за почитание от страна на християните. Разположението й не било забравено и след като през 30-те години на II век император Адриан издигнал там нови здания. Недалече се намира и гроба на Повелителя, над който през IV век бил издигнат храмът Възкресение. Вж. A. Benort. Le Calvaire et Le Sépulcre. - BT 8, 1963, № 53. - Бел. авт.

2. В изобразителното изкуство виждаме гвоздеите забити в дланите, което според някои анализатори е малко вероятно: там връзките между костите са слаби и не могат да издържат тежестта на тялото. - Бел. прев.

3. Тацит. Анналы, XV, 44. - Бел. авт.
       4. Възгласът "Осанна" означава буквално "Спаси ни". - Бел. прев.
       5. Псал 21. Еврейският текст на стиха от псалма звучи: "Ели, Ели, лама азабтани!". А Христос е произнесъл молитвата в арамейски вариант (ако се съди по гръцката транскрипция на думите у Матей и Марк). Това, че Христос я казва на езика, който е употребявал във всекидневието, показва дълбокото му лично преживяване на думите, изречени от псалмопевеца. Името на пророк Илия се произнасяло "Елияху", което обяснява грешката на намиращите се при кръста. В някои по-стари ръкописи намираме: "призовава Слънцето". За езичниците тази асоциация с думата Елиос (Хелиос) е по-естествена. - Бел. авт.

6. Буквално: "Да пия!". - Бел. прев.

7. Мт 27, 54. В устата на римлянина-езичник е по-вероятен изразът "син на боговете". От текста на Мк 15, 39 следва, че центурионът е бил поразен от облика и думите на Исус преди смъртта. Мт (27, 51-53) говори за знамения, съпровождащи смъртта на Исус (разкъсаната завеса в храма, земетресение, явяване на покойници). Древното Евангелие от Назарян пояснява, че земетресението е повредило гредата на храмовата врата (вж.: Йероним, Писмо 120 до Ебидий). Някои екзегети разглеждат тези съобщения просто като символ на края, настъпил за Стария завет. Но е напълно вероятно в този ден наистина да е имало земетресение. Тектоничните явления в Юдея не били редки. - Бел. авт.

(Следва)