МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 39

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

СРЯДА, 16 МАЙ 1945 ГОДИНА

Станах в седем часа по московско време. Сутришна тишина по пустите улици. Магазините все още са празни и новите карти не са раздадени. Едно униформено момиче стоеше на вратата на щаба и се опита да ми попречи да вляза; но аз настоях.

Накрая седнах в кабинета с коменданта, който в момента беше командир на поне сто хиляди души. Дребен скромен мъж, искрящо чист, русокос, говори удивително тихо. Той знае само руски, но има до себе си преводачка, която говори немски и руски, и двата езика без акцент. Цивилно момиче с очила и карирана рокля. То превежда бързо какво казва една собственичка на магазин с остър нос. Тя иска да отвори магазина си отново? Отлично, необходимо е да го направи. Какво ѝ трябва? Брашно, захар, масло, наденици. Хм, хм. Какво друго? Малцово кафе? Ами да продава и по възможност да добави музика, може да сложи грамофон, защото е важно скоро животът да се нормализира. Комендантът обещава утре тя и цялата ѝ улица да имат ток. Повикан от преводачката мъж, вероятно електроинженер, излиза от съседната стая и разтваря чертежи, за да покаже на коменданта как се справят със захранването в неговия район. Протегнах врат, но нашата сграда не беше включена.

Последваха редица вносители на молби: мъж със синьо палто на механик пита дали може да вземе у дома си кон, който лежи куц и окървавен в парка, и да се погрижи аз него. Няма проблем - ако разбира от коне. Тайно се учудвам, че този кон все още не е нарязан на парчета, подходящи за тенджерата. Или времето на дивото клане е свършило? Удивително е как изведнъж всички се опитват да получат разрешение за това, което правят, да си прикрият гърба. Думата „комендант“ е ключова дума в наши дни. Собственик с две стенографки иска да регистрира малък цех за печки, който в момента е затворен поради липса на материали. „Ще стане“, казва комендантът. „Ще стане“ е руска магическа формула, преведена утешително като: „Всичко ще бъде наред.“ Да, може да се преведе и „ще стане“, както и втората магическа формула „завтра“, което означава „утре“.

Следват двама господа, които явно са директори на фабрика за шоколад. Доведоха със себе си свой преводач, който като мене е живял известно време в Русия, бил е работник или войник. Въпреки че все още не е време за шоколад. Мъжете искат да получат ръжено брашно от крайградския склад и да произвеждат макарони. Така! Комендантът им обещава камион за „утре“. Обективна обстановка, никакви печати, малко хартия. Комендантът си служи с малко бележки. Бях изцяло очи и уши, гледах как властите работят, намирах го за вълнуващо и приятно.

Накрая дойде и моят ред. Започнах смело и признах това, което комендантът вече беше чул: че не мога да се справя езиково с толкова широк набор от изисквания за превод. Той любезно попита откъде съм научила руски език и какво съм работила. Тогава каза, че в обозримо бъдеще със сигурност ще има търсене на хора, които могат да работят с фотоапарат и рисуване - трябва да изчакам и да видя. Останах доволна.

Междувременно влязоха двама руснаци, и двамата с лъснати ботуши, с много награди и изгладени униформи. За тях да бъдат измити и стегнати е част от „културата“, признак на висша човечност. Все още си спомням плакатите, които висяха по всички московски офиси и трамвайни вагони по онова време с лозунга: „Мийте лицето и ръцете си всеки ден и косата си поне веднъж месечно.“ Имаше и малки симпатични картинки с препарати за пръскане и изплакване в мивките. Лъскането на ботушите е също част от тази култура и религия на чистотата. Така че не ме изненадва колко се стараят мъжете да ги лъскат, когато е възможно.

Двамата разговарят тихо с коменданта. Накрая той се обръща към мене и ме пита дали мога да придружа старши лейтенант Еди-кой си (каза му името, но веднага го забравих) по няколко маршрута като преводач – бил назначен да инспектира банките в околността. Това беше добро за мене. Радвам се на всяка дейност, която не е свързана с носене на вода и търсене на дърва. Вървя по улиците на Берлин до мургавия красив офицер. Той ми обяснява бавно и с най-ясна дикция, както се говори с трудно разбилащи чужденци, че първо ще отидем при немския градски управник и ще поискаме от него списък на банковите клонове.

„Бургеместер“ е градски управник на руски език. В градската управа тълпи, тичащи по тъмните коридори. Мъжете бягат от стая в стая; вратите постоянно се затръшват. Някъде трака пишеща машина. Има еднакви ръкописни бележки, залепени на някои от стълбовете, където има някаква светлина: семейство издирва жена, която се е побъркала и е избягала на 27 април, търсят я нейни близки. „Лицето е на четиридесет и три години, има болни зъби, боядисана черна коса и носи чехли“.

В кабинета на градския управник има рояк мъже около бюрото. Говорят, жестикулират бурно, между тях бърбори преводач. След няколко минути старши лейтенантът получава желания списък с банковите клонове. Едно момиче пише адресите на машината. Букет от люляк украсява перваза на прозореца.

Тръгваме. Старши лейтенантът е сдържан и много учтив. Пита дали не върви много бързо, дали съм запозната с банковите дела, дали наистина нямам нищо против да го придружавам...В Dresdner Bank има ред: чисти маси, върху които моливите лежат под прав ъгъл. Папките са отворени, всички сейфове са непокътнати. Входът на тази банка е през голяма врата, явно непокътната. В Commerzbank е различно – истинска кочина, изоставена и празна. Всичките сейфове са разбити, както и депозитните кутии, катинарите са разрязани и счупени. Екскременти навсякъде, воня. Бягаме оттам.

Нещата в Deutsche Bank изглеждаха сравнително добре. Двама мъже метат и подреждат наоколо. Сейфовете са празни, но не са разбити, отключени са със съответните банкови ключове. Един от двамата мъже ми казва, че са намерили адреса на банковия управител, отишли с камиона си да го вземат, но са намерили мъжа, жена му и дъщеря му отровени. Без да губят време, отишли при заместник-директора и го помолили да отвори сейфовете. Тази банка вече работи. Табела съобщава, че гишетата са отворени за приемане на плащания между 13 и 15 часа. Е, бих искал да видя човека, който плаща нещо в момента. Старомодният метод с чорапа или дюшека ми се струва определено по-безопасен.

Наистина не разбирам защо руснаците ровят толкова умишлено в банките. Защото тези операции за проучване на сейфовете не можеха да бъдат официални. Това противоречи на грубо ограбените сейфове на банката, която току-що посетихме, и многото изпражнения там долу, които са оставили крадците. Може би те знаят от своите курсове за обучение, че банките в тази страна са крепости на злите капиталисти, че като ги ограбват, те, така да се каже, експроприират експроприаторите, както гласи тяхната догма, и го приемат за похвален акт. Нещо не е наред там. Всичко прилича повече на диво мародерство, при което отделен мъж е откраднал много пари. Бих искал да попитам старши лейтенанта за тези неща, но не смея.

Голямо почистване и миене в Städtische Sparkasse. Две възрастни жени търкат пода. Тук няма сейфове. Доколкото можете да се види, касата е напълно празна. Старши лейтенантът решава да постави на другия ден охрана. Но какво има да се пази тук?

Дълго търсихме клона на Credit und Bodenbank. Накрая го намерихме в един заден двор, зад решетки, недокоснат и в спокоен сън като Спящата красавица. Разпитах в къщата и най-накрая успях да дам на старши лейтенанта адреса на изпълнителния директор. Никой руснак не беше видял стъклената табела, която рекламираше този клон откъм улицата, сега счупена на няколко парчета, които висят свободно на винтовете.

Има още един клон на Deutsche Bank, който се намира в покрайнините на на нашия квартал. Крачим натам. Слънцето пече. Отслабнала съм и вървя уморено. Старши лейтенант забавя внимателно стъпките си. Пита за лични неща, за образованието ми, за езиковите ми умения. И внезапно казва на френски, под носа си и без да ме поглежда: "Dites-moi, est-ce qu'on vous a fait du mal?"

Изумена, заеквам: „Mais non, pas du tout.“ След това се коригирам: „Oui, monsieur, enfin, vous comprenez.“

Изведнъж между нас се създава различна атмосфера. Защо говори толкова чист френски език? Зная, без да ми казва: защото е "бивш", член на някогашната управляваща класа в стара Русия. Сега ми разказва за своя произход: московчанин, баща му бил лекар, дядо му известен хирург и университетски професор. Бащата учил в чужбина, в Париж, в Берлин. Били богати и имали френска гувернантка в къщата. Старши лейтенантът, роден през 1907 г., все още пазеше нещо от този „предишен“ начин на живот.

След първите думи на френски език млъкнахме отново. Старши лейтенантът стана забележимо колеблив спрямо мене. Изведнъж той казва, без да ме поглежда: „Oui, je comprends. Mais je vous prie, Mademoiselle, n'y pensez plus. II faut ublier. Tout." Търсеше точните думи, говорейки настоятелно и сериозно. Отговорих: "C'est la guerre." N'en parlons plus." И повече не говорихме за това.

Влязохме мълчаливо в отвореното, напълно разбито и разграбено помещение на банковия клон. Препъвахме се в чекмеджета и индексни кутии, газехме през наводнение от хартия, внимателно заобикаляхме купища екскременти. Мухи, мухи, мухи навсякъде... Никога не съм виждала или чувала такива маси от мухи в Берлин. Нямах представа, че могат да вдигат такъв шум.

(Следва)