МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 38

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ВТОРНИК, 15 МАЙ 1945 ГОДИНА

Обичайната домакинска работа, скучна. Горе в таванската стая, в който влязох за първи път след руското нахлуване, тропат двама майстори. Те получават заплащане под формата на хляб и цигари. Никакви руснаци не са влизали в таванското помещение. Финото варовиково покритие върху подовите дъски, което разкрива всеки отпечатък, беше недокоснато, когато пуснах майсторите на покрива да влязат. С достатъчно вода и запаси вероятно щях да остана там горе като неоткрита Спяща красавица. Но това определено щеше да ме подлуди, ако бях съвсем сама.

Всички пак трябва да се явят в градската администрация. Днес е ред на тези с моята буква. Необичайно голям брой хора имаше по улиците в момента на регистрацията. В предверието мъж удряше релефа на Адолф с длето и чук. Видях как носът се отцепи. Какво е камъкът, какво са паметниците? Безпрецедентно иконоборство върлува тези дни в Германия. След такъв залез на боговете ще има ли някога възкресение на нацистките величия? Щом главата ми се проясни, непременно трябва да помисля за Наполеон, когото също са прогонили и унищожили някога, но след това върнали и въздигнали.

На третия етаж жените трябваше да се наредим на опашка. Мрачен коридор, тълпа от жени, които се чуват, но не се виждат. Пред мене говореха за събиране на аспержи, за което вече били изпратени няколко жени. Това няма да е лошо. Зад мене са две жени, дами според начина им на изразяване. Едната: „Знаеш ли, не ме интересуваше нищо. Не съм какъв да е човек и съпругът ми винаги се е съобразявал с това." Изглежда, че тази жена се е опитала да се самоубие с отрова, след като била изнасилена няколко пъти. Но: „Не знаех това. После ми обясниха, че стомахът трябва да работи, за да действа отровата. Тогава само повърнах.“

„А сега?“ – попита тихо другата.

„О, просто живееш. Хубавото така или иначе свърши. Радвам се, че съпругът ми не доживя до това."

Отново се улавям, че размишлявам какво означава да си сама в страх и нещастие. Струва ми се по-лесно, защото липсва мъката от съжалението. Какво може да изпитва майката на нещастното си момиче? Какво прави всеки истински обичащ човек, който не може или не смее да помогне? Дългогодишните съпрузи изглежда могат да го издържат най-добре. Не поглеждат назад. Но един ден жените ще им потърсят сметка. Сигурно е лошо за родителите. Разбирам много добре защо цели семейства се вкопчваха в смъртта.

Регистрацията вътре мина бързо. Всеки трябваше да каже какви чужди езици владее. Когато казах за моя слаб руски език, ми дадоха лист хартия, който изискваше сутринта да се явя в руското комендантство за преводачески услуги.

Прекарах вечерта в подготовката на руски речник и усещах моето нищожно владеене на езика. Денят завърши с посещение долу при жената от Хамбург. Щинхен, осемнадесетгодишната студентка, най-накрая беше слязла от тавана. Белезите от отломките по челото ѝ са зараснали. Тя се държеше като възпитана дъщеря, донесе кана с истински чай от кухнята и се вслуша в нашия разговор. Изглежда благополучно се беше промъкнало и нашето младо момиче, което приличаше на младеж. Споменах, че видях това момиче на стълбището снощи да се кара с друга жена. Бронзово загоряла и с бял пуловер, доста красива, но вулгарна и без задръжки в ругатните си. Тук, на масата за чай, разбрах, че става въпрос за ревност: бронзовата жена се свързала с един руски офицер - по-късно и с известна доза своя воля, пиела с него и получавала храна. Това полазило по нервите на нейния млад приятел, алтруистичен любовник, който се раздавал безкрайно и подкрепял жената през последните няколко години. Всичко това обсъдихме спокойно и непринудено по време на чая. Нямаше преценка, нямаше оценка. Вече не шепнем. Вече не се колебаем пред определени думи и неща. Казваме ги, свивайки рамене - все едно сме от Сириус.

(Следва)