„НЕМИТЕ“ И „ГОВОРЕЩИТЕ“ КОМЕДИИ ПРЕЗ 1920-те ГОДИНИ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

За седмица кината в САЩ се посещавали от хора, равняващи се на населението на страната. Любим жанр в Америка станала комедията, а любим актьор – Чарлз Чаплин.

Откакто Луи и Огюст изобретили кинематографа, новият вид изкуство започнал да се развива стремително. Идеята се възприела и в Америка, където през 1920-те години киноиндустрията завоювала признанието на аудиторията. Особено през това време се ценял жанрът комедия.

Първите звезди на Холивуд

В началото на 20 век в САЩ се появила системата на „звездите“, в основата на която стоели популярни актьори. Големите киностудии подписвли с тях договори и разчитали на ролята на изпълнителите при снимането на филмите. Знаменитостите от екрана завзели вниманието на публиката и станали предмет на възхищение.

Сред такива актьори бил Харолд Лойд, син на неуспешен фотограф. Дълго време той работил в масовите сцени на студията „Universal“, а след това започнал да се снима в по-големи роли. Отначало младият човек бил обвиняван, че копира Чарли Чаплин. Тогава Лойд решил да промени свой герой, попадащ в смешни ситуации, които биха могли да се случат в реалния живот. Били направени и външни промени: актьорът махнал напомнящите за Чарли Чаплин мустаци и сложил очила с кръгла рамка – появил се образът на „човека с очила“.

Кадър от филма „Безопасността е последна“

Вдъхновение за сюжетите си Харолд Лойд черпел от живота. През 1923 година той представил на зрителите филма „Безопасността е последна„ (на англ. „Safety Last!“ - бел. П. Н.). Идеята за този филм хрумнала на актьора внезапно, когато виждял на улицата алпинист, който се опитва да впечатли околните със своите способности. Благодарение на този случай се появявил знаменитият епизод, в който Лойд виси на стрелките на часовник, закрепен към многоетажно здание.

Професията на комедиант била свързана понякога и с реални опасности. През 1919 година по време на снимките на реклама Лойд трябвало да държи в ръката си бутафорна бомба. Но тя се оказала истинска и се взривила, докато актьорът я държал. След произшествието лекарите успели да запазят зрението му, но Харолд загубил два пръста на ръката си.

Критиците през 1920-те години недооценявали Лойд и отдавали предпочитанието си на неговия съвременник Бъстър Кийтън (артистичното име на Джоузеф Франк Кийтън – бел. П. Н.), който си спечелил прозвището „човекът с каменното лице“. Наричали така актьора не заради лошата му мимика, както може да изглежда на пръв поглед. Кийтън се характеризирал с ненадминато умение да разсмива зрителите, като не променя изражението на лицето си. От детството си той участвал в акробатични номера със своя баща и мечтаел за кариерата на артист.

През 1926 година Бъстър Кийтън представил един от най-добрите си филми – комедията „Генералът“. Сюжетът на филма се основава на събития от 1862 година и описва един от епизодите през американската Гражданска война. От историческото събитие с Голямото локомотивно преследване (Great Locomotive Chase – бел. П. Н.) Кийтън създал хумористичен филм (може да го гледате тук: https://rezka.ag/films/action/21642-parovoz-general-1926.html, изключителен филм, и комедия, и драма – бел. П. Н.), който по-късно бил признат за гениално режисьорско произведение. Но след подписване на договор с компанията „Metro Goldwyn Mayer“ „човекът с каменното лице“ участвал в създаването на филми само като актьор. Със замирането на нямото кино Кийтън бил принуден да отстъпи място на новите таланти, както и други майстори от тази епоха.

Киноплакат от филма „Генералът“

Немите комедии на Чарли Чаплин

Особена ниша сред комедийните актьори през 1920-те години заемал талантливия изпълнител и режисьор Чарлз Чаплин. Той работел в жанра комедия, но животът на знаменития актьор бил изпълнен с драматични събития. Докато Чаплин бил още дете, баща му починал от алкохолизъм, а майка му се побъркала. Чарлз и брат му Сидни били принудени да се скитат по приюти. Започвайки живота си на актьор, бъдещият комик се опитвал да се изхранва, но през 1920-те години вече имал пари, за да открие свое киностудио в Холивуд.

Заради новаторството на режисьора писателят Бърнард Шоу нарекъл Чаплин „единствения гений в областта на киното“. Наистина, Чарлз изменил много неща в комедията: той започнал да отделя по-голямо внимание на детайлите, намалил броя на така наречените гегове (комедийни похвати) и увеличил времето, посветено на всеки от тях, добавяйки лирични и драматични мотиви. Състрадателен към онеправданите и нещастните хора, той често показвал на екрана живота на обикновените бедняци, както е в драматичната комедия „Хлапето“. Този филм за детето от бедняшките квартали и бродягата се основавал в много отношения на личните спомени на Чарлз.

Киноплакат от филма „Хлапето“

През 1920-те години Чаплин създал в своето студио не малко социални комедии. През 1925 година се появил неговият филм „Треска за злато“, в който режисьорът успял да създаде хумористична атмосфера, разказваща за търсенето на злато в Аляска. В реалния си живот хората, работещи в златните рудници, трябвало да се сблъскват с жестоки трудови условия, студ и глад. Използвайки тази основа, Чаплин успял да изобрази смешна история благодарение на епизоди като „танца с хлебчетата“ или „елегантното изяждане на обувката“.

Киноплакат от филма „Треска за злато“

Чарлз бил един от привържениците на нямото кино. Той смятал, че звукът може да развали ефекта от играта на актьорите. Едни режисьори поддържали позицията на Чаплин, други смятали, че записът на звук ще увеличи стойността на кинопроизводството и именно по тази причина не се решавали да приемат новото.

Сцената с изяждането на обувката от филма „Треска за злато“

Първото звуково кино

През 1927 година компанията „Warner Bros“ направила рязък поврат в развитието на световния кинематограф и създала първия звуков филм „Джаз певецът“ на режисьора Алън Косланд. За възпроизвеждането на звука била разработена системата „Витафон“, която позволявала да се записва звукова пътечка на синхронизиран диск. Филмът включвал в себе си няколко песни и кратката фраза: „Още има какво да чуете“. Именно тази реплика донесла на филма за еврейския музикант огромен успех.

Киноплакат от филма „Джаз певецът“

Създаването на озвучена комедия било съпроводено с рискове и на първо място финансови. Бюджетът, който успял да събере „Warner Bros“, бил 422 хиляди долара, което през 1920-те години възлизало на огромна сума. Ръководителят на компанията Хари Уорнър вложил в проекта личните си спестявания и се отказал от заплата. След излизането на филма усилията на всички участници били възнаградени – при прожекциите филмът събрал над 3 милиона долара. Привържениците на немия кинематограф твърдели, че този случай е изключителен и едва ли звуковите филми ще имат по-нататъшна перспектива, но само след няколко години епохата на нямото кино започнала да замира.