МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 45

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПОНЕДЕЛНИК, 21 МАЙ 1945 ГОДИНА

Понеделникът след Петдесетница изобщо не приличаше на празник. Все още едва ли някой работи по професията си. Берлин е във ваканция. Търсих дърва и попаднах на съобщение, че днес в единадесет часа в кметството трябва да се явят всички „културни дейци“: художници, журналисти, издатели. Със себе си трябва да носят трудова книжка и образци от практикуваното от тях изкуство.

Аз - там. Опашка на втория етаж. Ето ги, не могат да бъдат сбъркани. Добре подстригани глави, своеобразно облекло, театрални момичета до възрастни художници, които носят картини, ухаещи на маслени бои. Тук мъжествена жена, там женствен младеж с дълги мигли, вероятно танцьор. Стоя в средата на всичко това и слушам разговорите отляво и отдясно, например за известен обесен колега еди-кой си, докато женски глас не коригира пискливо: „Ама не, напротив! Едва сега се разбра, че бил полуевреин." Може би това дори е вярно. Навсякъде „неарийците“, които преди са били дълбоко скрити в своите родословия, сега се подчертават дебело и се полират отново.

Регистрацията беше само формалност. Една възрастна жена с еврейски черти на лицето записа личните ни данни в дебела тетрадка, даде на всеки регистрационно удостоверение и толкова. Можем ли да очакваме нещо оттук, напътствие, помощ? Едва ли е вероятно.

За обяд вдовицата отвори един от бурканите с консервирано пиле, които пазеше грижливо от 1942 г. Да, пиле, но пиле с вкус на нафталин. Бурканът стоеше между нафталиновите черги в мазето от години и беше пропит с нафталинова миризма. Голям смях падна. Дори лакомият хер Паули се отказа. Вдовицата хапна няколко късчета и остави останалото на мене. Часове по-късно обаче все още се оригвах на нафталин.

Към три и половина тръгнах към Шарлотенбург, за да намеря Илзе, фрау Илзе Р., фотографка на елегантна мода и редакторка в женско списание, докато не се омъжи за един инженер. Експерт по оръжейна индустрия – генерал, когото не бяха успели да изпратят на фронта.

Потеглих след дълго сбогуване с вдовицата. Дълги, пусти, мъртви улици. Под тунела, където и денем горят фенери, цареше пълен мрак и миришеше на изпражнения. Сърцето ми биеше тревожно, докато минавах през него.

Продължих към Шонеберг. За четвърт час срещнах само двама мъже и две жени, едната боса и с разширени вени, дебели като въжета. Всичко изглеждаше толкова изкривено и призрачно - може би заради слънчевите очила, които носех заради праха. На кръстовището рускиня с черна къдрава коса и униформа танцуваше върху дървена платформа. Тя размахваше червени и жълти малки знамена, когато идваха руски автомобили, и се смееше на минаващите. Пълните ѝ гърди танцуваха също. Няколко германци минаха срамежливо покрай нея с кофи вода.

Безкрайни празни улици. Изведнъж необичайна тълпа от хора, вероятно двадесет или тридесет души, излезе от киносалона, където прожектираха руския филм „Чапаев“, като съобщаваха ръчно написани обяви. Мъжки глас каза много тихо: „Какви глупости!“ По стените са залепени цветни, рисувани на ръка плакати, които съобщават за вариететни програми в различни питейни заведения. Артистите са на преден план.

По насипа тракаха велосипеди. Те наистина тракаха, защото бяха само по джанти, без гуми - нов ефективен метод за избягване на руската "конфискация". Между другото, много германци си „намират“ напоследък велосипедите, защото руснаците изоставят тези, с които се движат, при първата спукана гума и търсят нови, по-добри.

По-нататък през зелени жилищни улици. Навсякъде цари тишина, дори скованост. Всичко изглежда толкова скрито и уплашено. Понякога минават млади хора, добре изглеждащи. Дори се предполага, че тук и там отново има танци; вдовицата го чула в хлебарницата.

Гърлото ми беше пресъхнало от напрежение, когато завих по улицата на моята приятелка. Ако не сте се виждали с някого два месеца – и то какви! - не знаете дали къщите все още стоят и дали хората в тях са все още живи.

Сградата стоеше непокътната, но заключена, мъртва. Обикалях около нея, викайки и подсвирквайки сигурно четвърт час, докато не успях да се вмъкна заедно с един от живеещите там. Добре познатото име все още е в горната част на вратата. Чукам и викам. Казвам коя съм. Отвътре радостен писък. Още една прегръдка с жена, с която иначе само се бях ръкувала. Мъжът ѝ вика: „Какви неща стават! Подскача, все едно не е имало нищо!“

Илзе и аз разменяме набързо първите си изречения: „Колко пъти те изнасилиха, Илзе?“ – „Четири пъти, а тебе?“– „Нямам представа, трябваше да си проправям път от снабдител до майор“.

Седим заедно в кухнята, пием истински чай, изваден да отпразнуваме деня, ядем хляб със сладко, разговаряме... Да, всички сме преживели много. Хванали Илзе веднъж в мазето, след това на първия етаж, в празното жилище, където я натикали с приклади в гърба. Един от тях, каза тя, искал да легне до нея с пушката. Тогава тя се изплашила и му дала да разбере с жестове, че първо трябва да остави пушката настрани. Което той направил.

Докато обсъждахме темата, съпругът на Илзе излезе, за да чуе, както каза, новините от радиото на съседите. Илзе се усмихна широко след него: „Не понася да чува това.“ Измъчвал се от самоукори, защото останал бездеен в мазето, докато Ивановците изнасилвли жена му. Дори бил на малко разстояние от първото изнасилване в мазето. Сигурно е било странно усещане за него. Между другото, използвахме отсъствието на хер Р. за малко женски приказки. Илзе е разглезена жена, обиколила е света и има изискано поведение. Какво може да каже за руските кавалери?

— Жалка работа — каза тя, като сбърчи нос. – Никакво въображение. Прости и груби, всичките до един, доколкото съм чувал наоколо. Но може би ти си имала по-добър опит с твоите старши офицери.

- Не, не в това отношение.

- Възможно е да имат най-новата социалистическа планова икономика у тях - каза Илзе. – Но стане ли въпрос за еротика, спират до Адам и Ева. Казах го и на съпруга си, за да го утеша." И намига с едно око: „С толкова малко храна, такъв беден съпруг, разбира се, не струва много. Моят вече има комплекси от това и си въобразява, че Червената армия с нейната грубост има шанс с нас, жените." Много се смяхме и се съгласихме, че нашите достойни врагове сред дивата природа, като нормални кандидати, в 99 от 100 случая няма да имат никакви шансове при нас. А стотният ще се счита за достоен след предварителен оглед.

Така разговаряхме и си отмъщавахме с подигравки на онези, които ни бяха унижили.

Инженерът наистина донесе новини от съседите. Очевидно Берлин ще стане международен град за всички победители, а Лайпциг - руска столица. Говори се, че Химлер е заловен. Все още няма надеждни новини за Адолф. Докато Илзе изглеждаше много спокойна и замазваше сегашното положение с женско превъзходство, съпругът ѝ беше обезпокоен и объркан. Засега кариерата му беше приключила. Неговият оръжеен завод, който все още не е бомбардиран, в момента се разчиства. Руснаците изнасят немските машини. По пътя срещнах няколко камиона с огромни дървени контейнера върху тях. Сега знам какво има вътре. Хер Р. се страхува, че ще трябва да изостави социалния си живот и да започне отначало като физически работник. Той жадува за контакти и новини, изпълнен е със страх от живота и отчаяно се опитва да си намери отново работа някъде. Кандидатствал в болницата във връзка с парното отопление. Все още е зашеметен от падането. За пореден път виждам, че ние, жените, се справяме по-добре с падането и не се замайваме толкова лесно. Илзе и съпругът ѝ учат руски. Той обмисля, макар и без голямо желание, да се премести в Русия. Защото „изнасят оттук нашите средства за производство“. Той не вярва, че на нас, германците, ще ни бъде позволено да произвеждаме нещо значимо отново в обозримо бъдеще, а също така чул при съседите от радиото, че цяла Германия щяла да бъде бъде превърната в картофена нива. Ще почакаме и ще видим.

Многократно сбогуване. Никога не знаеш дали и кога ще видиш другия човек отново. На връщане отскочих до племенницата на вдовицата - до младата бъдеща майка, която живее с приятелката си Фрида и чака да роди. Тя лежеше по гръб и изглеждаше мила и светеща отвътре. Но изпъкналият ѝ корем стоеше върху прекалено слабото ѝ тяло, буквално стърчейки от него. Човек вярва, че вижда как развиващото се дете извлича всички сокове и сили от утробата на майката. Разбира се, никакви новини от бъдещия баща. Той изглежда беше забравил напълно за ежедневните грижи, за търсенето на храна и дърва. Тъй като в жилището има само една - вече безсмислена - електрическа печка, жените са изградили на балкона нещо като печка от тухли, в която хвърлят елхови клони, които упорито търсят. Отнема цяла вечност, докато сварят малко каша. Освен това Фрида постоянно трябва да седи пред огъня, да го раздухва и да добавя клони. От смолата мирише на Коледа.

След това на път за дома, марширувай, марширувай. Обявление на немски и руски език съобщава, че „свободният пазар“ е на път да бъде отворен. От кого? За кого? „Стенен вестник“ посочва новите градски ръководители. Много неизвестни фигури, вероятно емигранти, завръщащи се у дома от Москва. Срещу мене идват пъстри групи италианци, пеещи, натоварени с вързопи и куфари, явно подготвени за път към дома. Още велосипеди, тракащи на голите си джанти. В Шонеберг стана по-безлютдо, а призрачният тунел на градската железница беше черен и пуст. Зарадвах се, когато остана зад гърба ми и видях сградите край нашия блок. Върнах се у дома като от дълъг път и споделих новиинте си.

Уморени крака, душен ден. Сега вечерта носи спокойствие и дъжд.

(Следва)