МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 47

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

СРЯДА, 23 МАЙ 1945 ГОДИНА

С кофа и лопата за боклук тръгнах към кметството в сивата дъждовна ранна сутрин. Още по пътя заваля проливен дъжд. Наистина усетих как по плетената ми рокля тече вода. Валеше постоянно, ту слабо, ту по-силно. Въпреки това гребяхме с лопати и пълнехме кофа след кофа с пръст, за да не се прекъсне ръчната верига. Имаше около сто всякакви жени. Някои изглеждаха летаргични и апатични и се движеха само когато един от двамата ни немски пазачи погледнеше към тях. (Мъжете винаги получават ръководни длъжности.) Други жени работеха с усърдие на домакини, дори упорито. „Работата трябва да се свърши“, каза една, дълбоко убедена. Четирима избутахме пълните колички към канавката. Научих се да управлявам въртящата се количка. Докато силният дъжд не ни принуди да си дадем почивка.

Стояхме под един балкон, натъпкани като животни. Мокрите дрехи залепваха по телата ни; жените изтръпнаха и се разтрепериха. Възползвахме се от възможността и изядохме мокрия си хляб без нищо. Една жена промърмори: "Никога не съм правила подобно нещо при Адолф."

Обадиха се от всички страни: „Напиши жалба до твоя Адолф“.

Тогава жената, съвсем смутена, каза: "Нямах това предвид."

Стояхме така повече от час. Дъждът валеше около нас. Докато се изливаше по-кротко, нашият надзирател, говорещ с виенски акцент млад мъж с чешко име, ни върна обратно при количките. Количката, който управлявах, беше с надпис „The Laughing Lore“ (бел. – „Смеещата се Лори“). Друга количка беше маркирана с тебешир като „The Crying Lore“ (бел. – „Плачещата Лори“). Но една ръка беше зачеркнала думата „плач“ и написала „усмивка“.

Около 15 часа най-накрая бяхме отписани от списъка от нашия виенчанин и ни пуснаха да се приберем. Самонадеяно размахвах кофата си за боклук по пътя, следвайки мотото: „Това, което не ме убива, ме прави по-силен“.

У дома намерих вдовицата много обезпокоена. Призна, че през последните няколко дни е почувствала "сърбеж и парене" и прегледала заради това енциклопедията. Ключовите думи - “гонорея” и “сифилис”. Като съпруга на фармацевт, тя е натрупала доста познания за човешките болести; но ѝ липсва необходимия опит в тази специфична област. „Имам малки подутини“, твърди тя сковано и твърдо. В енциклопедията тези подутини са описани като характерни за ранен сифилис. Те трябва да излязат от три до четири седмици след заразяването. Вдовицата смята, че нейният насилник по стълбите, ниският голобрад мъж, ѝ е причинил това точно преди четири седмици.

"Какво? Ваня ли? Това дете?" Не мога да повярвам: „Той ли трябва да е?"

"Защо не. Просто такова глупаво момче. Освен това не зная дали наистина е Ваня. И откъде да зная? И освен това онзи поляк!“

Вдовицата ридае жално. Какво да направя? Нямаше смисъл да търсим какво е, не зная нищо за това. Моето предложение да разпитаме хер Паули беше посрещнато с яростен отказ. Така че не оставаше нищо друго освен да изчакаме утрешния ден и възможно най-рано да отидем на мястото, което беше обособено като болницата за изнасилени жени. Спомних си как ме засърбяха ушите, когато изучавахме човешкото ухо в училище, използвайки големи анатомични модели. Симптомите на вдовицата вероятно са започнали наистина едва когато е прочела описанието в енциклопедията. Да изчакаме до утре. Може би скоро ще трябва да отида и аз да се прегледам. Закъснява ми с един ден.

(Следва)