К. ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИТЕ ЖЕСТОКОСТИ В МАКЕДОНИЯ (1912-1915) - 2

ДО ТУК: ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

Част 1

Още при влизането си в Македония сърбите проявиха неприязнено настроение спрямо местното българско население. Последното при първия си възторг от посрещането на християнски и съюзнишки войски навсякъде изразяваше своята радост непритворно, по своему, възклицавайки някъде „добре дошле", другаде „ура!", а на трето место „Христос възкресе!" Тия български изрази на естественото чувство на радост отстрана на населението не се харесаха на съюзниците сърби. Те навсякъде задаваха на сръбски въпроса : „ща си ти", на който отвсякъде получаваха все същия отговор: „българин", впрос и отговор фатални и съдбоносни за отношенията на новите съюзници, както е схванала това и Карнеджиевата анкетна комисия в своя доклад — Когато към януари т. е. 3-4 месеца след привършването на военните действия, сърбите се настаниха вече в Македония, тяхната неприязън спрямо новите им поданици взима заплашителен характер. Те почват вече явно да негодуват и побесняват при всяко проявление на българска реч, българско име, българско чувство. Отсега нататък в Македония не можеше да съществува нищо българско: градовете добиха сръбски имена; улиците в градовете се наименуваха по сръбски; надписите на магазините задължително трябваше да бъдат сръбски; всеки трябваше непременно да прикачи на името си окончание „ич"; свещеникът в черква да служи на сръбски, владиката да споменава само името на крал Петра, богомолецът да се моли на сръбски, учителят да преподава на сръбски, а ученикът да стане „дјак" и всеки ден при влизане в училището да заявява по задължение: „ја сам прави србин".

За управлението на Македония сърбите въведоха специални наредби. Който гражданин не ги признаваше, считаше се за предател и се наказваше от специалните военни съдилища. Тежко наказание угрозяваше духовника, който не се съобрази с изискванията на сръбското духовенство, изпълнител и проводник на едничката религия в държавата. Такива свещеници веднага намираха затвора; а българските владици се считаха за изгубили своето паство и като такива през една нощ те бяха накарани „доброволно" да заминат зад граница. За да свикнат богомолците на сръбско богослужение, устройваха се често молебствия от официално естество, на които благочестивите българи биваха канени да участвуват с предупреждение и закани. Закриха се българските училища, като се унищожаваха българските учебници и пособия. Които от българските учители в страната под натиск от властите се съгласяваха да останат на местата си под контрола и ръководството на определените за целта патриоти сръбски директори и инспектори, приемаха се; всички останали трябваше да напуснат отечеството си. Децата биваха заставяни чрез родителите си да посещават сръбско училище; в противен случай родителите отговаряха с кесията си.

Такава е в общи черти картината на сръбския режим в Македония до междусъюзнишката война. Когато се обяви последната, положението там става несравнено по-тежко и непоносимо. Ето сега по възможност най-краткото изложение на установените конкретни случаи от сръбски жестокости до и след междусъюзнишката война.

Скопие. Със заплашвания сърбите са заставили българите още в първите дни да свалят българските знамена, с които бил окичен градът. Още с влизането на сръбския престолонаследник тук, той се е обърнал към българския митрополит Неофита със злокобните думи: „Да се помолим, владико, в цар-Душановата църква". Преподобни Методи Димов бе подложен на морални изтезания и телесно малтретиране с побой до синевини. Спасил е живота си благодарение на француско застъпничество. Карнеджиевата анкетна комисия потвърждава изрично тоя случай. (Вж. снимка. № 1) — в Скопие сръбският престолонаследник сам ударил плесник на невинното момиченце Васка Зойчева, само защото на въпроса какво е по народност, то отговорило, че е българче. (Вж. снимка. № 2). Гражданинът Спиро Гайдарджиев, измъчван най-жестоко в затвора от председателя на „Черната ръка" в Скопие, майор Попович, е свидетел на първите жертви на сръбската жестокост спрямо арестувани по подозрение българи и турци от града, които били хвърляни във Вардара още през първите дни след настаняването на сърбите тук, макар че Скопие се предаде без бой. Сам Гайдарджиев, след 40-дневни морални изтезания, жесток побой, връзване и задушване, най-после едва спасил живота си по застъпничеството на руския консул в града. — Димче Асов бил бит от сърбите, само защото е изказал на български своите благопожелания към близки роднини, които изпращал на гарата. Пеце Шивача бил бит до смърт, защото в интимен разговор казал: „аз умирам, но сърбин не ставам". Тома Тополов бил бит, защото закъснял да замени българската фирма на хотела си със сръбска. Стоян Маткалия е изтезаван в едно тъмно мазе, като го заставили да стои с боси крака във вода и го били до смърт, понеже не отдавал нужните почитания на посетителите си сърби в своя дюкян и в хана си. — На 23 юни 1913 год. сръбските власти в Скопие поканват всички градски български свещеници и първенци в двора на черквата „Св. Димитър" и след като ги насилват да подпишат някаква бумага, тикват ги в затвора, дето скоро достигнали числото 300 души, защото докарани били тук и най-видните селяни от околията — всички псувани, ругани и бити за дързостта им да се наричат българи. 99души от арестуваните граждани били интернирани в Митровица; из пътя те били предмет на тежки обиди, лични оскърбления и заплашвания. В Митровица сръбският капитан Гюркович им държал реч, в която ги предупреждавал, че ще отговарят с главите си, ако проявят непокорство, а разни чиновници ги одумвали, окайвали ги и после ги увещавали да преклонят глава и се признаят за сърби, като им натяквали постоянно за дом, семейство, имот и живот.

Куманово. Сръбският окръж. управител Ранко Трифунович, след като отнел от ръцете на местните българи общинското управление, още в първите дни побързал да предупреди гражданството против всека проява на български чувства и самоуверено заявявал, че освобождението на града е дело на сръбската армия. Йордан Йовчев, търговец, съзнателен българин, иска разрешение да замине по работа за Солун, но му отказали. Понеже след повторното искане и отказ, той поискал да узнае причините за отказа, не минава дълго и бил унищожен безследно. — Заловен бил от сърбите софийския вестник „Дневник" и само за това арестувани били и осъдени по на един месец затвор Манас Кършутски, Петруш Андонов, Теодос Димов, Петко Карамфилов и Теодос М. Кралев. — През март обискират къщите на Коце Перков, Ст. Стоянов, Тодор Сопотски, Стоян Дъртков и Сибин Димитров; намерени били по една пушка от турско време и по тая причина те били арестувани и лежали по два месеца. — За опит за съобщение с България сърбите залавят Стоил Божинов, Пръчков и Иван Спасев, хврлят ги в затвора, изтезават ги и след 7 месеца първият умира вследствие изтезанията. През април сърбите събрали градските свещеници, а именно: архиерейския наместник на българската община Владимир Янев, Андон Дамянов, Георги Стаменов и Дионис Георгиев, убеждават ги да се признаят за сърби. След отказа им те били откъснати от домашни и паство и екстернирани в България. По същата причина арестувани били и учителите Милан Петков, Тръпко Дончев, Иван Трайков, Александър Борозанов и Велко Смилев заедно с 52 граждани, както и 7 гражданки (Юлияна, Заркова, Доца Карабска, Павуна Якимова, Иванка Кръстева, Стоя Гюридоска, Гюргя Таскова и Траяна Велкова). Почти едновременно с тях (месец май) тикнати били в градския затвор и 130 души първенци, свещеници и учители от Кумановските села. Пред страха от тия арести мнозина селени се укрили; тогава семействата им изкупували скъпо това отклонение: последните били вдигани от селото и задържани в града, дето без подслон били излагани на лишения и мъки по цели месеци, както е случаят със семейството на Арсений Николов от с. Кокошине и мн. други. Лазар Митков от с. Облавци, повикан в околийското управление, не се връща вече жив. Тасо Четирски от село Младо Нагоричино бил убит от „Черната ръка" в своя хан; Цане Димов от с. Павлешенци бил арестуван и безследно изчезнал; Тево Псалтиров от с. Живине постига същата участ; Саздо Галев от с. Кокошине и Стоянче поп Манасиев и Стоиле от с. Малино били извикани един ден от къщи от сръбски стражари, но още един път никой не ги видял живи. Ицо от с. Павлешенци бил обесен от пратеници на „Черната ръка" в собствената му казаница. Доне от с. Винци, повикан в околийското управление, бил подложен на страшни мъчения чрез стягане, разпъване и най-после изхвърлен от балкона. Милан Арсев Пурчев от с. Живене бил повикан в общинското управление в с. Павлешенци, за да каже имената на ония, които искали да възобновят революционната организация. Отричайки да знае нещо, той трябвало да бъде съблечен и подложен на побой. Тогава Пурчев извадил скрития си револвер, насочил го срещу околийския началник Тодор войвода, когото повалил, стрелял и срещу двамата стражари, които също паднали и с последния патрон се самозастрелял.

(Следва)