К. ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИТЕ ЖЕСТОКОСТИ В МАКЕДОНИЯ (1912-1915) – 4

ДО ТУК: ВМЕСТО ПРЕДГОВОР; ЧАСТ 1; ЧАСТ 2

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ: КИРИЛ ПЪРЛИЧЕВ / СРЪБСКИТЕ ЖЕСТОКОСТИ В МАКЕДОНИЯ (1912-1915)

Част 3

Битоля. На 17 юни 1913 г. сръбските власти в града арестуваха 9 души български основни учители от градските училища, 10 души от класните училища в града, окръжния училищен инспектор Александър Развигоров от Щип, околийския училищен инспектор Ахил Минджов от Охрид, секретаря при Битолската българска митрополия Спиро Мирчев от Прилеп, архиваря при същата Иван Петров от Битоля и енорийския свещеник поп Иван поп Анастасов от Охрид, както и 7 души основни учители в околията. Всички бяха поканени от властта да станат сръбски учители и чиновници; за тая цел им е била поднасяна за подписване една готова декларация; понеже всички с възмущение отказали това, заплашили ги със застрелване. Когато и това не помогнало, на 13 юли същата година те били всички екстернирани за България, подложени из целия път на страшни мъки и поругания. На 20 юни 1913 г. в града с били арестувани още 87 души първи граждани, свещеници, търговци, един доктор (Чкатров) един аптекар (Кръсто Франгов) и задържани там цял месец — до 20 юли с. г., с изключение на Владо Иосифов, задържан до 18 август 1914 г,, Васил Мазарът, освободен чак на 15 септември 1915 г. в гр. Поградец, сиреч след сръбското отстъпление. А цялото българско семейство Стамболджиеви бе изклано една вечер всред Битоля от сърбите за пример и назидание на упоритите българи от Битоля. След това убити са в Битоля още Никола Кузев, Вангел Църнамаров, Илия Иосифов и Петър Стойков от града; Веле Мицев от с. Беранци, Нове Ангелов и Кръсто Христов от с. Ивановци, Сърбин Стрезов от с. Кръстофор, Митре Църклев и Китан Кръстев от с. Путурус; Наум Колев, Гуле Колев и Павле Христов от с. Кукуречани; Секула Георгиев, Марко Петров и Стоян Талев от с. Могила; Стоян Талев и Христо Кузев от с. Беранци; Цветко Иванов от с. Облаково; Коте Степанов от с. Стругово, Начо Дамчевски от с. Кръклино; йеромонах Козма, игумен на манастира „Св. Петър", с. Смилево; свещеник Илия поп Наумов и Петър Найдов от с. Лопатица; Спиро Танев и Гоше Иванов от с. Лера; Стоян Марков от с. Рамна; Лазар Пурдов, Илия Четелев и Блаже Рашайков от с. Гявато. Всичките тези жертви от Битолско са били предварително арестувани в Битолския затвор; там са били грозно изтезавани, а след това изкарвани на групи от по 5-6 души всяка вечер и убивани, след което са ги заравяли при Девеани и други места близко до града. Само Илия Иосифов от Охрид, бившъ четник, е бил убит по пътя между Прилеп и Велес, на Бабуна планина (Вж. снимка. № 7).

От Битолската околия селата Цапари, Гявато и Сръбци бяха отселно засегнати от сръбската напаст. На 29 април 1913 год. битолският сръбски околийски началник Яне Константинович заедно с поручик Михайло Михайлович, член от „Черната ръка", придружен от още двама сръбски войводи с 60 души стражари и една рота войници обсаждат село Цапари, събират всички мъже и от страх пред бъдеща революция им предлагат да представят всичкото оръжие, което уж било скрито в селото. Като не могли да намерят такова, селските свещеници и първенци, както и голяма част от селяните биват подложени на такива инквизиторски мъки и изтезания, каквито Цапари никога по-рано (в турско време) не е запомняло. Христо К. Вельов (Вж. сншмка. № 8), Трайче Ташков, Лазе Василев, Христо Колев, Насе Гечев, Иванче п. Трайков, Петре К. Пъркев, Апостол Щатев и Наум Василев са най-тежко пострадалите, след което заедно с още мнозина други селяни били тикнати в никому неизвестни тъмнични килии. От големите изтезания Насе Гечев, бивши селски войвода през време на голямото македонско Илинденско въстание мъченически умрял в Битолския затвор на 14 май същата година. На 1 май същите инквизитори дошли в селото да приберат чак до ножовете, с които селяните си служели на трапезата. А на 2 същия месец мъчителите търсили от свещеник Спиро Димитров и презвитерата му стара революционна архива, а от селяните Нашо Наумов, Иван Тръпчев, Спиро Танчев и др. са взели по няколко наполеона за да се спасят от затвора; на Георги Димитров нанесли 40 удара с тояга и 25 с телен камшик по гол гръб и корем. Преди да напуснат селото, един сръбски офицер се изразил, че сърбите мразили на първо место българите, после австрийците, а най-после турците. Освен това заявили, че един скорошен ден ще донесе войната между Сърбия и България. За да видят как са подействували подвизите им върху духовете на цапарчани и селяните от околните села, сръбските власти изпратили чрез Гяватското селско общинско управление апел за записване доброволци в сръбската армия, който бил посрещнат от селяните с неприкрито негодувание. Тогава властта започнала да записва „доброволци" без добра воля. Една цапарска депутация се явява пред битолския руски консул да протестира, но представителят на Николай II ги предал на сръбската власт и ония, които не успели да се изскубнат, а именно Марко Колев, Митре Чорбев и Гоше Ангелев, били арестувани и грозно изтезавани в битолския затвор, дето престояли от 9. юни до 15. юли 1913. година. А другите членове от тази депутация се изпокрили из битолските улици. На 16. юни същата година сърбите арестуват още свещеник Спиро Димитров, свещеник Никола Петров и бившия учител Наум Василев.

В Тиквешко сръбските власти мъченически изтезавали 91 души, от които трима умрели вследствие изтезанията; забелязани убийства са извършили над 186 души; двама души са обесени; 15 жени са обезчестени, от които 4 умрели от изнасилването. По-обстойни указания има в приложението към книгата „Сръбският режим и революционната борба в Македония", в списъка за жертвите от Тиквешко.

В Прилеп от рано сръбските власти бяха се запретнали да стреснат българщината: на 4 декември 1912. година, по случай рождения ден на сръбския престолонаследник бил устроен в града банкет, на който между другите бил поканен и българския учител Атанас Лютфиев. При наздравиците той дигнал чаша в чест на царя на българите. Не изминали още 10 минути след това, сърбинът Стефо измамнически го повиква навън. При запушени уста, Лютфиев бил измъкнат от къщата и подир това той изчезва от града. Всички издирвания, молби и плачове на нещастната му майка останали напразни: и до днешен ден не се знае де е неговия гроб. Сръбският министър на вътрешните дела счита това убийство „лесно обяснимо". В своята брошура „Сърби и българи в балканската война" той казва, че Лютфиев „по всички признаци, ще да бил „линчуван" от сръбски комитаджии заради неговия „предизвикателен тост".

Още под впечатлението на това мистериозно убийство, архиерейският наместник на българската община свещеник Иван Антонов и главният учител на българските училища в града Илия Иванов биват повикани на 8 декември същата година от сръбския комендант на града майор Ненадович, който им казал: „Вие сте ръководителите на българщината в Прилеп и като такива ще съобщите на населението да се откаже от мшсэлто си за присъединение към България." Скоро след това впрочем, туй предупреждение било и официално отправено към населението с облепени афиши. А още преди Коледа завзета бе от сърбите и централната българска черква „Св. Благовещение", а след нея и другите черкви както в града, тъй и в околията. Плочите с български надписи в манастирите „Св. Архангел" в с. Варош, „Св. Богородица" (Трескавец) и „Св. Никола" в с. Прилепец били изпочупени и разхвърлени на всички страни, за да не могат никога да се намерят и сглобят. Във време на обезоръжаването команди от сръбски нередовни войници разпределили града и околията на участъци и почнали публично да бият населението, предимно по-будните хора. На такъв публичен побой са били подложени 48 души от града и 146 от селата. Арестите започнаха с архиерейския наместник Иван Антонов, а подир него затвориха и 32 души между по-видните граждани и учители. Гражданинът Григор Кондов бил задигнат една вечер от къщи и оттогава насетне той е изчезнал без никаква следа. 16 души български учители и 7 учителки били заставени да напуснат домашно огнище и роден град задето отказали да приемат сръбска служба.

В Крушово още от началото на сръбското владичество обезоръжена бе от властта местната революционна чета на Методи Стойчев, както и оная на Иван Джонев, макар че те им помагаха във войната против Турция. Повечето от четниците бяха малтретирани, а четникът К. Георгиев — арестуван. Семействата на четниците Велко Стефанов, К. Георгиев и Хр. Тахчиев бяха подложени на побой под предлог на скрито оръжие. В с. Острилци сърбите убили още в първите дни Стоян Велев, а в с. Журче умрял от побой селянинът Христо Талев. През същото време в с. Растовина е убит Андрея Богоев, а селяните Кръсто Златанов, Степан Андрев, Петър Георгиев и други от същото село били интернирани в Битоля под предлог, че давали хляб на забегнали български четници. В с. Кочище бил убит Златан Найдов, а интернирани в Битоля Андре Христов, Никола Найдов и други от същото село задето с давали прибежище и храна на забегнали четници. В с. Мренога бил убит четника Нечо Грозданов, в с. Горно-Дивяци убит Стойко Блажев, а Иван Найдов осакатен от силен побой. Всички убийства в Крушовско се извършвали от сръбските войводи Долгач, Блаже и Боге.

В Крушово бити са през това време гражданите: Кръсто Житошанов, Стерйо Велев и жена му, Иван Такев, Стоян Йосифов, Донка Иванова и мнозина други, а Атанас Янкулов е убитъ. Арестуваха свещеник Наум Мешков, учителите Михаил Станоев, Ташко поп Христов, Стерю Блажев, Димитър Атанасов и гражданите: Павле Пантов, 75 годишен старец, деец от църковно-училищната борба, Георги Карев, брат на войводата Никола Карев, и всички по-събудени българи. Димитър Кръстев е бил бит, защото не е искал да свали българския надпис на магазина си.

В с. Журче и с. Острилци пропъдени били учителките; от с. Мренога интерниран учителят Стефан Попов; от с. Кривогащани бити и интернирани учителят Петър Мирчев и свещеник Йордан поп Николов; от същото село убит бившия четник Георги Стойчев; от с. Бучин прогонен учителят; от с. Пуста-Река бит и интерниран свещеник Никола Георгиев.

Училищата в града и селата бяха затворени още преди Междусъюзнишката война, а от черквите изхвърлиха и унищожиха всички български книги и надписи. Училищната библиотека, както и архивата бидоха спасени благодарение усърдието на предания стар служител Димитър Неделков. Арестуваните до сега учители Михаил Станоев, Княгиня Станоева и Флора поп Христова бяха през туй време екстернирани в България. В с. Кривогащани сърбите бяха изгорили училищната архива, черковните книги и частните библиотеки на учителя Мирчев и първенеца Никола Спасев, бивши четник, както и всички учебници на децата. В с. Св. Митрани изгорени бяха училищната и черковна архива, а също и свидетелствата и учебниците на учениците. — За по-силен ефект и с цел да сломят българския дух, сръбските власти бяха хвърлили пред очите на арестуваните в Крушово граждани отрязаната глава на убития български четник Иван Котев, случай констатиран и от Карнеджиевата анкетна комисия. Вж. снимка № 9.

Гостивар. 40 души граждани и учители са били арестувани. от тях най-жестоко е бил изтезаван свещеник Неофит поп Владимиров от с. Еловци, Гостиварско. Една вечер след полунощ той е бил изкаран от затвора и подложен на такъв побой, че когато се върнал пак между затворниците той приличал на мъртвец. Не малки изтезания е изпитал и игумена на Лешочкия манастир йеремонах Маргирий, който бил поставен под надзор в продължение на три месеца, после арестуван, на два пъти воден да го колят, само да го заставят да се обяви за сърбин. Селото Сдуне е било бомбардирано, после опожарено. Ония, които са бягали от огъня, са били причаквани и застрелвани. На няколко места така паднали убити хора на купчини, между които и майки с бозайничета и малолетни деца. Село Равен било също бомбардирано и мнозина от жителите му били избити; само в един кладенец в селото били хвърлени 15 души. Джамията, ханищата, къщите — всичко в селото било разрушено и опожарено. Останалите живи от турците след бомбардировката били кръщавани от сръбския владика Викенти, който дошъл от Скопие заедно с други свещеници нарочно за покръстването на турците. От с. Вруток имало 20 души избити. Село Речани, състоящо се от около 400 къщи,било цялото унищожено, а мъжете, събрани от сърбите вън от селото, били повечето избити от поставената картечница. Ония селяни, които могли да избягат из околните села, отпосле били пак събрани и в местността „Дутлък" били убивани масово.

В една кореспонденция до сръбския в. „Радничке Новине", социалистически орган, един участник в жестокостите пише: „...Ужасно е. Има села от по 100, 150, 200 къщи, в които не е останал жив човек. Събират на едно място 50-60 души и ги избиват един по един с щикове." — По повод на същите жестокости Miss Edith Durham, гореща приятелка на южните славяни, е писала във в. „Times“ от 27 ноември 1913 г., че сърбите с изгорили шест села в Гостиварско, 13 в Река и много жени и деца с станали жертва. Сръбски войници, които не с желаели да стрелят върху жени и деца, са били принуждавани от офицерите към тези жестокости. (Вж. „Les Serbes en Macédoine", Dr. J. Gheorgoff, въ француското списание „La Vie" от 1914 год.).

В Радовиш и околията сърбите прибрали от българските черкви всичките книги под предлог да ги заменят с нови. Черковното пеене на български се забранило абсолютно; а по липса на сръбски псалтове, сръбските офицери и чиновници пели на сръбски. Населението трябвало насила да посещава богослужението, за да слуша проповедите, държани против България. Бележитите надписи по черквите били заличени като български. Манастирът „Св. св Константин и Елена" в с. Конче, дето на патронния празник се е струпвало масово населението от цялата околия, бил изгорен; опожарена е и българската махала в това село заедно с училището; опожарени са в същото време (още през 1913 г.) и селата Лубница — само българските къщи —, Скоруша заедно с черквата, Загорци и Гарван. Жителите на тези опожарени села забегнали към Струмица, но при бягството им били масово избити. Скъпите луксозни полилеи от градската черква били задигнати и пратени в Сърбия. Всичките приходи от черквите и училищата били веднага прибрани от сръбския архиерей, а покъщнината им унищожена. Свещениците Евтим Христов и Гаврил Христов, стари хора, въпреки запрещението един неделен ден по навик споменали в черква цар Фердинанд вместо крал Петър. Още в същия момент те са били изведени от черквата и съсипани от бой. Същата участ и по същата причина е сполетяла и протестантския проповедник Коце Налънджиев, комуто счупили и три предни зъба. — Вместо затворените български училища в града и селата сърбите отворили изпърво в града едно вечерно и едно неделно училище, които населението е било карано насила да посещава. Преподаването на сръбски език, сказките и проповедите се изпълнявали от чиновниците. „Само србин мора живити у Србию" (Само сърбин трябва да живее в Сърбия – бел. П. Н.) е бил лозунгът на агитаторите. През 1914 г. в града се отворило и основно училище и за да не остане то без ученици бащите били глобявани с по 20 динара и бой за всяко отсъствие. Учителите, доведени от Сърбия, посещавали често гражданите, за да ги предразположат. За всеки случай обаче, те с били винаги въоръжени с револвер и кама.

В Радовиш около два месеца след дохождането си сърбите бяха убили само в града местните граждани: Евтим Янев Карамфилов (Вж. снимка № 10), Ангел Томев, Илия Къчов, Велика Илиева Къчова, неговата съпруга, Коце Мугов, Георги Степанов и Тодор Георгиев; а в същото време в тоя град бяха убити и 62 души българи, бежанци от разни места. В Радовишка околия са били убити: от с. Долни Липовик 9 души, от с Горни Липовик 4 души, от с. Папавница двама, от с. Габревци 7 души, от с. Негреновци трима, от с. Конче 12 души, от с. Лубница 16 души., от с. Подереш 9 души, от с. Смилянци 6 души. Вж. подробности в списъка за радовишките жертви към приложението на „Сръбския режим и революционната борба в Македония" от 1917 г.

И Гевгели в 1913 година остана в сръбски ръце. Тук сърбите тържествено са подложили на унищожение чрез изгаряне на училищната библиотека, училищната и общинска архива, след което са затрили всички български надписи в училището, черквата и на магазините. Поради жестокото преследване на всички по-събудени българи, населението бе прокудено от града, както и селата. По-късно военната повинност разреди още повече българския елемент. Струмица тогава бе препълнена от българи бежанци от Гевгели и околията.

В Кочанско изтезавани 107 души, а убити 201 души; убитите, разпределени по общини, падат се: на Зърновска община 29 души, на Винишка — 38; на Оризарска — 23; на Облешевска — 12; на Белска — 2; на Блатешка — 72; на Кочанска — 1; на Соколарска — 13; и на Полашка — 11. Подробно вж. в приложения към книгата „Сръбския режим и революционната борба в Македония" - списък на жертвите от околията

В Неготинската на Вардар околия сърбите са смъртно изтезавали 19 души, а 331 души убили от 19 селски и една градска община. Списъкът е приложен приложен към книгата „Сръбският режим и революционната борба в Македония" от 1917 г. съдържа имената, месторождението и др. подробности за сръбските жестокости в тая околия.

В Свети-Никодска околия тежко бити 93 души, умрели в затвора в гр. Кавадарци от изтезания Милан Петрушов, Тиме Костев, Божин Гичев и Иван Гичев от с. Неманици и Строиман Атанасов от с. Макреш в Св. Николския затвор. Убити: Серафим Богданов от с. Неманици, Лазар Андов от с. Судик, Гаврил Арсов от гр. Св. Никола, Шериф Мустафа от с. Амза-бегово, Гиче Иванов от с. Барбарево, Игнат Божинов от същото село и Лазо Митев от с. Строиманци. Иван Георгиев от с Ранчанци е обесен при местността „Корията". Трайчо Коцев и Гюргя Трайчева, негова жена, родом от с. Сарамзалино с живи закопани в околносьта на селото. Дафинка Георгиева от Горно-Църнилище и Цука Георгиева от същото село са обезчестени.

(Следва)