ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“ - 16

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856 г.)

***

Няма защо да разглеждаме подробно уловките, които Ема използва, за да накара нещастния си съпруг да ѝ позволи да отиде в Руан за среща с Леон в тяхната любима хотелска спалня, която скоро ще започнат да смятат за свой дом. По това време Ема достига с Леон висша степен на щастие: нейните сантиментални езерни мечти, детските ѝ видения под напевите на Ламартин – всичко се е изпълнило: има и вода, и лодка, и любовник, и лодкар. В лодката се оказва една копринена панделка. Лодкарят си спомня някакъв весел мъж – Адолф, Додолф, - който скоро се е возил в лодката с приятели и дами. Ема потръпва.

Но постепенно животът ѝ, като вехти декорации, започва да се руши и разпада. От четвъртата глава на третата част поощряваната от Флобер съдба с изумително старание се заема да унищожи Ема. Ако говорим за композиция, тук е точката, в която се срещат изкуството и науката. Ема успява по някакъв начин да подкрепя нестабилната лъжа за уроците по музика в Руан; и също така подкрепя готовите да рухнат полици на Льорьо временно с нови полици. В сцената, която можем да наречем един от случаите на контрапункт, Оме иска от Леон да го забавлява в Руан в същото време, когато Ема чака Леон в хотела - епизодът е гротесков, много смешен и напомня за епизода в катедралата, но с Оме в ролята на портиера. Разгулният маскарад в Руан не радва Ема – тя разбира до какво нечистоплътно общество се е спуснала. Веднъж, като се връща от града, тя получава писмено известие, че всичкото ѝ имущество ще бъде разпродадено, ако до двадесет и четири часа не покрие дълга, който вече възлиза на 8000 франка. Започва последното ѝ пътешествие от един човек при друг, за да търси пари. Всички персонажи се събират в трагична кулминация. Отначало Ема се опитва да спечели време.

„— Заклевам ви, господин Льорьо, още няколко дена срок.

Тя се разрида.

— Хайде, сега пък сълзи!

— Вие ме отчайвате!

— Не ща да зная — каза той, затваряйки вратата“.

От Льорьо тя отива в Руан, но сега Леон иска да се отърве от нея. Тя даже му предлага да открадне пари от кантората. „Нейните горящи зеници излъчваха пъклена смелост, а клепачите се притваряха сладострастно и насърчително до такава степен, че момъкът усети как се прегъва под безмълвната воля на тая жена, която го караше да извърши престъпление“. Неговите обещания се оказват празен звук, Леон не идва в уговореното време. „Той стисна ръката ѝ, но усети, че е съвсем неподвижна. Ема нямаше вече сили за никакво чувство.

Удари четири часът и тя стана, за да тръгне за Йонвил, подчинявайки се като автомат на навика“.

Като върви през Руан, тя трябва да отстъпи път на вран кон, впрегнат в кабриолет и каран от виконт Вобиесар или някой, който прилича на него. Връща се у дома със същия дилижанс, с която пътува и Оме, преживявайки по пътя опустошителна среща с отвратителния беден слепец. В Йонвил се обръща към нотариуса Гийомен, който се опитва да я съблазни.

„Той се влачеше на колене пред нея, без да мисли за халата си.

— За бога, останете! Аз ви обичам!

Хвана я през кръста.

Алена вълна бързо заля лицето на мадам Бовари. Тя се отдръпна със страшно лице, като извика:

— Вие безсрамно използвате моето отчаяние, господине! Аз съм за съжаление, но не за продан!

И излезе“.

След това отива при Бине, а Флобер сменя позицията: заедно с две жени гледаме сцената през прозореца, като не чуваме нито дума.

„Бирникът изглеждаше, че слуша, като в същото време блещеше очи, сякаш не разбираше. Тя продължаваше някак нежно, умолително. Приближи до него; гърдите й се вълнуваха; вече не приказваха.

— Дали не го задиря? — рече госпожа Тюваш.

Бине се бе изчервил до уши. Тя хвана ръцете му.

— А, това е вече прекалено.

И несъмнено тя му предлагаше нещо отвратително, защото бирникът — той все пак беше храбър, беше се бил при Бауцен и при Люцен, беше участвал във войната за Франция и дори беше представен за кръст — изведнъж се дръпна назад, сякаш бе видял змия, възкликвайки:

— Госпожо! Мислите ли какво говорите?…

— Такива жени трябва да се бият с камшик! — рече госпожа Тюваш“.

Оттам тя отива си отдъхне при Роле, старата дойка, и там, като си мисли как Леон ще се появи все пак с парите, „се плесна по челото, извика, защото споменът за Родолф като ярка мълния в тъмна нощ премина в душата й. Той беше тъй добър, тъй деликатен, тъй великодушен! А от друга страна, ако би се поколебал да й направи тая услуга, тя щеше да съумее да го принуди, припомняйки му само в едно мигновение тяхната загубена любов. И тя тръгна към Юшет, без да съзнава, че тичаше да предложи сама онова, което преди малко я бе тъй силно възмутило, и без ни най-малко да съзира в това проституиране“. Измислената от нея за суетния пошъл Родолф история е сходна с реалното произшествие в началото на книгата, когато бягството на реалния нотариус довежда до смъртта на предшественицата на Ема, първата мадам Бовари. Ласките на Родолф спират при молбата да ѝ даде три хиляди франка.

„- Ах! — помисли Родолф, който изведнъж силно побледня. — Затова е дошла тук!

Най-сетне с твърде спокоен вид той каза:

— Нямам, драга госпожо.

Той съвсем не лъжеше. Ако имаше, би ги дал несъмнено, макар че изобщо е неприятно да се правят такива добри деяния; измежду всички бури, които връхлитат любовта, молбата за пари е най-охладняващата и най-опустошителната.

Отначало няколко мигновения тя го гледа.

— Нямаш!

Повтори няколко пъти:

— Нямаш!… Аз трябваше да си спестя тоя последен срам. Ти никога не си ме обичал! Ти не си по-добър от другите!

<...>

— Нямам! — отговори Родолф с онова пълно спокойствие, с което се прикрива като с щит примирения гняв.

Тя излезе. <...> Земята под нозете ѝ беше по-мека от вода, а браздите ѝ се струваха като гигантски тъмни вълни, които се разбиват. Всичко, което имаше в главата ѝ — възпоминания, мисли, — изхвръкваше наведнъж, само с едно избликване, както хилядите огньове на фойерверк. Тя видя баща си, кабинета на Льорьо, тяхната стая там, друг пейзаж. Обземаше я лудост, тя се уплаши и успя да се овладее, доста несигурно наистина; защото съвсем не си спомняше причината на ужасното си състояние, тоест паричния въпрос. Тя страдаше само от любовта си и усещаше от тоя спомен, че душата й я напуска, както ранените, които, умирайки, чувстват, че животът си отива през раната им, от която тече кръв. <...> Сетне в изблик на героизъм, от който стана почти радостна, се спусна тичешком от възвишението, мина по дъската за кравите, из пътеката, по алеята, край халите и стигна пред дюкяна на аптекаря“. Ема иска от Жюстен ключа от килера. „Ключът се завъртя в бравата и тя отиде право към третата полица — тъй сигурно я водеше паметта ѝ, — взе синята стъкленица, измъкна запушалката, пъхна вътре ръката си и като я извади пълна с бял прах, почна да го гълта направо.

— Спрете! — извика той, като се хвърли към нея.

— Мълчи! Ще дойдат…

Той беше в отчаяние, той искаше да вика другите.

— Не казвай нищо, всичко би се струпало върху господаря ти!

После си тръгна обратно, внезапно усмирена и почти със спокойно и светло съзнание за изпълнен дълг“.

Ходът на агонията ѝ е описан с безпощадни клинични подробности:

„Веднага гърдите ѝ почнаха бързо да се задъхват. Целият език излезе вън от устата ѝ; очите ѝ се обърнаха, побеляха, подобно абажури на гаснеща лампа; изглеждаше вече мъртва, ако не бе ужасно ускоряващото се разтърсване на гръдния кош, като че душата ѝ подскачаше, за да се откъсне. <...> xБурнизиан отново почна да се моли с наведено до кран на възглавницата лице, а дългото му черно расо се влачеше след него в стаята. Шарл беше от другата страна, коленичил, с прострени към Ема ръце. Той държеше нейните ръце и ги стискаше, потрепервайки при всеки удар на сърцето ѝ като отражение на развалина, която се руши. Колкото по-силно ставаше хъркането ѝ, толкова по-бързо свещеникът четеше молитвите; те се сливаха със заглушените ридания на Бовари, а навремени като че всичко се загубваше в глухия шепот на латинските срички, които звънтяха като погребална камбана.

Изведнъж по тротоара се чу шум от груби дървени обувки и търкане на бастун; раздаде се глас, един хриптящ глас, който пееше:

Летният зной над полето трепти

и за любов на момите шепти.

Ема се дигна като галванизиран труп, с разпуснати коси, с втренчени зеници, с отворена уста.

За да събира класове,

които нивата отглежда,

в пожънатите редове

Нанет грижливо се навежда.

— Слепецът! — извика тя.

И почна да се смее с жесток, безпаметен, безнадежден смях, като \ се струваше, че вижда грозното лице на нещастника, което се издигаше сред вечния мрак като ужасно плашило.

Вятърът изви и сред тежкия зной

грабна ѝ късата рокличка той!

Едно сгърчване я метна върху постелята. Всички се приближиха. Тя бе престанала да съществува“.

(Следва)