ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“ - 17

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16,

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856 г.)

БЕЛЕЖКИ

СТИЛ

Гогол нарекъл „Мъртви души“ поема; романът на Флобер е също поема в проза, но по-добре изградена, с по-плътна и по-тънка техника. За да се потопя веднага в същността на нещата, преди всичко искам да обърна вниманието ви на това как Флобер употребява съюза „и“ след точка и запетая. (Точката и запетаята в английските преводи понякога заменя просто запетаята, но ние ще върнем правилния знак на мястото му.) Двойката „точка със запетая – и“ следва след изброяването на действия, състояния или обекти; точката със запетая създава пауза, а „и“ завършва абзаца, въвеждайки акцентиран образ или живописен детайл – описателен, поетичен, меланхоличен или смешен. Това е особеност на стила на Флобер.

В първото време след сватбата: „[Шарл] можеше да се сдържа и непрекъснато пипаше гребена, пръстените, шалчето ѝ, понякога шумно, с цяла уста я целуваше по бузите или нижеше една след друга леки целувки по голата ѝ ръка, от крайчеца на пръстите чак до рамото; а тя го отблъскваше полуусмихната и отегчена, както се постъпва с дете, което досажда“.

В края на първата част на Ема ѝ омръзва съпружеския живот: „С тъпо внимание слушаше как звънят един след друг дрезгавите удари на камбаната. По покривите бавно минаваше котка, извила гръб под бледите лъчи на слънцето. По шосето вятърът дигаше пушилка. Понякога в далечината виеше куче, а камбаната продължаваше на равни интервали еднообразния си звън, който чезнеше в полето“.

След заминаването на Леон за Париж Ема отваря прозореца и гледа облаците: „Те се трупаха на запад над залеза, към Руан, и бързо търкаляха своите черни спирали, иззад които излизаха широки слънчеви ивици като златни стрели от някакъв провиснал трофей, докато останалата част на пустото небе беше бяла като порцелан. Ала един пристъп на буря преви тополите и изведнъж рукна дъжд; той зачука по зелените листа. Сетне слънцето отново блесна, кокошки закудкудякаха, врабците пърхаха в мокрите храсти и стичащите се по пясъка вадички носеха розови акациеви цветчета“.

Ема лежи мъртва: „Ема лежеше с глава, приведена към дясното рамо. Ъгълът на устата ѝ, която беше отворена, бе като черна дупка в долната част на лицето; двата палеца стояха непрегънати към дланите; нещо като бял прах беше поръсило ресниците ѝ и очите ѝ почваха да изчезват в някаква лепкава белота, която приличаше на тъничко було, изплетено сякаш от паяци. От гърдите ѝ, чак до коленете, чаршафът се вгъваше надолу и после се издигаше при пръстите на нозете; и на Шарл се струваше, че някаква безпределна маса, някаква огромна тежест я бе натиснала“.

Друга страна на неговия стил, следи от който се виждат и от употребата на „и“ след точка и запетая, е любовта към това, което може да се нарече метод на ръзгръщането, на последователно изреждане на зрителни подробности, на едно нещо след друго, с нарастване на една или друга емоция. Добър пример има в началото на втората част, където постепенно разгръщащият се пейзаж като при движеща се камера ни отвежда в Йонвил: „Напуснеш ли големия път за Боасиер, продължаваш по равно, докато стигнеш височината на склона Льо, отдето се разкрива долината. Рекичката, която минава през нея, я разделя на две части, които имат съвсем различни лица: вляво всичко е ливади, вдясно всичко е орана земя. Ливадите, прострени под ивица ниски хълмове, се свързват отзад с пасищата на местността Брей, а към изток полето, което леко възлиза, се разгръща и разстила, додето поглед стига, своите бледожълти житни нивя. Водата, забързала покрай тревата, отделя с бяла черта цвета на ливадите от цвета на разораната земя и така местността прилича на голяма разгъната наметка с яка от зелено кадифе, поръбена със сребърен ширит.

Когато се стигне края на кръгозора, отпред са дъбовете на гората Аргьой, с урвите на склона Сен-Жан, набраздени от горе до долу с дълги, неравни червени линии; това са следи от дъждовете, а тоя тон на тухли, който изрязва ситна мрежа върху сивия цвят на планината, иде от много извори, наситени с железни съединения, които текат отвъд, из околните места“.

Третата черта – свойствена по-скоро за поезията, отколкото за прозата – е маниерът на Флобер да предава емоции или душевни състояния с размяната на безсмислени реплики. Съпругата на Шарл е починала току-що и Оме му прави компания.

„Оме от приличие взе шишето от етажерката, за да полее здравеца.

— О, благодаря — каза Шарл, — вие сте добър.

И не довърши, въздишайки поради спомените, които предизвика тоя жест на аптекаря.

Тогава, за да го разсее, Оме сметна за уместно да заговори малко за градинарство; растенията имат нужда от влага. Шарл кимна с глава в знак на съгласие.

— Впрочем хубавите дни скоро ще дойдат.

— Ах! — рече Бовари.

Като не знаеше вече какво да каже, аптекарят почна да разтваря леко малките завески на стъклата.

— Я гледай, господин Тюваш минава.

Шарл повтори като машина:

— Господин Тюваш минава“.

Колко малко смисъл има в тези фрази и колко много значение.

Още един пункт при анализа на стила на Флобер е свързан с използването на имперфект – несвършено минало време във френски език, което изразява продължително действие или състояние, нещо обичайно, случващо се постоянно. На английски език това се предава най-добре с would или used to: on rainy days she used to do this or that; then the church bells would sound; the rain would stop, etc. (в дъждовни дни тя обикновено правеше това и това; след това звъняха църковните камбани; дъждът спираше и така нататък). На едно място Пруст казва, че майсторството на Флобер да използва продължителното време се е изразило в употребата на имперфект, imparfait. С помощта на имперфекта, казва Пруст, Флобер успява да изрази непрекъснатост на времето, неговото единство.

Преводачите изобщо не се замислят за това. В многобройни пасажи усещането за тягостно еднообразие в живота на Ема, например в главата за живота ѝ в Тост, не е предадено с достатъчна точност, защото преводачът не се е потрудил да постави тук или там would, или used to, или поредица woulds. В Тост Ема излиза да се разхожда с кучето си: „She would begin (не “began“) by looking around her to see if nothing had changed since last she had been there. She would find (не “found“) again in the same places the foxgloves and wallflowers, the beds of nettles growing round the big stones, and the patches of lichen along the three windows, whose shutters, always closed, were rotting away on their rusty iron bars. Her thoughts, aimless at first, would wander (не „wandered“) at random...“ (В българския превод: „Тя поглеждаше първо да види дали нещо не се е изменило от последното ѝ идване. Намираше на същите места дигиталите и жълтите шибои, китки коприва около големите камъни и лишеи по трите прозореца с винаги затворени капаци, които се ронеха, гниещи върху ръждясалите си железни пръчки. Мислите й, безцелни в началото, бродеха без път...“)

Флобер не използва много често метафори, но когато ги има, те предават емоции на образите, съответстващи на характера на персонажите.

Ема след заминаването на Леон: „И, тихо стенейки, като зимен вятър в изоставен замък, все по-дълбоко потъваше мъката в душата ѝ“. (Разбира се, така би описала своята мъка и Ема, ако имаше художествен талант.)

Родолф е уморен от страстните упреци на Ема: „Понеже порочни или продажни устни му бяха шепнали подобни фрази, той слабо вярваше в чистосърдечието на нейните; трябва, мислеше той, да се премахнат преувеличените изрази, които прикриват посредствена обич; сякаш пълнотата на душата не се излива понякога в най-празни метафори, тъй като никой никога не може да отмери точно своите потребности, нито своите схващания, нито мъките си и човешкото слово е като пукнат казан, който удряме и от който излизат мелодии за мечешко хоро, когато искаме да трогнем звездите“. (Чувам как Флобер се оплаква от трудностите на съчинението.)

Преди да пише на Ема в навечерието на тяхното бягство, Родолф се рови в старата любовна кореспонденция: „Най-сетне отегчен, сънлив, Родолф занесе кутията в скрина и си каза:

— Какъв куп глупости!…

С което накъсо изразяваше мнението си; защото насладите — като ученици в училищен двор — толкова бяха изтъпкали сърцето му, че никаква зеленина не поникваше там и онова, което минаваше през него, по-безразсъдно от децата, не оставяше дори, както правеха те, името си, издълбано на стената“. (Виждам как Флобер навестява старото си училище в Руан.)

(Следва)