МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 51

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49 50

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

НЕДЕЛЯ, 27 МАЙ 1945 ГОДИНА

Дълъг, скучен, уморителен ден. Най-дългата неделя в живота ми. Работихме от 8 до 20 часа, без прекъсване на слънчевата площадка. Днес пералното помещение не работеше. Нашите руснаци имат празник. Стояхме на верига през двора, слънцето печеше. Подавахме си цинкови парчета с остри ръбове от ръка на ръка. Веригата, дълга може би стотина метра, беше тънка. Винаги трябваше да се изминат две-три крачки с тежките неща до следващата жена. Скоро имах главоболие от палещото слънце. Плюс болки в гърба и ръце, които бяха останали от дните на прането. Наоколо - глупави клюки и спорове. И накрая нещо като пеене. Жените безкрайно пееха: „Ако грее слънце мило е така – кметът седи край потока и то го топлиш нежно...“ И все монотонно. Така жените сдържаха гнева си за откраднатата неделя.

От време на време висока кокалеста жена измъкваше някъде изпод дрехите си ръчен часовник, увит в носна кърпа, и ни казваше часа. Часовете пълзяха. Прекъсваше ги само овесена каша за обяд.

После в горещината без сянка. Цинк, цинк безкрайно. Около 16 часа първият вагон беше пълен. Блестеше сребристо. Всички заедно го избутахме малко нагоре по коловоза с „хей руп“, след което товарихме следващия вагон. Френски вагон от Бордо със знак SNCF, който познавам много добре. Вонеше много. Мъжете го бяха използвали за тоалетна. Жените се засмяха. Една каза: "Карат лайна за Москва".

След това отново безкраен цинк. В крайна сметка дори двамата ни ръководители се отегчиха. Вече познаваме двамата войници доста добре. Наричаме единия "Теди" и другия "Кривогледия". Днес те не бяха много строги; извикаха красивата немска дума "Почивка!" Кривогледият дори рискува да танцува с едно от нашите момичета, на което останалите ръкопляскахме. Но те изчезнаха внезапно около 17 часа. Крайно време за тях, за съжаление не и за нас. Изведнъж наоколо стана зловещо тихо. Без викове на началници, без бърборене, без стенания, нищо повече. Само тътренето на краката ни, а понякога и слабия вик: „Внимавай!“, когато някоя от жените започваше да задрямва. И тогава, разбира се, винаги питаш колко е часът.

От мазето, където други жени стояха по цял ден, дойде вест, че там все още се пазят неизчислими маси цинкови слитъци. Около 19 ч. тръгна слухът, че вече е краят на работния ден, но си оказа грешка. По-нататък цинк, цинк... Най-накрая към 20 ч. се появи един руснак и ни махна да влезем в столовата. Хапнахме там мазната супа и се запътихме към къщи. Бях уморена до степен да падна, ръцете ми бяха тъмносиви. След това дебели сиви люспи плуваха върху водата за миене. Лежах дълго време и оставих вдовицата да ме поглези с чай и торта.

От вчера отново имаме ток. Отмина времето на свещите, отмина чукането на вратата, отмина тишината. Радиото хваща берлинската станция. Обикновено донася новини и разкрития с миризма на кръв, трупове и жестокост. Казват, че милиони хора, предимно евреи, са били изгорени в големи лагери на Изток. Говори се, че са правили изкуствена тор от пепелта им. И най-забележителното: всичко е добре записано в дебели книги, отчет за смъртта. Ние сме наистина подреден народ. Бетовен беше излъчен късно вечерта, а с него и дойдоха сълзите. Изключих го. Не мога да го понеса сега.

(Следва)