МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 50

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

СЪБОТА, 26 МАЙ 1945 ГОДИНА

Отново безкрайно преброяване на добитъка на територията на завода, въпреки че нашият виенчанин всъщност би трябвало да се справя по-добре. Денят започна отново с топла ечемична супа. Жените с радост брояха парчетата месо вътре. И аз съм щастлива, че го няма хер Паули пред мене, който да брои хапките в устата ми.

Напразно търсих моята колежка по пране. Малката дръзка жена от Данциг не се появи. Така че убедих други две жени, едната много млада и едната на около четиридесет години, които изглеждаха приятелски настроени, да дойдат с мене в пералнята. В кофи ни чакаха вече накиснатите униформи, на петна и мазни; защото бяха на моторизирана военна част.

Ден като вчерашния. Новите перачки са трудолюбиви и мили. Руснаците пак ни наобиколиха. Защитавахме се с отблъскване и глупав смях. Един, с дръпнати очи, си беше наумил да ни ядосва. Той хвърли няколко ризи, които вече висяха на въжето за сушене, обратно във ваната, показвайки няколко петна, които все още се виждаха по дрехите. Да, разбира се, все още има петна по тях. Малкото сапун и четкането не са достатъчни. Другите мъже бяха по-дружелюбни и слагаха парчета хляб до ризите си.

Около обяд нашият ръководител направи нещо като трапезария извън сградата от един сандък и две преобърнати чекмеджета, покани ни да седнем и с едно и също приветливо, безстрастно лице ни сервира голяма тенджера с тлъста месна супа. Ядяхме бавно на слънцето. Моите колежки по пране също харесаха много храната. Между другото, когато зададох моя стереотипен въпрос колко често им се е случвало, получих уклончив отговор и от двете. По-възрастната жена, жива личност с развалени зъби, но с неунищожимо чувство за хумор, каза, че за нея това няма значение - сега най-важното е мъжът ѝ, когато се върне от Западния фронт, да не разбере нищо за това. Иначе е съгласна с поговорката, че „руснак на корема“ е по-добре от „американец над главата“ (намек за американските бомбардировки – бел. П. Н.). Тя има думата по въпроса: била затрупана в мазето с други хора от къщата след пряко попадение. Имало ранени и една загинала. Едва след два часа дошла помощ и изровили затрупаните жертви. Разказващата се развълнува изключително, когато заговори за убитата стара жена. „Стоеше до стената, точно до огледалото.“ Строителите монтирали огледалото ниско, защото мазето първоначално било предназначено за малките от детската градина, която се намирала в съседната сграда. Но когато всички деца били евакуирани от Берлин, детската градина била затворена и мазето било предоставено на обитателите. „И старата жена беше счупила огледалото на хиляди парчета, забили се в гърба и тила ѝ. Тя се обезкърви до смърт в пълно мълчание, без никой да забележи в тъмнината и суматохата.“ Разказвачката възмутено размаха лъжицата си за супа във въздуха: „Огледало! Опасно нещо!“

Това, разбира се, била странна смърт. Предполага се, че децата, за които било пригодено мазето, е трябвало да разчесват къдриците си пред него сутрин след нощта на бомбардировките. То със сигурност е било поставен в самото начало на въздушните нападения, когато все още водехме противовъздушна отбрана с комфорт и увереност.

Прекарахме следобеда, търкайки ризи, панталони и шапки с набръчканите си и подути ръце. Около 19 часа успяхме да се измъкнем тайно през странична врата навън. Прекрасно усещане за свобода след края на работата.

У дома вдовицата, хер Паули и аз изпихме последното бургундско, което бях взели от полицейската казарма. Утре е неделя, но не и за мене. Виенчанинът ни държа реч, че ако не дойдем на следващия ден, ще бъдем изведени насила от жилищата си и изпратени в завода да продължим своята работа.

(Следва)