МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 49

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПЕТЪК, 25 МАЙ 1945 ГОДИНА

Отново станах рано и тръгнах към фабриката в ясното утро. Жените идваха от всички страни. Днес повечето хора бяха донесли със себе си съдове с храна. На колана ми висяха и войнишки прибори. Подредихме се по заповед първо в редици по трима, после по четирима и безкрайно ни брояха, разпределяха и регистрираха. На нашия виенчанин, който ни последва тук от работата с количките, уж е музикант, му трябваше почти час, докато ни запише всички в своите списъци. Някои жени бяха новодошли. „Трябва да работим - чух да казва някоя. – Тук поне ще имаме нещо за ядене“. Този работен ден започна наистина с гъста ечемична супа. След това прекосихме железопътния насип до халетата. Немски пленници, белокоси хора с най-мизерни дрехи, вероятно от Volkssturm, работеха на язовира. Пъшкайки, те товареха тежки джанти във вагони. Гледаха ни напрегнато и се навъртаха наоколо. Не разбирах защо. Други жени разбраха и тайно даваха на мъжете парчета хляб. Това беше забранено. Но руският пазач гледаше неотклонно в друга посока. Мъжете бяха небръснати и измършавели и имаха нещастния вид на кучета. Изобщо не ми приличаха на германци. Изглеждаха като руските затворници, които виждахме да почистват развалините по време на войната. Тази обратна логика е убедителна.

Обратно в халето. Две или три от нас влачеха тежки железни пръти, след което носихме плочи и слитъци по верига към един вагон. В залата се появи руснак, огледа опашката от жени и след това даде знак на две от тях и още една,трета, да го последват. Третата бях аз. Тръгнахме след него. Накъде? Една от нас предположи: „Може би да белим картофи?“ Бяха докарали десетина жени на железопътния насип, където бяха паркирани украсените с изискани пердета руски каравани.

Не, нас ни поведоха в обратна посока, към една барака, по тъмен коридор, при все по-усилваща се миризма на изпражнения. Една от жените избяга обратно през района. При което руснакът подкара двете, които останахме, пред себе си. Той ни въведе в стая с каменен под. Виждаха се котел, вани, дъски за пране и кофи. Той посочи всичко това и направи жест все едно пере.

Това беше добре за нас. Но не тук, в този тъмен хамбар! Заедно със случайната ми спътничка, ниска и с нахални очи, измъкнах най-голямата от ваните навън, пред покритата врата на бараката на нещо като веранда. Там се чувствахме по-сигурни и не миришеше толкова лошо. Това беше добре за руснака. Той ни донесе два калъпа сапун и няколко бели в миналото престилки, ризи и кърпи и ни направи знак да ги изперем. Говореше отсечено, но не нелюбезно и не ни опипа изобщо, дори и с поглед.

Моята колежка перачка каза, че е от Данциг, и размени няколко думи на полски с руснака. Толкова по-добре! Няма нужда да говоря, мога да крия, че зная руски. Не искам да разговарям с тях като перачка.

Постоянно идват на групи, излежават се около ваната и си говорят за нас. Например двама души спореха на колко сме години. След много размисли ми дадоха 24 години. Не е зле!

Часовете се влачеха. Сапунисахме, търкахме, носехме вода, топла от войнишкия котел, студена от крана на улицата. Протърках и разраних пръстите си в мръсните неща. Кърпите бяха напоени с мазнина. Всички те бяха немски семейни кърпи с монограм, плячка. Търках с четка за коса и полагах доста усилия с нея. Междувременно около нас винаги имаше руснаци, които ни щипеха навсякъде, където можеха да хванат. Ритах като кон и пръсках с четката, но не казах нито дума. Понякога нашият ръководител идваше и прогонваше натрапниците. После ни донесе купчина бельо; без копчета, всичко завързано с панделки.

Междувременно жената от Данциг ми разказа монотонно как няколко Ивановци изнасилили старата ѝ майка. Майката, вече баба, попитала на гданския си полски дали мъжете не се срамуват да изнасилват една толкова стара жена.

На което получила класическия отговор на немски: „Стара си, значи си здрава“.

Вече си мислех, че ще се строполя във ваната, когато нашият ръководител се появи и обяви обедната почивка. Донесе ни по един съд, пълен с мазна супа с парчета месо, краставици и дафинов лист, както и метална чиния, пълна с каша от грах с топен бекон. Изглежда беше готвач, при това добър. Храната беше страхотна на вкус. Имах чувството, че набирам нови сили.

Продължихме да перем, безкрайно. Два часа следобед, три часа, четири часа, пет часа, шест часа. Перяхме непрекъснато и бяхме постоянно под наблюдение. Сапунисвахме, изцеждахме, носехме вода. Краката ме боляха, а кокалчетата на пръстите ми бяха отдавна претрити. Руснаците около нас си мислеха, че ни създават много проблеми с това пране. Те радостно потриваха ръце:

„Хи-хи, трябва да изперете и нас, както се полага!“ Жената от Данциг само се ухили. Играех си на глуха и няма, усмихнах се на всички страни и перях, перях. Мъжете бяха удивени. Чух един да казва на друг: „Работят добре. И винаги е весело.“

Изпрахме последните кърпи за лице до 18 часа, изчистихме ваните и отидохме в столовата, където имаше по една купичка каша за всеки. След това, когато искахме да си тръгнем, ни подгониха обратно от портата: „Работа!“ Жените викаха една през друга, блъскаха се към портата, бунтуваха се. Но за победените няма осемчасов работен ден. Един войник ни блъскаше назад с вдигната пушка и викаше заплашително: „Жени! Работа!“ Една руска дума, която всички вече са научили.

Трябваше да се върнем в халето и да продължим да товарим железни части. Мълчаливо и тъпо си подавахме плочите и прътите. Ужасно боли да пипаш студено желязо с изранени ръце.

Накрая около 20 часа нашият надзирател извика, че вагонът е пълен. Да, беше препълнен, буквално стенеше, докато локомотивът го измъкваше от халето. Може би ще пробие пода до Москва. Един стар работник скочи от движещия се влак и каза, че е трябвало да го оставят там и да го вземат със себе си, защото "Какво друго има да прави тук?" И той посочи към празното, разчистено хале. А жените попитаха: "Къде ще работят мъжете ни сега?"

Накрая около 20 часа нашият надзирател извика, че вагонът е пълен. Да, беше препълнен, буквално стенеше, докато локомотивът го измъкваше от халето. Може би ще пробие пода до Москва. Един стар работник скочи от движещия се влак и каза, че е трябвало да го оставят там и да го вземат със себе си, защото "Какво друго има да прави тук?" И той посочи към празното, разчистено хале. А жените попитаха: "Къде ще работят мъжете ни сега?"

Един час по-късно си бях вкъщи, този път мъртво уморена, със схванати ръце, което правеше писането днес неприятно. Все още съм леко опиянена от мазния и обилен обяд. Утре ще продължим с прането. Нашият ръководител вече ни каза това.

(Следва)