НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1989 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / ХАРОЛД ВАРМЪС

Харолд Вармъс (Harold Varmus)

18 декември 1939 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Джон Майкъл Бишоп)

(За откриването на клетъчния произход на ретровирусните онкогени.)

Роден съм в навечерието на Втората световна война на южния бряг на Лонг Айлънд в следствие от емиграцията на източноевропейските евреи в началото на ХХ век в Ню Йорк и околностите му. Бащата на баща ми, Джейкъб Вармъс, напуснал едно село близо до Варшава, чието име не зная, точно след началото на века, за да стане фермер в Нюбърг, Ню Йорк, а по-късно шапкар в Нюарк, Ню Джърси. Съпругата му, Елинор, станала жертва на грипната епидемия през 1918 г., когато баща ми бил на единадесет години. Родителите на майка ми, Хари и Реджина Бараш, дошли от фермерски села около Линц, Австрия, за да открият магазин за детски дрехи, който все още съществува във Фрийпорт, Ню Йорк. Като деца на имигранти и двамата ми родители имаха забележително образование, баща ми (Франк) в Харвардския колеж (докато финансови съображения не го накарали да напусне след две години) и в медицинското училище „Тъфтс“, а майка ми (Беатрис) в колежа „Уелсли“ и Нюйоркското училище за социални работници.

Три години преди раждането ми моите родителите установяват във Фрийпорт, родния град на майка ми, където баща ми създава обща медицинска практика, докато майка ми пътува до работата си към социалните служби в Ню Йорк. С влизането на Съединените щати във войната обаче баща ми беше назначен в болница на военновъздушните сили близо до Уинтър Парк, Флорида, и първите ми спомени бяха за дълги плажове и риболов на костури в езеро с алигатори. Останахме във Флорида, пощадени от болките на войната, до началото на 1946 г. Междувременно се родиха единственият ми брат и сестра ми Елън Джейн; сега тя е консултант по генетични въпроси и майка на три деца в Бъркли, Калифорния.

Израстването ми във Фрийпорт беше без много изисквания и в много отношения привилегировано. Държавните училища, които посещавах, бяха доминирани от лека атлетика и рядко вдъхновяващи интелектуално, но аз се радвах на тесен кръг от интересни приятели, въпреки неспособността ми в отборните спортове и предпочитанията ми към четенето. Животът ми беше обогатен от чести излети до държавния парк „Джонс бийч“ (където баща ми беше медицински служител в продължение на много години), семейни ски ваканции в Нова Англия и много приключения на открито с момчетата скаути и по-късно в летния трудов лагер „Пътни“.

Най-решителният обрат в моята интелектуална история дойде през есента на 1957 г., когато влязох в колежа „Амхърст“ с намерение да се подготвя за медицинско училище. Очевидният интензитет и удоволствието от академичния живот там смекчиха мечтите ми за бъдещ лекар и курсът ми на обучение се премести от науката към философията и накрая към английската литература. В същото време започнах да се занимавам активно с политика и журналистика, като в крайна сметка станах редактор на вестника на колежа. След дипломирането си от „Амхърст“ стипендията „Удроу Уилсън“ ми позволи да проверя дълбочината на интереса си към литературната наука, като започнах следдипломно обучение в Харвардския университет. В рамките на годината отново усетих примамката на медицината и постъпих в Колумбийския колеж за лекари и хирурзи. Въпреки че започнах медицинското училище със силни интереси към психиатрията и международното здравеопазване, бях привлечен към основните медицински науки от лекциите на (наред с други) Елвин Кабат, Хари Роуз, Хърбърт Розенкранц, Ъруин Чаргаф и Пол Маркс. Желанието ми да практикувам медицина в чужбина беше унищожено от стажа ми в мисионерската болница в Барейли, Индия.

Подготвяйки се за кариера в академичната медицина, работих като медицински служител в Columbia-Presbyterian Hospital от 1966 до 1968 г. и след това се присъединих към лабораторията на Ира Пастан в Националния институт по здравеопазване като клиничен сътрудник. Това ми осигури първия ми сериозен контакт с лабораторната наука и с вълнението от експерименталния успех. Нашите изследвания на регулацията на бактериалните гени чрез циклични антивирусни протеини (в сътрудничество с Боб Пърлман и Беноа дьо Кромбрюге) и вечерните курсове, предлагани на начинаещи лекари-учени в Националния институт по здравеопазването, ме стимулираха да потърся допълнително постдокторантско обучение по молекулярна биология, по-специално по туморна вирусология. Това решение, съчетано с интереса ми да опитам живота в района на Сан Франциско, ме доведе до вратата на Майк Бишоп през 1969 г. Присъединих се към него като постдокторант в Калифорнийския университет в Сан Франциско през 1970 г., скоро след това бях назначен за лектор и през 1972 г. станах редовен член на факултета в катедрата по микробиология и имунология (първоначално ръководена от Ърнест Яветц, по-късно от Леон Левинтов), издигайки се до ранг професор през 1979 г.

Почти двете десетилетия, през които бях свързан с Калифорнийския университет в Сан Франциско, повечето от моите изследователски интереси бяха фокусирани върху поведението на ретровирусите: различни аспекти на необичайния им жизнен цикъл, естеството и произхода на техните трансформиращи гени и техния потенциал да причиняват генетична промяна . Голяма част от тази работа беше извършена в сътрудничество с Майк Бишоп, особено в годините преди 1984 г., когато споделяхме съоръжения, персонал и средства. Други взаимодействия във факултета през 70-те години на миналия век стимулираха работата върху хемоглобинопатиите и върху глюкокортикоидното въздействие (с Гордън Томкинс и Кейт Ямамото). През 80-те години на миналия век работих също така много върху вирусите на хепатит В в сътрудничество с Дон Ганем (който първоначално беше постдокторант, а по-късно колега от факултета). Кариерата ми в Калифорнийския университет беше значително подсилена от изключителната колегиалност на факултета, от отличните постижения на нашите завършили студенти, от непрестанен поток от първокласни постдокторанти и от лоялността на нашия персонал от изследователски сътрудници, особено Сузане Ортис, Нанси Куинтрел и Джийн Джаксън.

През 1969 г. се ожених за Констанс Луиз Кейси, тогава репортер от „Congressional Quarterly“ във Вашингтон, окръг Колумбия, нейния роден град, а сега литературен критик в „San Jose Mercury News“. Малко след като се преместихме в Калифорния, родителите ми починаха, майка ми от рак на гърдата през 1971 г., баща ми от коронарна артериална болест през 1972 г. Животът ни стана по-интересен след раждането на Джейкъб Кери през 1973 г. и Кристофър Айзък през 1978 г.; момчетата посещават държавни училища в Сан Франциско, привърженици са на „Джайънтс“ и имат склонност към музиката (Джейкъб е особено талантлив тромпетист). Времето в Калифорния насърчи любовта ми към спортовете на открито, особено колоезденето, бягането, туризма, карането на ски и риболова, но също така поддържам силни интереси към изкуствата – литература, театър, музика и кино. Живеем почти непрекъснато от 1971 г. във викторианска къща в квартал „Хейт-Ашбъри“ в Сан Франциско, с изключение на 1978-79 г., когато бях нещатен сътрудник в лабораторията на Майк Фрид в Имперския фонд за изследване на рака в Лондон, и 1988-89 г., когато присъждането на стипендията „Ниман“ на Кони я отведе в Харвард, а мене в лабораториите на Боб Уайнбърг и Дейвид Балтимор в института „Уайтхед“.

ИЗТОЧНИК: https://www.nobelprize.org/prizes/medicine/1989/varmus/biographical/

Превод от английски: Павел Николов