ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН – „СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 2

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И МИСТЪР ХАЙД“ - 1

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН (1850-1894) - “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И МИСТЪР ХАЙД“ (1885 г.)

(продължение)

На книгата е присъщ възхитителен винен вкус. И наистина, с развитието на действието в нея се изпива не малко превъзходно вино – достатъчно е да си спомним как си пийва вино мистър Атърсън. Тази искряща благодатна влага се различава поразително от леденящото кръвта преобразуващото чудодейно питие, което доктор Джекил приготвя в своята прашна лаборатория. Всичко е призвано да възбуди нашите чувства: приятно заоблените фрази на Габриел Джон Атърсън от улица „Гонт“, ободряващата свежест на ранното лондонско утро, даже описанието на мъчителните преображения на доктор Джекил в Хайд привлича с богатството но багрите си. Стивънсън е принуден да разчита за много неща на стила, за да реши две трудни задачи: първо, да убеди читателя, че чудодейната напитка се изготвя от обикновени аптекарски прахчета, и, второ, да направи правдоподобна лошата страна на природата на Джекил до и след превръщането му в Хайд. „Бях твърде много напреднал в своите размишления, както вече казах, когато една странична светлина озари въпроса от лабораторната ми маса. Започнах да усещам по-дълбоко, отколкото беше прието преди, трепетната нематериалност, подобната на мъгла преходност на това изглеждащо така солидно тяло, в което се разхождаме пременени. Намерих средства, които имат силата да разтърсят и смъкнат това облекло от плът, също както вятърът може да отметне полите на шатрата. <...> Аз не само разграничих моето тяло от неговата аура и излъчванията на известни сили, които оформяха моя дух, но и успях да съставя лекарство, посредством което тези сили можеха да бъдат детронирани от тяхното върховенство и заменени с втора форма и изображение, не по-малко естествени за мене, защото бяха израз и носеха печата на по-низши сили в моята душа.

Колебах се много, преди да поставя тази теория на изпитание в практиката. Знаех много добре, че рискувам да умра, защото всяко лекарство, което така потенциално контролира и разтърсва самата крепост на личността, може при най-малко предозиране или несполука в момента на проявяване да заличи това нематериално тяло, което се опитвах да променя. Обаче изкушението да направя такова единствено по рода си и голямо откритие най-после победи страховете на безпокойството. Тинктурата бях си приготвил отдавна; закупих наведнъж от фирма фармацевти на едро огромно количество от една особена сол, за която от опитите си знаех, че е последната необходима съставка, и късно през една проклета нощ аз смесих съставките, наблюдавах ги как врат и димят в чашата и когато кипенето спря, в изблик на смелост изпих сместа.

Последваха внезапни адски болки; някакво стържене в костите, ужасно повдигане и паника на духа, което не може да се сравни нито с раждането, нито със смъртта. После тези агонии почнаха бързо да затихват и аз дойдох на себе си като че ли след тежка болест. Имаше нещо странно в моите усещания, нещо неописуемо ново и поради своята новост — невъобразимо сладостно. Чувствувах се по-млад, по-лек и по-бодър; имах съзнанието за замайващо безразсъдство, цял поток от безредни чувствени изображения изпълваха представите ми, някакво разтоварване от задълженията, непозната, но не невинна свобода на духа. Аз познах себе си от първия дъх на този нов живот като един по-лош човек, като роб, продаден на моето първично зло, и тази мисъл в момента ме сграбчи и опияни като вино. Протегнах ръце, тържествуващ от свежестта на тези нови усещания, и внезапно открих, че съм значително намалял на ръст. <...> Даже както доброто светеше в образа на единия, така злото беше изписано изцяло на лицето на другия. Злото (което аз все още трябва да вярвам, че е погубващата страна у човека) беше наложило на това тяло печата на уродливост и разруха. И все пак, когато гледах този грозен идол в огледалото, нямах чувство на погнуса, а по-скоро ме изпълваше радост. Това също бях аз. Всичко изглеждаше естествено и човешко. В моите очи то носеше по-жив отпечатък на духа, изглеждаше по-изразително и неповторимо, отколкото несъвършеният и двойствен образ, който дотогава бях свикнах да наричам мой. И в това бях несъмнено прав. Наблюдавал съм, че когато носех подобието на Едуард Хайд, никой не можеше да се доближи до мене за първи път без видимо отвращение от вида ми. Това, по мое разбиране, бе така, защото всички човешки същества, които срещаме, са смесица от добро и зло и единствен Едуард Хайд в редиците на човечеството беше чисто зло“.

Имената Джекил и Хайд имат скандинавски произход и аз подозирам, че Стивънсън ги е открил на същата страница в старата книга на имената, както направих и аз. Името Хайд е производно от англосаксонската дума hyd, на датски hide, което означава „пристанище“. А Джекил произлиза от датското име Jökulle – „леден“. Ако не знаем тази проста етимология, можем да си измислим бог знае какви символични значения, особено в случая с Хайд; най-очевидното от тях е това, че Хайд е убежище за Джекил, в когото се съдържат едновременно добродушният лекар и убиецът.

(Следва)