ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН – „СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН (1850-1894) - “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И МИСТЪР ХАЙД“ (1885 г.)

Повестта „Доктор Джекил и мистър Хайд“ е написана от Стивънсън през 1885 година на брега на Английския канал (Ламанша – бел. П. Н.), в Борнмът, между пристъпите от кръвотечение в белите дробове, което го поваля на легло. Тя излиза през 1886 година. Едрият добродушен доктор Джекил, на когото не са чужди човешките слабости, с помощта на някакъв препарат се превръща – дестилира се, утаява се – в злобен негодник от най-животински вид, който се казва Хайд, и в това си качество върши най-отвратителни неща. Отначало героят успява да върне лесно предишния си облик – един препарат го превръща в Хайд, друг – в Джекил, но постепенно по-добрата страна на неговата природа отслабва, питието, което позволява на Джекил да стане отново себе си, престава в крайна сметка да действа и той на прага на разобличението се отравя. Това е краткото съдържание на повестта.

Като начало, ако имате същото като моето джобно издание, завийте с нещо отвратителната, гнусната, неприличната, чудовищната, гадната, пагубната за юношеството обложка, а по-скоро усмирителна риза. Затворете си очите, че шайка негодници е наела бездарни актьори да разиграят пародия на тази книга, че след това тази пародия е била заснета на лента и показана в така наречените кинотеатри – според мене, да се нарича помещението, където прожектират филми, театър, е също толкова несериозно, колкото да се нарича гробаря разпоредител по погребенията.

А сега главната забрана. Моля ви, изхвърлете от главата си, забравете, зачеркнете от паметта си, предайте на забвение мисълта, че „Джекил и Хайд“ е донякъде приключенска история, криминале или съответен филм. Наистина не можем да отречем, че написаната от Стивънсън през 1885 година повест е предтеча на съвременните криминалета. Но в наши дни жанрът криминале е несъвместим с понятието стил и в най-добрия случай не се издига над равнището на обикновеното четиво. Честно казано, аз не съм от тези преподаватели, които козируват стеснително пред любовта към криминалетата – за моя вкус те са много лошо написани, да се четат е отвратително. А повестта на Стивънсън – помилвай, Господи, чистата му душа! – като криминале не струва. Тя не е също така притча или алегория: и в двата случая би грешила срещу добрия вкус. И все пак има особено очарование, ако я разглеждаме като стилистичен феномен. Това не е само добра „кошмарна история“, както възкликнал събудилият се Стивънсън, когато му се присънила. Вероятно благодарение на същата тайнствено работа на мозъка Колридж е видял на сън най-знаменитата от своите незавършени поеми (поемата „Бублай хан“ – бел. П. Н.). Но повестта, което е още по-важно, „е по-близо до поезията, отколкото до художествената проза“ и затова принадлежи към същата категория, към която принадлежат „Мадам Бовари“ или „Мъртви души“.

(Следва)