КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) - 3

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА ПЪРВА

3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население.

Но още при влизането си в Македония сърбите не скриха своето неприязнено настроение спрямо българското население в страната. Посрещайки съюзните войски, това последното навсякъде проявяваше своята радост и по български, като възклицаваше навсякъде „добре дошли“, другаде „ура“, а на трето место „Христос Въскресе“. А в Криворечна Паланка отгдето турските военни и административни власти още на 6-и октомври 1912 год. избягали около 30 часа преди да навлязат съюзните войски, българското население изпратило депутация до командващия българските войски, да го моли час по-скоро да заемат опразнения град, за да не се върнати турците отново и пострада населението. Молбата бива изпълнена: на 7-и октомври вечерта градът бил препълнен от войски — наистина не български, каквито то е очаквало, но все пак освободителни съюзни войски. . .

В Скопие излезлите на посрещане жени, очаквайки свои синове и братя, питат сръбските войници де е българската войска. Като получават неочакван отговор, те са в недоумение, но все пак подават на войниците китки, съ надежда, че утре ще стъкнат други за своите....

Разбира се, това не се хареса никак на сърбите, които навсякъде задаваха въпроса: „ща си ти“? — на който получаваха все същия отговор: „българин“ — въпроси и отговори фатални и съдбоносни за бъдещите отношения между новите съюзници, та и Карнеджиевата анкета не е пропуснала да отбележи тоя факти. До тук неприязнеността се изразяваше с кисела гримаса, обикновена сръбска псувня, плесница по лицето на дързостника „бугараш“ — във всеки случай с известна предпазливост!. Но към януари, т. е. когато 3—4 месеца след привършването на военните действия, сърбите се настаниха вече в Македония, тяхната неприязън спрямо новите им поданици взе заплашителен характер. Те почват вече явно да негодуват и побесняват при всяко свободно проявление на българско чувство, българска реч, българско име. И от сега нататък в Македония не трябва да има вече нищо българско. Градовете добиват сръбски имена; улиците в градовете се именуват по сръбски, надписите на магазините са задължително сръбски, всеки ще окачи на името си окончание „ич“, свещеникът в черквата ще служи на сръбски, владиката ще споменава само името на Краля Петра, богомолецът ще се моли на сръбски, учителят ще преподава на сръбски, учеиикът става „дjак“ и всеки ден ще заявява: „я сам прави србин“. С една дума, работата, за която се запретнаха сърбите, беше работа сериозна, защото предстоеше българска Македония да се превърне на здрава част от „Велика Србия“. И в това свое дело те напрегнаха всичките си сили и не пропуснаха никакви средства.

Който гражданин не признава за напред новите закони, въведени специално за Македония, е предател и се наказва като такъв от специалните военни съдилища. Тежко наказание угрозява духовника, който не се съобрази с изискванията на сръбското духовенство, изпълнител и проповедник на едничката религия в държавата — сръбската. Такива свещеници веднага намират затвора; а българските владици се считат за изгубили вече своето паство и като такива през една нощ „доброволно“ заминават зад граница. За да свикнат богомолците на сръбско богослужение, устройват се нарочно чести молебствия от официално естество. Благочестивите българи, на които почна да отмилява вече и черквата — факт забелязан от сърбите и считан за явна демонстрация против техния режим от страна на религиозните граждани от Прилеп, Велес, Скопие, Охрид и пр. — биват предупреждавани: ако смеят, нека не дохождат. Сръбските закони влизат в сила и по отношение към просветното дело, т. е. закриват се българските училища, които се обръщат на сръбски и се унищожават българските книги, за да се заменят със сръбски. Които от българските учители в страната под натиск от властите се съгласяват да останат на местата си под контрола и ръководството на определените за това вещи и патриоти сръбски директори и инспектори, приемат се; всички останали трябва да напуснат границите на държавата. Колкото се отнася до децата — а те се бяха заинатили да не отиват вече на училище — те трябваше да бъдат заставени чрез родителите си да запълнят опразнените училищни стаи; в противен случай бащите отговаряха с кесията си за упоритостта на непокорната младеж.

Разбира се, при изпълнението на отделните задачи, които трябваше да докарат желаното претопяване на българския елемент от Македония, сръбските власти изпърво постъпваха така, че да се почувствува известна разлика в отношенията им спрямо местното население от тъй наречените в договора от 1912 г. „спорна“ и „неспорна“ зона и това беше твърде обяснимо. Защото, като имаха на първо време за основа тоя договор, те имаха един желан аванс, който знаеха да използуват за своите цели както трябва. И те го експлоатираха пред своите нови поданици от спорната зона в смисъл, че тяхната съдба е едва ли не предрешена в полза на Сърбия и на тях не остава друг изход, освен безропотно да се помирят с новото си поданство. Оттук и разликата в прийомите, които целяха асимилирането на българския елемент от спорната зона и асимилаторският начини и средства в местата, признати по договора и от самите сърби за български. Впрочем, туй различие в отношенията на сръбските власти спрямо българите от спорната и неспорната зона, беше само привидно и то на първо време, до когато още можеше да се очаква, че пунктът от договора относително арбитража ще се изпълни. Но когато сърбите видяха, че войната се продължи повече от очакваното време, а колебанията на самия арбитър да влезе в ролята си дойдоха само да насърчат желанието им да осуетят изпълнението на договора в тоя пункт, тогава те, облегнати на началото beati possedente, изтъкнаха пред съюзниците си формулата за изменилите се условия, които налагали известни промени и в договора. Това бе сериозно предупреждение към българското правителство, както и към населението от терзаните места в Македония. А това последното почти от първия ден след настаняването на сръбската власт бе за почнало и не преставаше да реагира по един или друг начин, а именно, докогато това бе възможно, открито, а после вече само прикрито. Сега нямаше вече за сърбите разлика между населението от спорната и неспорната зона; и едното и другото трябва да бъде сръбско. Сега можеше да се удуши един Лютфиев в Прилеп за пример и назидание на всеки, който се осмели да си помисли, че е възможно в бъдеще Царят на Българите еднакво да се зачита в Македония като венценосецът на „Велика Србиjа“. Сега не бе търпимо за сръбските власти каквото и да било реагиране от страна на населението в Македония и те побесняваха като виждаха, че територията, която те държеха, не беше безмълвната земя, която тъпчеха под краката си, а това бяха горите, чуките, доловете, реките и езерата, които на своя език, но внушително навяваха в ушите им спомените от бурните борби на близкото и по-далечно минало. Как можеха да бъдат спокойни, когато имаха това население, което с измислени теории и брутални мерки искаха да направят сръбско, а то с говора си, с душата си, с миналото и настоящето си им казваше, че принадлежи към друг народ. Можеха ли те равнодушно да слушат пастира да им казва: „Вие можете с щика на пушката си да ме отделите от паството, но никаква земна сила не ще скъса невидимите връзки, които ме свързват с него“, а народния учител да се провиква: „По-добре изгнание, даже и смърт, отколкото позорът, който ми предлагате“! . За да стигне бесът им до своя пароксизъм, те трябваше да чуят и негодуващия глас на възмутената от насилието ученикова душа, която ридаейки отправяше следната интимна изповед — протест пред Бога слещу задължителната декларация при влизане в сръбско училище: „Господи, прости ме, аз не съм сърбин“!

(Следва)