КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) – 6

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар; 5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА ВТОРА

1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.

Никога и никъде в Македония, през всичкото време от идването на сърбите до тяхното прогонване от страната, мастното население не се бе помирило с мисълта да остане под сръбска власт. То винаги е реагирало. Душевната реакция, която се състои в открито изповядване на угрозената народност, в привързаност към оскверненото национално вероизповедание, зачитане на установените нрави и обичаи, когато ви ги петнят— това е реакция, готова сама да се обърне в самостойна акция в даден психологически момент. Такава реакция никога не е липсвала у македонския българин под сръбския режим; той постоянно я е проявявал, кога поединично, кога колективно. И естествено, тя го е карала да дири и конкретна форма, материален израз за нея, т. е. да се обърне тя на акция. Поводът не закъсня.

През целия си неособено труден военен поход в Македония сърбите, макар и подпомагани от чети на Вътрешната революционна организация, не можаха да не забележат, че населението чак до западните граници, като българско, очаквало българските освободителни войски. Това бе от естество да всели в душата им едно ожесточение. В Дебър и Дебърско през септември 1913 година сърбите с крутостта на своите обноски и суровостта на своя режим бяха дали пълен ход на своето ожесточение. Албанските шефове, които бяха от време приятелски настроени към българската революционна организация и в разбирателство с нейните водители, поведоха част от албанското население срещу крайно предизвикателните сръбски власти. Движението започва стихийно от Пишкопея (Долни Дебър) в момента, когато сърбите празнували анексията на Македония. Числото на потеглилите от Пишкопея въстаници постепенно се увеличавало от присъединилите се към тях по пътя до Дебър. Оттук сръбските чиновници и сръбската войска биват прогонени и тяхното място заемат въстаниците и временното управление в гр. Дебър, в състава на което влизат Сефединъ Пустина, Риза бей, Христо Атанасов, Байрам Стрезимир и др. — всички родом от гр. Дебър. Сега сърбите смятали да намерят спасение в Струга — Охрид, без да знаят всъщност какво ги очаква тук, в тия градове. А излезе, че и тук порасналата вълна на въстанието не даде мир на престъпната и гузна сръбска власт. Местните революционни чети под водителството на Петър Чаулев, Милан Матов, Павел Христов и Антон Шибаков станаха господари на положението, като пропъдиха чрез силата на оръжието цялата сръбска администрация и войскови части от Струга и Охрид.

(Следва)