МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 57

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

СЪБОТА, 2 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Посетих един от работниците по покрива и на вратата му обясних категорично, че съм дошъл да взема радиото, което е изчезнало от таванското ми жилище. Отначало добрият човек се държеше все едно не знае нищо: няма представа за никакъв апарат и сигурно бъркам нещо. Изиграх му мръсен номер: показах му старата бележка от кметството, в която се казваше, че съм назначена за преводач на местния комендант, така че някой руснак ще ми бъде на разположение по всяко време, за да претърси къщата му. При което паметта на мъжа веднага се върна: о, да, възможно е неговият колега, който между другото живее в същата къща, да е взел със себе си радиото, което се търкаляло изоставено, за да го запази. Той ми каза да изчакам, изкачи се по стълбите и след три минути се върна с апарата - опакован и плюс това завързан. Виждам, че са изнесли дори опаковъчната хартия от таванското жилище.

Властта като средство за натиск. Симулирах власт с помощта на лист хартия. Номерът проработи веднага. Убедена съм, че иначе нямаше да си върна радиото. Все пак остана лепкаво усещане. Но вероятно с помощта на такива трикове повечето механизми в живота се движат напред - бракове, компании, държави, армии.

Около обяд лежах под слънцето на балкона на таванското жилище. Виждах ясно прозореца отсреща. Една жена зашиваше на шевната си машина червени и сини ивици. След това режеше кръгове от бял плат, назъбени по краищата, за да направи звезди. Звезди и ивици. Това е вероятно американското знаме. На стълбите жената с екземата вече ме беше попитала колко звезди има американското знаме. Не знаех точно дали 48 или 49, затова я насочих към енциклопедията на вдовицата. Трудно знаме за немските шивачки, трудно дори в цветовете, още по-трудно в модела. От друга страна, колко лесно е руското знаме: всичко, което трябва да направите, е да махнете белия и черния мотив със свастиката от старите знамена, които могат да бъдат намерени във всяко небомбардирано домакинство; след това зашивате чук, сърп и жълта звезда върху червеното. Виждала съм трогателни малки криви чукове и огънати сърпове. Трикольорът се отдава най-добре; защото французите също са победители: просто синьо, бяло и червено, три ивици, зашити вертикално заедно, и сте готови. За червеното повечето шивачки използват остатъци от нацистките знамена. Изрезки от стар чаршаф за бяло са лесни за намиране. Проблемът е в синьото. Видях как се режат детски дрехи и покривки за него. Вдовицата пожертва стара жълта блуза за сърп, чук и съветската звезда. Нейната енциклопедия също беше полезна за британският Юниън Джак. Единствената разлика е, че той не се вее, а стърчи от пилона като дъска – твърд е заради няколкото метра тел за пране, зашита върху синя престилка, за да държи червените диагонални и напречни ивици на място.

Това е възможно само у нас. Дойде заповед - не зная откъде - да се развеят знамената на четирите държави победителки. И ето, немската домакиня измисли тези знамена почти от нищото. Ако бях колекционер на сувенири от победилите страни, щях да обикалям след това и да събирам тези странни остатъци, толкова различни по цвят, форма и материал, като нещо любопитно. По време на следобеда по къщите из цялата ни улица се развяха трогателно изкривени, избледнели знамена, като прикрепени към куклени къщи.

Около 17 часа Илзе Р., която бях посетила в Шарлотенбург преди почти две седмици, неочаквано се появи в дома ми. Тя изминала целия път и при това на високи токчета, защото нямала други обувки - някога беше изтънчена дама. Тя дойде с цел. Съпругът ѝ познавал унгарец, който попаднал в Германия малко преди войната. Унгарецът, казва тя, има цяла пачка щатски долари. Той иска да предприеме нещо с тях. Това, което му се струва най-добро, е издателство, в което смята да издава вестници, списания и книги. Защото, твърди той, всички стари издатели са аут, защото са сключили договор с нацистите. Така че сега цялото това поле принадлежи на първия човек, който се появи с чисто досие и намери хартия. Искат да бъда част от издателството, защото имам опит в издаването и мога да се справя. Унгареца не го познавам, не съм го чувала досега, май всичко е блъф. Но може би греша. Както и да е, съгласих се. Още със създаването на фирмата ще получа трудова книжка и с нея карта II и 500 грама хляб на ден вместо 300 грама Невероятно!

Докато Илзе беше у дома, дойде вдовицата. Трите си бъбрихме като в дамски клуб. Липсваха само кафе и торта, нямаше какво да предложа. Все пак и трите бяхме доста весели, надминавайки се една друга, когато ставаше дума за хумор, засягащ изнасилванията.

Тиха вечер, озарена от радиото, което се преборих да получа от работниците по покрива. Но скоро го изключих. След джаза, новините, Хайнрих Хайне и човечеството последваха похвали за Червената армия, които намирам за твърде захаросани. По-добре да не казват нищо или да кажат открито: „Да сложим черта и да отворим нова страница.“

(Следва)