КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) – 5

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА ПЪРВА

5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

Но нищо не бе в състояние да опомни забравилите се от леките успехи сърби, нищо не можеше да ограничи апетита им за българска земя и зловещата война между довчерашните съюзници се наложи един ден по фатален начин. И сега, като следствие от неизбежната междусъюзнишка война всичко българско бе подложено на открито и безпощадно преследване. За българщината в Македония настаниха черни дни, които по своята грозота надминаха и най-мрачния период от стария и нов режим на султаните. Българският език в Македония 6е руган заедно с българското племе, българските училища и черкви бяха разрушени, учителите, свещениците и владиците, гражданите, селените и търговците — псувани, унизявани, бити, затваряни, изгонени, заточени, убивани.

Но въпреки затруднението, пред което се изпречва човек при избора на материала поради огромната маса от злодеяния и престъпления, извършени от сърбите при започването на военните действия срещу България, нека дадем ред поне на най-известните факти от онова време.

Ето един списък на арестуваните на 17 юни 1913 год. учители в Битоля, които на 1З юли същата година бяха екстернирани в България, задето отказали да изменят на народността си и да подпишат декларация, че са сърби, въпреки угрозата, че ще бъдат застреляни.

I. Основни учители в гр. Битоля:

1. Ефтим Миладинов от гр. Щип — главен учител.

2. Евгений поп Симеонов от гр. Кичево, ст. учител.

3. Благой Христов от гр. Битоля — учител.

4. Траян Конев от гр. Прилеп — учител.

5. Методий Бекяров от гр. Прилеп — учител.

6. Христо Андреев от Битолско - учител.

7. Борис Белазелков от гр. Прилеп — учител.

8. Тома Захов от гр. Дойран — учител.

9. Георги Илиев от гр. Битоля — учител.

II. Основни учители от Битолска околия:

1 Илия Димев от Битолско — учител.

2. Михаил Капиданчев от гр. Воден — учител.

3. Стоян П. Андонов от Битолско — учител.

4. Кръсти Атанасов от Битолско — учител.

5. Антон Кръстев от Дебърско — учител.

6. Славейко Стрезов от гр. Дебър — учител.

III. Класни учители в град Битоля:

1. Лазар Цунев от Гевгелийско — директор м. гимназия.

2. Антон Димитров от Тиквешко — директор ж. прогимназия.

3. Никола Янишлиев от гр. Дойран — учител в м. гимназия.

4. Славейко Нечев от Велес — учител.

5. Димитър Небреклиев от Прилеп — учител.

6. Иван Василев от Кайлярско — учител.

7. Петър Киров от Кайлярско — учител.

8. Георги Генчев от Битоля — учител ж. прогимназия.

9. Александр Маджаров от Охрид — учител ж. прогимназия.

10. Антон Кецкаровъ от Охрид — учител ж. прогимназия.

11. Александр Развигоров от Щип — окр. уч. инспектор.

12. Ахил Минджов от Охрид — окол. учил. инспектор.

13. Спиро Мирчев от Прилеп — секретар в Митрополията.

14. Иван Петров от Битоля — архивар в Митрополията.

15. Поп Иван поп Анастасов от Охрид — енорийски свещеник.

Освен това в Битоля са арестувани на 20 юни 1913 г. и следните лица:

Кръстю Франгов, свещеник Атанас Алтипармаков, свещеник Антон Димов, свещеник Михаил Димов, свещеник Михаил, Данаил Ризов, Мише Димов, Силян Сагриев, Стефан Рошков, Никола Стойчев, Михаил Беличов, Митю Църномаров, Стефо Русомаров, Никола Скайов, доктор Чкатров, Ташко Филипов, Стоян Димов, Михаил Трайков, Богоя Терзията, Павел Бакалов, Тома Сагриев, Григор Сагриев, Григор Димев, Ангел Собаджията, Унчо Заякът, Недан Колев, Толе Гайдаджията, Стойче Топанджиев, Атанас Делев, Илия Дарков, Илия Мисков, Васил Мирчев, Ташко Арсов, Кале Танев, Цале Касапът, Владо Иосифов, Васил Мазарът, Тодор Димитров, Георги Лозанчев, Георги Петров Боищанец, Мильо Гайдаджия, Христо Котев, Лазар Христов, Тале Перивълк, Коста Крушечанец, Стоян Котев, Георги Казасът, Стерио Кафеджия, Илия Жабето, Димче Кондураджия, Коста Кондураджия, Илия Газдов, Каре Масларов, Наум Колимагаре, Спиро Касапът, Георги Ходжа, Илия Доленчанец, Ристе Доленчаиец и Недялко Дамянов — всички родом от гр. Битоля; свещеник Васил Колев от с. Кукуречани, Никола Дишков от с. Карамани, Найдо Велев от с. Кукуречани, свещеник Димитр Илиев от с. Могила, свещеник Спиро Митрев от с. Цапари, свещеник Никола Петров от с. Цапари, Антон Божинов, Георги Иванов и Алексо Митрев от с. Могила, Нечо Трифунов, Теле Лазаров, Толе Анев и Ангел Николов от с. Ивановци, Веле Петров от с. Беранци, Миле Стоянов от с. Лознани, Ядро Милев и Иван Цветков от с. Ношпал, Петко Петров от с. Добрушево, Митре Долев от с. Църничани, Диме Анев, Христо Вучков и Илия Петров от с. Радобор; Цвятко Киров от с. Далбеговци, Марко Ацев от с. Дедебалци, Георги Бошев от с. Трън, Ангел Николов от с. Егри — всичко 87 души, държани въ Битолския затвор до 20 юли 1913 година, съ изключение на Владо Иосифов, държан до 18 август 1914 г., Васил Мазирът, освободен чак на 15 септември 1915 година и Тодор Димитров, пуснати едва на 23 ноември 1915 година ви град Подградец, значи след сръбското отстъпление.

А от Битолската околия селата Цапари, Гявато и Сърбци бяха особено засегнати от сръбския режими, както преди тъй и по време на междусъюзнишката война, та до прогонването на сръбските войски. Така, на 29 април 1913 година сръбския битолски околийски началник Яня Константинович заедно си поручик Михайло Михайлович, член на „Черната ръка“, придружени от още двама сръбски войводи със 60 души стражари и една рота войници обсаждат с. Цапари, събират всички мъже и им предлагат, от страх пред бъдеща революция, да представят всичкото оръжие, скрито в селото. Като не могли да намерят такова, подлагат селските свещеници и първенци, както и голяма част от селените на такива инквизиторски мъки и изтезания, каквито Цапари никога по-рано не е запомнювало. Христо К. Вельов, Трайче Ташков, Лазе Василев, Христо Колев, Насе Гечев, Иванче п. Трайков, Петре К. Пъркев, Апостол Щатев и Наум Василев са най-тежко пострадалите, след което заедно с още мнозина други селяни били тикнати в никому неизвестни тъмнични долапи. От изтезания Насе Гечев, бивш селски войвода през времето на голямото Илинденско въстание, мъченически умря в Битолския затвор на 14 май същата година. На 1 май същите инквизитори дошли в селото да приберат ножовете, с които селяните си служели на трапезата. А на 2 май новите палачи искали от свещеник Спиро Димитров и пресвитерата му стара революционна архива, а от селяните Нашо Наумов, Иван Тръпчев, Спиро Танчев и др. били взети по няколко наполеона, за да се спасят от затвори, на Георги Димитров нанесли 40 удара с тояга и 25 с телен камшик по гол гръб и корем. Преди да напуснати селото, един сръбски офицер се изразил, че сърбите мразели на първо място българите, после австрийците, а най-после турците. Освен това заявили, че един скорошен ден ще донесе война между Сърбия и България: затова „бъдете сърби“. За да видят как са въздействали подвизите им върху духовете на цапарчани и селените от околните села, сръбските власти пратили чрез гяватското селско общинско управление апел за записване доброволци в сръбската армия. Тоя апел бе посрещнат от селяните с неприкрито негодувание. Тогава властта започнала насила да записва „доброволци“. Една цапарска депутация се явява пред битолския руски консул да протестира против това, но този представител на Николай II ги предал на сръбската власт и ония, които не успели да се изскубнати, а именно Марко Колев, Митр Чорбев и Гошо Ангелов, били арестувани и грозно изтезавани в Битолския затвор, гдето престояли от 9 юни до 15 юли 1913 год. А другите членове от тази депутация се изпокрили из битолските улици. На 16 юни с. година, т. е. щом се обяви междусъюзнишката война, сърбите арестуваха свещеник Спиро Димитров, свещеник Никола Петров и бившия учител Наум Василев.

В Ресен сърбите последователно закриха класните и основни, както и неделните училища в града и с. Янковец, унищожиха училищните библиотеки в града и всички околни села и заличиха всички български надписи на паметни плочи в църквите и училищата; изгориха всички намерени из къщите ликове на Царя, Екзарха и видни македонски революционери; биха немилостиво учениците Владимир Мильовски, Борис Чукалев, Асен Ляпчев, Крум Попов, Никола Татарчев и Кирил Милошев, защото пели български народни песни и носели пансионската си униформа; забраниха най-строго празнуването на „Св. Св. Кирилъ и Методи“ и Св. Цар Борис; обезоръжиха местните четници, които бяха принесли ценни услуги на сръбските войски при настъплението им; повърнаха всички български четници, които се бяха упътили за Малгара през м. януари 1913 година за довършване на борбата с Турция; устроиха засада на войводата Кръстю Трайчев; с терор заставяха гражданите да се декларират за сърби, а поради отказа им да сторят това екстернираха първенците Михаил Татарчев, Коста Стрезов, А. Милошев, Ефтим Ляпчев, Лазар Стрезов, Георги Татарчев, Ст. Мильовски, Ст. поп Георгиевъ, Кр. Дулянов, Кр. Стрезов, Г. Буруджиев, Христо Николов, архиерейския наместник свещеник Търпо Поповски и учителите Г. Трайчев, Кл. Хаджов, Д. поп Андреев. Спас Монавчев, Лазар Кипровъ и П. поп Андреев. Щомъ избухна междусъюзнишката война, сърбите арестуваха от града и околията 496 души българи първенци и революционери от турско време.

В Прилеп сръбските власти от рано бяха се запретнали да стреснат българщината: на 4 декември 1912 година, по случай рождения ден на сръбския престолонаследник бил устроен банкет, на който между другите поканен бил и учителят Атанас Лютфиев. При наздравиците този дигнал чаша в чест на Царя на българите. Не изминало още десет минути след това, сърбинът Стефо измамнически го повиква навън. При запушени уста, той изчезна из града и гробът му и до днес не се знае.— Още под впечатлението на това мистериозно убийство на 8-ми с. м. архиерейският наместник на българската община Иван Антонов и главният учител на българските училища в града Илия Иванов биват повикани от коменданта на града майор Ненадович, който им казал: „Вие сте ръководителите на българщината в Прилеп и като такива ще съобщите на населението да се откаже от мисълта си за присъединение към България“. Скоро след това туй предупреждение бе и официално отправено към населението с облепени афиши. А преди Коледа още бе завзета от сърбите и централната българска черква „Благовещение“, а след нея и другите както в града, тъй и в околията. Плочите с български надписи в манастирите „Св. Архангел“ в с. Варош, „Св. Богородица“ (Трескавец) и „Св. Никола“ в село Прилепец бяха изпочупени и разхвърлени на всички страни, за да не могат никога да се намерят и сглобят. По време на обезоръжаваното команди от сръбски четници разпределиха града и околията на части и почнаха публично да бият населението, предимно най-будните. На такъв публичен побой бяха подложени 48 души от града и 146 от селата. С обявяването на междусъюзническата война на първо време бе арестуван архиерейският наместник Иван Антонов, а подир него и най-видни граждани и учители на брой 32 души. 16 души учители и 7 учителки бяха заставени да напуснат града, задето отказаха да приемат сръбска служба.

Митрополит Борис бе брутално екстерниран от Охрид веднага след обявяването на междусъюзнишката война, а в българската митрополия се настани сръбският митрополит Варнава, отявлен враг на всичко българско, който псувал гражданите всред улиците и биел сам ония, които не му отдавали чест. След екстернирането на Борис сърбите арестували всички учители и по-събудени граждани в един зимник, дето били изтезавани безчовечно. В едно тъмно и тясно пространство били поставени много души с цел да се задушат. Освен другите насилнически средства и заплашвания тук сърбите охотно прилагали и тежки берии и безпричинни глоби, та чрез материално омаломощение на населението да го принудят да се посърби; органи на властта не се стеснявали да заявяват, че докато не накарат населението да тръгне с цървули — а правела впечатление на сърбите носията и домашната обстановка на охридчани, — няма последното да се признае за сръбско. Гражданите и свещениците били заставяни да носят сръбски шапки, дюкянжиите — да поставят сръбски надписи с окончание „ич“, новородените трябвало да възприемат сръбско име по даден на свещениците списък. Някакъв майор, който минавал за образован и интелигентен, говорил пред едно събрание за сръбската народност на населението в Македония, а за старините, които се намирали в Охрид, казал, че били останки от няко-гашна „велика Србиjа“. Като забелязал, че нелепостите му били посрещнати от слушателите както те заслужавали, едно великолепно „марш“! от негова страна към присъстващите турило венец на неговите доводи за сърбизма на охридчани. Но Охрид и околията му трябвало да изпитат и прелестите на създадената специална терористическа чета за изтребление на по-видните и родолюбиви българи. Гражданинът Леви Огненов по едно чудо бил спасен от убийство, нагласено да се извърши в двора на черквата „Св. Климент“ на велики петък вечерта. Друг гражданин, Иван Групчев, който бил преследван също с цел да бъде убит, бил принуден да не излиза от къщи. А гражданинът Тодор Джамбазов, повикан един ден в клуба на тази чета и жестоко бит в една тъмна стая, едвам спасил живота си като сполучили да избяга от ръцете на убийците, един от които го гонил с револвер в ръка. Същата участ очаквала и Анастас Чорбев, ако не е бил навреме предупреден.

От град Кичево арестувани били всички учители и свещеници и най-видните граждани поради отказа им да подпишат поднесената им декларация, че те били отдавна сърби. Едновременно с тях арестувани били от Кичевска околия всичко 106 души селяни. За откази да изменят на народността си в Кичево сърбите убиха йеромонах Софроний поп Петров, игумен на Пречистенския манастир, и йеромонах Теофан, калугер в манастира „Пречеста“. И двамата сираци от детинство, едновременно подстригани, сподвижници в живота, те останали неразделни и при смъртта си. Първият, родом от с. Подвис, бил застрелян, а в същото време другият, родом от с. Слатино, Охридско, бива разпънат като Исуса Христа, с други двама тоже разпнати от двете му страни: Христо Николов от същото село и неговият другари Русе. А арестувани след тежки изтезания мъченически умрели: Яким Йончев от с. Подвис, Иван Сърбинов от с. Лахчани, Търпо Мойсов от село Поповец, Мише Найдов от с. Цер и Константин Троянов от същото село. Убити: Киро Василев от село Яворец, Максим Мицков от с . Осой, Наум Беличов от с. Цер и Петър Силев от същото село.

Сръбската власт в Дебър и околията пожела мигновено да посърби всичко, защото нищо сръбско не можа да намери, освен някои ренегати, които бяха останали от турския режим. Започва се гонение против учители и свещеници. На първите се забранява вече да бъдат български учители, а на вторите се забранява входа в черквите, до като не признаят за свой духовен началник сръбския епископ Варнава. Заличиха се надписите на училищата, защото бяха български, забрани се на всички свещеници да посещават църквите си, енориашите и митрополията, защото не бяха съгласни на антиканоническата мярка на сръбската власт. Обаче последната бе схванала, че злото иде от митрополит Козма, когото два пъти арестува и най-после интернира като мислеше, че злото се крие в Кириарха. Отвсякъде се почнаха гонения и интернирания на интелигентни свещеници българи и учители. Жертва на тези жестокости станаха следните млади свещеници и патриоти дебрани: свещениците Апостол Мирчев от село Тресанче, Павел Теодосиев, архиерейски наместник в Галичката околия, Наум Пейчинов от с. Ябланица, Дебърско; гражданите Янаки Томов от гр. Галичник, Стрезо Фериков от село Нерези, Алексо Жутев от с. Пискупшина и мн. други. След горните жестокости и след интернирането на митрополита Козма, което стана след катастрофата през 1913 година, населението в Дебърско даде вид, че се подви под новото най-тежко иго, а всъщност то чакаше скоро промяна на случайно сложилите се събития в полза на Сърбия, за да се освободи, защото робството и мъките бяха непоносими за него, както и за албанското население от Дебърската околия. И за да даде израз на своето негодуваме против сръбски гнет, то се присъедини към въстаналите жители от Пишкопея, като даде материална и морална нодкрепа на бунта. (Вж. „Въстаническото движение в Дебър)“.

В гр. Галичник и околията — привидните освободители сърби дойдоха на З ноември с. г. Народът ги посреща със съюзнишка радост; но, уви, той 6е излъган в чувствата си. Още при идването си те питали, „па шта си ти“ — „ Българин“ бе отговорът. „Има ли сръбска школа и сръбски учители“?— Не! — От това те схванали, че са дошли между чужди хора, противно на предубеждението им, че тук е сръбско. Сутринта събират населението в черква за молебен. Архиерейския наместник Павел Теодосиев, свършил българската духовна семинария в Цариград, чете ектениите на български и споменува имената на блаженнопочившите Екзарх Йосиф и митрополит Козма, без да подозира, че с това ще ядоса душата на офицерите, които не искали да изхокат свещеника в черква за дързостта му; но след молебена в черковния двор злобно питали какво е Екзарх Йосиф и защо пък митрополит Козма? Наместникът им разправя, че духовните глави на българите са екзархът в Цариград и митрополитът в Дебър. Това не им се харесва, та грубо отвръщат: „Попе, ти ще споменаваш сръбските духовни глави“ — „Не, бил отговорът - Те са ме ръкоположили да служа вярно на народа си и аз ще му служа“. Насмалко останало да го застрелят, ако някои от учителите не схванали опасния момент.

Сърбите, схванали националността на галичани и твърдото им убеждение в нея, почнали последователно да горят книги, да унищожавате, мъчат, интернират и убиват. На 8 декември 1912 год. затворили основното училище и прогимназията, под предлог, че трябвал за болница, в която не легнал нито един болен. Библиотеката от около 1000 екземпляра изгорили, унищожили, покъщнината изчупили или откраднали. На учителите не им дали да мръднат вън от града, да не агитират. Свещениците насилствено карали да споменават сръбските духовници и Краля, биели ги, убивали, затваряли. (Кои и как са убити виж в глава II).

В Крушово още от началото на сръбското владичество обезоръжена бе от властта четата на Методи Стойчев, както и оная на Иван Джонев, макар че те им помагаха във войната против Турция. Повечето от четите бяха малтретирани, а четникът К. Георгиев арестуван. Семействата на четниците Велко Стефанов, К. Георгиев и Христо Тахчиев бяха подложени на побой под предлог на скрито оръжие. В с. Острилци сърбите убили още в първите дни Стоян Велев, а в с. Журче умрял от побой селянинът Христо Талев. През същото време в с. Растовина е убит Андрея Богоев, а селяните Кръстю Златанов, Стефан Андреев, Петър Георгиев и други от същото село били интернирани в Битоля под предлог, че давали хляб на забегналите български четници. В село Кочище бил убит Златан Найдов, а интернирани в Битоля Андре Христов, Никола Найдов и други от същото село, загдето са давали прибежище и храна на забегнали четници. В село Мренога бил убит четникът Нечо Грозданов, в село Горно Дивяци убит Стойко Блажев, а Иван Найдов осакатен от силен побой. Всички убийства в Крушовско се извършвали от сръбските войводи Долгач, Блаже и Боге. Въ Крушово бити са през това време гражданите: Кръстю Житошанов, Стерио Велев и жена му, Иван Танев, Стоян Йосифов, Донка Иванова и мнозина други, а Атанас Янкулов е убит. Арестуваха свещеник Наум Мешков, учителите Михаил Станоев, Ташко поп Христов, Стерю Блажев, Димитър Атанасов и гражданите: Павле Пантов, 75-годишен старец. деец от църковно-училищната борба, Георги Карев, брат на войводата Никола Карев и всички по-събудени българи. Димитър Кръстев е бил бит, защото не е искал да свали българския надпис на магазина си. В с. Журче и с. Острилци пропъдени били учителките, от с. Мренога интерниран учителят Стефан Попов; от с. Кривогащани бити и интернирани учителят Петър Мирчев и свещеникът Йордан поп Николов; от същото село е убит бившият четник Георги Стойчев; от с. Бучин прогонен учителят, от с. Пуста река бит и интерниран свещеникът Никола Георгиев.

Училищата в града и селата бяха затворени още преди междусъюзнишката война, а от черквите изхвърлиха и унищожиха всички български книжа и надписи. Училищната библиотека, както и архивата бидоха спасени благодарение усърдието на предания стар служител Димитър Неделков. Арестуваните до сега учители Михаил Станоев, Княгиня Станоева и Флора поп Христова бяха през туй време екстернирани в България. В с. Кривогащани бяха изгорени училищната архива, черковните книги и частните библиотеки на учителя Мирчев и първенеца Никола Спасев, бивш четник, както и всички учебници на децата. В с. Св. Митрани бяха изгорени училищната и черковна архива, а също свидетелствата и учебниците на учениците. За по-силен ефект и с цел да сломят българския дух, сръбските власти бяха хвърлили пред очите на арестуваните в Крушово граждани отрязаната глава на убития български четник Иван Котев, случай констатиран и от Карнеджиевата анкетна комисия.

(Следва)