НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1990 г. / ФИЗИКА / ХЕНРИ КЕНДЪЛ

Хенри Кендъл (Henry Kendall)

9 декември 1926 г. - 15 февруари 1999 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Джеръм Фридман и Ричард Тейлър)

(За пионерски изследвания по дълбоко нееластичното разсейване на електрони от протони и свързани неутрони, съществено важни за разработката на кварковия модел във физиката на частиците.)

Роден съм в Бостън, Масачузетс. Мои родители са Хенри П. Кендъл, бизнесмен от Бостън, и Евелин Уей Кендъл, родом от Канада.

Живях в Бостън до началото на 30-те години на миналия век, когато семейството ми – бяхме петима, тъй като имах по-малък брат и по-малка сестра – се премести в малък град извън Бостън, където тримата израснахме и където все още живея.

Ходих за кратко в местно начално училище, но ме възпрепятстваше .лошото четене, което преодолях, след като ме преместиха в училище, отдалечено на няколко мили. От 14 до 18 години, по-голямата част от периода на Втората световна война, прекарах в „Deerfield Academy“, подготвително училище за колеж. Академичните ми занимания бяха слаби, защото се интересувах повече от неакадемични въпроси и бях отегчен от училищната работа. Бях развил – или бях роден с – активно любопитство и силен интерес към въпросите на механиката, химията и електричеството и не помня кога не съм бил очарован от тях и посветен на тяхното изследване. Баща ми ме насърчаваше в това направление, освен когато имаше някаква опасност, като тогава, когато на около 11-годишна възраст се впуснах в култивиране на патогенни бактерии. Освен това той възпита и в мен, и в брат ми любов и уважение към природата, особено към планината и морето.

Влязох в Американската търговска морска академия през лятото на 1945 г. Бях там на основно обучение, когато първите атомни бомби бяха взривени над Япония. Не бях наясно с човешката страна на тези събития и си спомням само чувството, че някои от последните тайни на природата са открити и ще остане малко за изследване. Прекарах зимата на 1945-46 г. в превоз на войски по Северния Атлантик (много интересно преживяване), завръщайки се в академията за напреднало обучение през пролетта на 1946 г. Напуснах през октомври 1946 г., за да започна като първокурсник в колежа „Амхърст“. Въпреки че специализирах там математика, интересът ми към физиката беше голям и направих бакалавърско изследване и дисертация в тази област. Но историята, английският и биологията бяха най-привлекателни и имаше период в началото, когато всеки един от тези предмети можеше да се окаже основен. Заниманията извън колежа, особено през лятото, поглъщаха значително време. Аз и един приятел от „Deerfield„ се заинтересувахме от гмуркането и две лета прекарахме в организиране и провеждане на занимания по гмуркане и спасяване. След това написахме първите си книги; единият за гмуркането в плитки води, другият за подводната фотография, със значителен успех и за двете. Тези дейности, предимно самообучение, бяха добро въведение в две умения, които ми бяха полезни в по-късната експериментална работа: довеждане на проекти до успешно планиране и безопасното им изпълнение.

По настояване на Карл Комптън, семеен приятел и тогавашен президент на Масачузетския технологичен институт, кандидатствах и бях приет през 1950 г. в училището по физика към института. Годините в следдипломното училище бяха продължително удоволствие – първото продължително потапяне в науката на изцяло професионално ниво. Моята дипломна работа, осъществено под ръководството на Мартин Дойч, беше опит да се измери изместнатего на Ламб в позитрония, преходен атом, открит от Дойч преди няколко години. Опитът се оказа неуспешен, но послужи като много интересно въведение към електромагнитните взаимодействия.

Двете години след получаването на докторската степен станах постдокторант в Националната научна фондация към Масачузетския технологичен институт и в националната лаборатория „Брукхейвън“, след което отидох на запад, за да се присъедини към изследователската група на Роберт Хофщетер и преподавателите във факултета по физика на Станфордския университет. Хофщетер се занимаваше с изследване на структурата на протоните и неутроните, което по-късно му донесе Нобелова награда. Основното съоръжение, използвано при това изследване, беше 300-футовия линеен електронен ускорител, предшественик на 2-милната машина в Станфордския линеен ускорителен център (SLAC), построена по-късно на хълмовете зад университета. Тук се срещнах и работих с Джеръм Фридман, запознах се с Ричард Тейлър, тогава аспирант в друга група, и Панофски, движещата сила на SLAC. Фридман, Тейлър и аз по-късно трябваше да се присъединим към дълга поредица от измервания на дълбокото нееластично разсейване в SLAC.

Както в годините на колежа, заниманието с неща, които не са свързани с физиката, ми отнемаше част от свободното време: планинарството и планинската фотография. Станфорд и района на залива на Сан Франциско предлагаха редица професионални изкачвания, както и долината Йосемити недалеч. След две години скално и планинско катерене бях поканен на първата от няколкото експедиции до Андите. По-късно имаше пътувания до Хималаите и Арктика, с фотоапарати с нарастващ размер, за да уловят част от удивителната красота на тези отдалечени места. Много от приятелите, създадени през тези години, останаха такива през целия ми живот.

След пет години в Станфорд се върнах в МТИ като член на преподавателския състав. Фридман беше отишъл там година по-рано и ние възстановихме сътрудничеството си. До 1964 г. започна съвместната работа с Тейлър, по това време ръководител на изследователска група в SLAC. Това сътрудничество със сигурност беше най-приятното от всички, които съм имал. Беше удоволствие, споделяно от повечето хора и добре признато по онова време. И тримата останахме и до днес в университетите, в които бяхме тогава. Участвах в изследвания в по-късните години, след като приключих работата си в SLAC в средата на 1970 г., с протонния ускорител във „Фермилаб“ и от 1981 г. отново в SLAC. Най-интересно за мене винаги е било търсенето на нови явления или нови ефекти. С колеги търсих границите на квантовата електродинамика, тежките електрони, нарушаването на четността в свойствата на електроните и други подобни. За съжаление непрекъснато нарастване на размера, мащаба и продължителноста на експериментите с частици, както и много по-големите сътрудничества, направиха през годините такива програми все по-малко подходящи за мене, обстоятелства, които смущават мнозина в общността на физиците.

В началото на 60-те години на миналия век, обезпокоен от масовото натрупване на ядрени арсенали, се присъединих към група академични учени, съветващи Министерството на отбраната на САЩ. Възможността да се наблюдават операциите на отбранителната институция от „вътрешността“, както в областта на ядрените оръжия, така и в борбата с бунтовниците, която по-късно се разшири до военно участие на САЩ в Югоизточна Азия, се оказа ценен опит, полезен в по-късните ми дейности, свързани с общественото достояние. Беше ясно, че промяната на неразумните правителствени политики отвътре, особено тези, към които правителството е дълбоко привързано, включва сериозни, често непреодолими проблеми.

През 1969 г. бях един от групата, основала Съюза на загрижените учени (UCS), и изиграх съществена роля в неговите дейности през годините след това. UCS е група, водена от обществените интереси, подкрепяна със средства, събрани от широката общественост, и настояваща за контрол над технологиите, които могат да бъдат вредни или опасни. Организацията има важна национална роля в споровете за безопасността на ядрените реактори, за разумността на Инициативата за стратегическа отбрана на САЩ, за бомбардировачите B2 (Стелт), за предизвикателството, породено от изгарянето на изкопаеми горива и за възможното парниково затопляне на атмосферата, както и за много други проблеми . Аз съм председател на организацията от 1974 г. Дейностите ѝ са част от бавно нарастващия интерес сред учените да поемат повече отговорност за подпомагане на обществото да контролира изключително мощните технологии, породени от научните изследвания. Трудно е да се заключи, че учените са основно отговорни за щетите и рисковете, които сега са толкова очевидни в такива области като екологичните въпроси и ядрените оръжия; те до голяма степен са следствие от правителствени и индустриални императиви, както у нас, така и в чужбина. И все пак изглежда ясно, че без участието на учените в публичните дебати, шансовете за големи щети на цялото човечество са много по-вероятни. Според мен научната общност не е участвала в подобен ангажимент на ниво, съизмеримо с необходимостта или със специалните отговорности, които учените неизбежно имат в тази област.

Това мое усилие и чувството за отговорност да помогна за постигането на контрол върху аномалните технологии, което го движи, произтича в не малка степен от примера, даден ми от моя баща, който през целия си живот прекара доста време и хвърли не малко енергия за тиха, благотворителна работа. Той не беше в това сам сред своите приятели, нито сред своите съвременници; това е традиция в Нова Англия от много дълго време. Продължавайки да преследвам тези цели, очаквам предизвикателствата, пред които сме изправени както аз, така и Съюзът, да станат значително по-лесни след присъждането ми на Нобеловата награда. Това е може би най-привлекателната част от удостояването ми с тази изключителна чест.

ИЗТОЧНИК: https://www.nobelprize.org/prizes/physics/1990/kendall/biographical/

Превод от английски: Павел Николов