КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) – 4

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА ПЪРВА

4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар.

Когато положението на българското население в страната почна да става нетърпимо, когато сърбите, бързайки да се приготвят и осигурят за очакваните от тях събития, бяха сключили тайно още прпез ноември 1912 г. своя отделен съюз с Гърция, насочен срещу съюзна България, тогава от всички градове на Македония, заети от сръбските войски, се отправиха до българското правителство и до Българския цар изложения, в които, въз основа на изтъкнатите в тях факти, се сочат признаците, по които може вече да се съди за явното намерение на сърбите да изменят на България, като не напуснат не само спорната, но също тъй и неспорната зона. Такива изложения се изпращаха почти от всички градове и със специални депутации, които трябваше и лично да разправяте за неволите и страданията на населението, което ги пращаше, както и за опасенията, от които се измъчваше неговата душа.

Скопяни още в първите дни от безпрепятственото влизане на сърбите в предалия се техен град бяха поразени от думите на сръбския престолонаследник към българския митрополит Неофит: „Владико, да служим молебен в Цар-Душановата цръква“ — думи предизвикателни и злокобни, защото сега в Скопие имаше само българска църква, а в миналото Скопие бе и българска столица.

Кумановчани са стреснати от неудържимия шовинизъм на сърбите, които са поразени от факта, че при посрещането им се явяват по-вече от 900 български ученици, с 26 учителски сили срещу някаква шепа сърбоманчета. Това не пречи на сърбите да предадат общинското управление на мизерното малцинство сърбомани в града, макар че там има 1100 български къщи срещу 240 сърбомански. На 6 декември, не цели 3 месеца от влизането на сърбите там, кумановчани поканват скопския владика за патронния празник на черквата им „Свети Никола“, а той им държал черковна реч, която сърбите не харесали никак. На Нова година сърбите забраняват строго на българските ученици да ходят и суровакат из града, както си е обичай, защото тоя обичай е свързан с български песни и български благопожелания по случай новата година. По тоя повод те още тогава предупреждавате и бият тревога, като предавате едно обстойно изложение по въпроса до пребиваващия тогава в Скопие генерал Паприков, под заглавие „Миналото, настоящето и бъдещето на гр. Куманово“, подписано от група по-смели и решителни български граждани. А в края на месец декември същата 1912 година пратиха по-пълно изложение и до Царя на българите, подкрепено с печатите на 20 градски еснафа, печата на Българското музикално-просветително дружество „Самообразование“, печата на „Българска матица“, на юнашкото дружество „Гоце Делчев“ и подписано саморъчно от всички (7) градски свещеници и 10 души първенци от града.

Ето например, изложението, което населението от Скопската епархия поднесе чрез избрана депутация на Негово Величество царя:

До Негово Величество

Фердинанд I, Цар на Българите

в Ст. София.

Ваше Величество,

Петвековните страдания и мъки на християнина-роб в пределите на бившата Европейска Турция намериха отклик в пълното с любов и състрадание сърце на Ваше Величество, под чието мъдро 25 годишно управление младото Българско царство достигна високо развитие във всяко отношение и такава сила, пред която потреперя и поиска милости грозния наш досегашен господар — тиранин.

Господарю,

Няма днес българин, който да не благославя името на Ваше Величество, Великия Цар освободител, за дето с мощното оръжие на българския войник благоволихте да скъсате веригите на робството на един голям дял от българското отечество, останал неосвободен след паметната Руско-турска война през 1877 г. Погледите на всички българи от тия краища винаги съ били обърнати към едноплеменния свой брат в младото Българско Царство и към Неговия Велик и Мъдър Вожд и дълбоко са вярвали, че той ще бъде техният избавител от тежките мъки и страдания. Тия българи са били дълбоко убедени, че не е далеч денят, когато всички ще бъдем събрани под крепкия скиптър на Ваше Величество, и ще заживеем един истински човешки щастлив живот. Тая вяра е крепила неосвободения българинъ през всичкото време, откогато схществува Българската държава: тая вяра го е въодушевлявала да се бори юнашки срещу тиранията, както и срещу разни чужди религиозни и инородни пропаганди, които се домогвали с най-непростени средства да променят неговата праотеческа вяра и народност. И когато на 5 октомври т. г. се чу мощното слово на Ваше Величество, че сте решили да обнажите меча си срещу нашите потисници-турците, сърцата на всички ни се изпълниха с радост, защото напълно бяхме уверени, че правдата ще възтържествува, че кръстът и българският лъв ще потъпчат полумесеца и дивата сила на тиранина и че нашите дългогодишни въжделения да се видим всички обединени под един скиптър и около престола на Ваше Величество се сбъдват вече.

Такива също чувства са вълнували и сърцата на грамадното българско население от важната и скъпа за всички ни Скопска епархия, която захваща един голям дял от Северозападна Македония. Няма нужда, мислим, да се простираме тук и да описваме значението на Скопие и околността му в стратегическо и икономическо отношение за пяла Македония, па и за Велика България; няма защо да се говори и за народността на тукашното християнско население. Не можем обаче да премълчим факта, че това население от незапомнени времена се е считало за българско, за каквото и всички чужди и наши учени го признаха. В Скопие и епархията му наедно с Дебърско най-свято се е пазила в църквите и училищата, доколкото ги имало, старобългарската книга, завещана им от Солунските братя „Св. Св. Кирил и Методий“; Скопие и епархията му първи измежду всички епархии в пространното ни отечество още през първата половина на миналото столетие са поискали българин митрополит вместо грък и оттогава не са преставали да отстояват своето национално право. Самите турци за българско са считали тукашното християнско население през всичкото време на своето господаруване. Във фермана за съграждането на Скопската катедрална църква (1835 г.) изрично е казано, че тая черква е за българите. Християнското население в Скопската епархия се признава официално за българско още през 1870 г., когато турската власт издаде берат за български Скопски митрополит. Най-несправедливият между турските султани — султан Хамид не можа да игнорира дългогодишните настойни и справедливи молби на епархийското българско население в най-ново време, а го удостои с р`оден архиерей през 1890 г. и оттогава и по-напред шестима вече такива възседават на тоя Св. престол. И това българско население е пазило своите български нрави и обичаи и самоотвержено е защищавало своето българско име, църквата и учебните си учреждения, тия лостове за закрепванието на националното име и съзнание, срещу посегателството от страна на чуждите пропаганди. Особено то се бори срещу сръбската пропаганда, която през последните 20—25 г., подържана от турската власт, употреби най-низки средства в борбата си. И при все това, успехът ѝ бе незначителен, както това се вижда от следната таблица за християнското население в Скопската епархия:

I. В град Скопие има 1870 ж. българи и 1050 ж. сърби

в околията има 19369 ж. българи и 5885 ж. Сърби

II. В гр. Тетово има 5595 ж. Българи и 1130 ж. сърби

в околията има 15019 ж. българи и 6523 ж. сърби

III. В гр. Куманово има 5277 ж. българи и 1512 ж. сърби

в околията има 11085 ж. българи и 13911 ж. сърби

IV. В гр. Паланка 1251 ж. българи и 24 ж. сърби

в околията 1284 ж. българи и 10796 ж. сърби

V. В гр. Гостивар 178 ж. българи и 55 ж. сърби

в околията 3544 ж. българи и 5959 ж. сърби

VI. В гр. Кратово 2384 ж. българи и 105 ж. сърби

в околията 15608 ж. българи и 256 ж. сърби

VII. В гр. Кочани 2095 ж. българи

в околията 17540 ж. българи

VIII. В гр. Щип 7362 ж. българин

в околията 11912 ж. българи

IX. В Царевска пахия 7540 ж. българи

-----------------------------------------------------

Общо: 156731 ж. българи и 46935 ж. сърби

Горната статистика е най безпристрастната. От нея ясно става, че в някои околии сърбоманите надминават българското население. Това много ясно може да се обясни, като се знаят ония непростени и безчовечни средства, с които си служеше напоследък сръбската пропаганда. Така в Гостиварско тя е имала с помощта на златото в услугите си кръвожадното арнаутско население, а в Кумановска и Паланечка околия бе употребен нечуван терор от страна на сръбските чети, явно закриляни и подпомагани от турската власт. Въ Скопие обаче, както и в другите околийски средища, гдето тоя произвол не можеше съвсем открито да се упражнява, нашето надмощие е грамадно. Скопие наедно с Куманово, изложени на преките и най силните удари на сръбската пропаганда, достойно са отстояли борбата, запазиха наедно със своята чисто българска физиономия и оная на останалата Македония. Шар планина и днес си остава естествената етнографическа граница между българското и сръбското племе. На юг от тая планина няма сърби; изкуствено създадените такива, стига да се премахнат причините, веднага ще осъзнаят своята народност, към която по език, но нрави и обичаи се отнасят.

И на това грамадно българско население в епархията ни, както бе забелязано, винаги, ваше величество, погледите му са били обърнати към своите еднокръвни братя оттатък Рила, като са вярвали дълбоко, че в щастливия час, когато се сломи тежкото турско иго, и те ще съставят част от целокупното ни българско отечество. С такава надежда те приветстваха настоящата освободителна война на съюзните балкански държави, в която война най-много и най скъпи жертви даде Царство България. С такава надежда ние посрещнахме и сръбските войски, които на 13 м. м. октомври след боя им с турците при гр. Куманово, завзеха гр. Скопие без никаква съпротива. Не трябваше обаче да се измине и един месец, за да се убедим, че новонаредената в Скопие и Скопско, както и в другите градове на епархията, завзети от сръбските войски, сръбската власт погледна на нас, българите, като на завоявани, а не като на освободени християни. Тая власт игнорира всичко българско, даже не ще да се чуе името българин, а имаме положителни данни, че органите на тая власт заплашват българското градско, а особено селско население, като го заставят още от сега да се казва сръбско и да презира всичко българско. Тукашното наше българско население особено се отчайва, като чете по разните български и чуждестранни вестници, че между Царство България и Сърбия имало съглашение, според което цяла Северозападна Македония, дето изцяло почти спада нашата епархия с градовете: Скопие, Тетово, Гостивар, Куманово, Паланка, Кратово, Щип и Кочани с околиите им е била отстъпена на последната — Сърбия, а държането на органите на сръбската власт в освободените чисто български места, незачитането на българския език и българските учреждения в тия места дохождат да потвърдят съобщенията на вестниците.

Всичко това довежда ни до положението да се чувствуваме изпаднали в едно второ робство, много по-грозно и с много по-лоши сетнини за нашата народност в тоя край.

Ваше Величество,

При все и да признаваме, че в тия съдбоносни минути Вам и на Вашата славна армия предстоят важни дела, ние, пълномощниците на българското население в Скопската епархия, счетохме за свой непременен дълг да донесем до знанието на Ваше Величество всичко гореизложено и да Ви помолим вай-покорно в името на общобългарските висши интереси да излеете милостта си и към тукашния български край, населен с чисто българско население, като упражните всичкото си влияние, щото и тоя чисто български кът да се впише в пределите на Царство България, за да бъде напълно постигнат идеала ни за една целокупна велика България. Ние напълно се надяваме, че желанието и просбата ни ще се вземат непременно под патриотическото внимание на Ваше Величество, Великия Цар Освоводител, и че нашето хубаво Скопие ще краси като скъпоценен камък завинаги Короната на Ваше Величество Великия Цар, както и на династията Ви.

Нека по тоя начин, Ваше Величество, се даде възможност и на тая част от българското население, което досега е живеело с идеала да влезе в пределите на Велика България и е пазило най-свято тоя идеал, нека, казваме, му се даде възможност да извика то наедно с всичките верноподани българи открито и велегласно: Да живее Негово Величество Фердинанд I, Царят на Българите!

Покорни поданици на Ваше Величество.

гр. Скопие, 28 ноември 1912 год.

Скопски митрополит: (под.) Неофит.

Пълномощници на българското население от Скопската епархия. (Следват подписите им.)

Подобни изложения, както се каза, се изпратиха от много градове, гдето сръбският шовинизъм бе разперил криле. А кратовчани, които още с първите дни след дохождането на сърбите са изпитали тяхната неприязън, грубостта и шовинизма им, бяха изпратили своята комисия (от лицата Тошо Георгиев, Георги Анастасов и Стефан Бидиков) да иде първо и доложи за всичко на българските власти в Щип, а оттам да упълномощят лица за София. Скопяни даже бяха изпратили такъв и до руският император, като арбитър в спора между съюзниците.

(Следва)