ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / МАРСЕЛ ПРУСТ – “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

МАРСЕЛ ПРУСТ (1871-1922) - “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ (1919 г.)

Великият роман на Пруст „По следите на изгубеното време“ се състои от следните седем части:

„На път към Суан“

„Запленен от момичета в цвят“

„Обществото на Германт“

„Содом и Гомор“

„Пленницата“

„Изчезналата Албертин“

„Възвърнатото време“

Тези седем части, излезли на френски език в петнадесет тома между 1913 и 1927 години, съдържат в английския си вариант 4 000 страници или почти милион и половина думи. Романът обхваща повече от половин век: от 1840 до 1915 година, до Първата световна война, и списъкът на действащите в него лица надминава двеста. Приблизително казано, изобразеното от Пруст общество се отнася към началото на 90-те години.

Пруст започнал книгата през есента на 1906 година и завършил първата чернова през 1912-та. След това поправил почти всичко и не спрял да преписва и поправя до смъртта си през 1922 година. Всяка книга се свежда до търсене на съкровище, където за съкровище служи времето, а за тайно скривалище – миналото: такъв е вътрешният смисъл на заглавието „По следите на изгубеното време“. Преходът от впечатления към чувства, приливите и отливите на паметта, вълната на страстите (въжделение, ревност, творчески възторг) – това е темата на огромното и при това изключително ясно и прозрачно произведение.

В младостта си Пруст изучавал философията на Анри Бергсон (1859-1941). Основните идеи на Пруст за потока на времето са свързани с непрекъснатата еволюция на личността, с невижданите богатства на нашето безсъзнателно, които могат да бъдат завладени само с интуицията, паметта и непроизволните асоциации; а също така с подчинение на обикновения разсъдък на гения на вътрешното вдъхновение и на възгледа за изкуството като единствена реалност на света; произведенията на Пруст са илюстровано издание на учението на Бергсон. Жан Кокто нарича книгата „гигантска миниатюра, пълна с миражи, висящи градини и игри между пространството и времето“.

Запомнете веднъж завинаги: тази книга не е автобиография; разказвачът не е лично Марсел Пруст, а останалите герои не са съществували никъде, освен във въображението на автора. Затова няма да се задълбаваме в живота на писателя. Той в дадения случай не означава нищо и само ще замъгли темата на разговора, преди всичко защото разказвачът и авторът си приличат по много неща и се движат примерно в еднаква среда.

Пруст е призма. Неговата или нейната единствена задача е да пречупва и пречупвайки, да възсъздава света, който виждаме, когато се обърнем назад. И светът, и неговите обитатели нямат нито социално, нито историческо значение. Паднало им се да бъдат тези, които вестниците наричат светски хора, празни господа, богати безработни. Техните професии, чиито прилагане и резултати виждаме, се отнасят към изкуството или към науката. Призматичните хора на Пруст нямат работа: тяхната работа е да развличат писателя. Те са толкова волни да се отдават на разговори и наслаждения, колкото и римските патриции, полулегнали край кършещите се от плодове стволове и гуляещи, развличайки се с възвишени беседи по украсените подове, но никога не ги виждаме в канцелария или корабостроителница.

Както отбелязал френския критик Арно Дандие, „По следите на изгубеното време“ е заклинание, а не описание на миналото. Подобно заклинание, продължава той, е възможно, защото на бял свят са извадени отбрани мигове, върволица от илюстрации и образи. И наистина, пише той в заключението, цялата огромна книга не е нещо друго, а огромно сравнение, кръжещо около думите „все едно, сякаш“. Ключ за възсъздаване на миналото се оказва ключът на изкуството. Търсеното на съкровище завършва щастливо в пещера, изпълнена с мелодии, в храм, украсен с витражи. Боговете на признатите религии отсъстват или – така вероятно ще бъде по-точно – са разтворени в изкуството.

На повърхностния читател на книгите на Пруст – което впрочем звучи несериозно, защото такъв читател така ще се умори, така ще се нагълта със своите прозявки, че никога няма да стигне до края, - на неопитния, да речем, читател би могло да му се стори, че една от главните грижи на разказвача е да изучи разклоненията и връзките, свързващи различни знатни домове, и че той изпитва странна радост, разпознавайки в човека, когото е смятал за невзрачен предприемач, постоянен посетител на висшето общество, или чувайки за някой нашумял брак, свързващ две семейство така, както не е смеел да си въобрази. Праволинейният читател вероятно ще си направи извода, че основното действие на книгата се състои от редица гостувания – един обяд заема например сто и петдесет страници, а вечерният прием – половин книга. В първата част на романа попадаш в салона на госпожа Вердюрен в дни, когато негов постоянен посетител е Суан, и на вечеря при госпожа Сент Еверт, по време на която Суан разбира безнадеждността на страстта си към Одет; след това, в следващите томове, се появяват други гостни стаи, други приеми, обяд у госпожа Германт, концерт у госпожа Вердюрен и финален прием в същия дом и у същата дама, станала вече германска принцеса по мъж – последният прием в последния том, във „Възвърнатото време“, където разказвачът забелязва промени и черите на времето по всичките си приятели и, поразен от електрическия разряд на вдъхновението, даже от няколко разряда, решава незабавно да се заеме с работа над книгата, за да възстанови миналото.

Именно в този последен миг е съблазнително да кажеш, че разказвач е самият Пруст, че той е очите и ушите на книгата. Но отговорът остава отрицателен. Книгата, която уж пише разказвачът от книгата на Пруст, си остана все пак книга в книгата и не съвпада напълно с „По следите на изгубеното време“, както и разказвачът не е напълно Пруст. Тук фокусът се събира така, че по ръбовете да се появи дъга – по ръбовете на този кристал на Пруст, през който четем книгата. Тя не е огледало на нравите, не е автобиография, не е исторически очерк. Тя е чиста измислица на Пруст, както „Анна Каренина“ на Толстой или „Метаморфозата“ на Кафка и както университетът „Корнел“ се превърна в измислица, когато се случи веднъж да го опиша. Разказвачът в книгата е един от нейните парсонажи на име Марсел. С други думи, има Марсел съгледвач и има Пруст автор. Вътре в романа, в последния том, разказвачът Марсел си представя идеалния роман, който смята да напише. Книгата на Пруст е само копие на този идеален роман, но затова пък какво копие!

(Следва)