АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ - 3

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПРЕДИСЛОВИЕ (продължение)

До този момент вече много години се бях занимавал с мозъка, без да имам нито научни амбиции, нито уважение към науката. Въпросът е в това, че моят занаят се основава на истински цинизъм. А той е невъзможен без точни и обемни познания за човешкия мозък.

Проучвах мозъка не като учен, а като диверсант, който проучва до съвършенство разположението на прозорците, навиците на охраната, сигнализацията и прочие свойства на обекта, който трябва да атакува.

Това е „делови подход“. Той изключва смученето на хипотези, които нямат пряка обяснителна сила.

Но ако се придържаме именно към него, откриването на всички „тайни“ е неизбежно.

Пълното знание за мозъка е достъпно за всеки.

Но!

Чисто теоретичното проучване на въпроса е невъзможно. Уви. Трябва да се отварят черепи, да се изваждат полукълба и да се тормозят лабораторните плъхове.

Пет години ще ви се наложи да святкате в моргите със скалпела, а на сутринта да дишате чаша формалин с малкия мозък на някоя мумия.

Но скалпелът не отменя нито тежката меланхолия от латинския, нито нито хълмовете от тематична макулатура.

Впрочем, постижението на известното не е сложна работа. То е по силите даже на идиотите с бели престилки.

Работата на механизмите на мозъка и неговия произход е пределно прост въпрос. Да не говорим за „разума“, „мисленето“ и „гениалността“. Абсолютно всички „загадки“ на мозъка имат вулгарно обяснение.

Тук науката, за съжаление, се оплита в показанията си и и не може да обясни нищо. Разумът и мисленето не са нейна работа.

Но!

От съюз с науката няма никаква необходимост. Както и от принадлежността към нея. Особено сега, когато ролята на учения е станала толкова жалка.

Да, фактите са необходими. Но науката може да бъде ограбвана безнаказано, защото няма къде да се оплаче. И няма на кого.

Какво са „учените“?

Тези мили нещастници дават живота си, за да добавят своите стотинки в касичката на научното знание. Учените самоотвержено избират тежка съдба, лишения и бедност. Те се жертват.

Ами нека се жертват. Нека се трудят. Но да се споделя с тях този тежък труд няма никаква необходимост.

Нека учените се ровят в архивите, да се облъчват в реакторите, да падат във вулканите и да замръзват сред арктическите ледове.

Адресът на касичката, в която нещастниците влачат резултатите от своята работа, е много добре познат. Тя винаги може да бъде строшена и от нея да се вземе всичко, което трябва.

Знанията, както и парите, „не миришат“.

Тук е уместно сравнението с „диамантената тема“.

Там има много фигуранти.

Защото диамантите са резултат от труда на геолози, макшайдери, пиротехници, сондьори, шлифовчици, ювелири и т. н. Диамантената епопея е дълга и драматична. Всеки си избира в нея място по свой вкус.

Но най-добрата роля в „диамантената история“ все пак е на този, който носи диамантите.

Същото е и със знанията.

Трябва да се разбере простата истина: учените не са „господари на мисълта“, не са тълкуватели на света, а са просто джуджета миньори.

Тяхното мнение не означава нищо.

Да, в своите научни рудници те добиват много полезни факти, без които не може да минем.

Но техният занаят е да ги разкъртят и да ги извадят на повърхността. И това е всичко. Тяхната роля свършва. Както и ролята на науката.

Разбира се, всяко късче от добитата „руда“ джуджетата съпровождат с ревниви ридания. И вечно се пъхат със съвети за използването на техните находки.

Но! Като вземем техните находки, за тях трябва да забравим. И за техните съвети също.

По-нататъшната съдба на откритията и фактите, тоест на разтапянето на научната руда в идеи и обобщения изобщо не е работа на джуджетата.

Особено при такъв забавен въпрос като историята и работата на механизмите на мозъка.

Всичко, което може при тази проста тема да се обърка и оплеска, учените вече са го оплескали. Нищо чудно. Занаятчиите, които изготвят знанията, са се заели не със своя работа.

Те са създали стотици неразумни теории, изстреляли са фойерверки от неясни абсурди.

Това не е удивително.

Ако в цирка е умрял слон, трябва да се повишат десет пъти усилията на клоуните и жонгльорите.

Трябва да се отвлече вниманието на публиката от липсата на обещания гвоздей на програмата.

На афиша – слон! В рекламата – слон!

Но слонът е умрял.

И на нещастните джуджета им се налага да жонглират с утроена сила с термини и празни хипотези.

Някога науката се заклела да разбере и обясни появата на разсъдъка. Сега нещастницата е принудена някак си да отвлича вниманието от факта, че никакво разбиране както не е имало, така и не го има.

„Слонът“ отдавна е умрял.

Своят последен дъх той е изпуснал през косматите ноздри на милия Иван Петрович Павлов през 1936 година.

(Оттогава, разбира се, са се натрупали още някакви полезни факти като изследванията на Пенфийлд и други няколко подобни дребосъци).

По принцип всичко, което е нужно за едно окончателно резюме за мисленето и гениалността, вече го има в наличие.

Семейството притихна в очакване. То се беше подготвило отлично да чуе лекцията за тайните на мозъка: кутиите с пури са отворени, кристалните шишенца с Macallan in Lalique са отпушени.

Моето встъпително слово беше академично, но кратко.

(Следва)