НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1990 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / ДЖОУЗЕФ МЪРИ

Джоузеф Мъри (Joseph Murray)

1 април 1919 г. - 26 ноември 2012 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Едуард Томас)

(За откритията, засягащи трансплантацията на органи и клетки при лечението на човешки заболявания.)

Роден съм, както баща ми и неговите родители, в Милфорд, Масачузетс, град на 30 мили югозападно от Бостън. Родителите на баща ми бяха от южноирландски и английски произход. Майка ми е родена в Провидънс, Роуд Айлънд, скоро след като родителите ѝ емигрирали в Съединените щати от Италия. Баща ми беше адвокат и съдия в окръжен съд, майка ми учителка. И двамата ми родители се бяха възползвали и подчертаваха стойността на образователните възможности, които тази страна предлага. Чрез пример и наставления те подчертаваха необходимостта да се служи на другите.

В най-ранните си години исках да бъда хирург, вероятно повлиян от качествата на нашия семеен лекар, който се грижеше за детските ни болести. Все още имам ярък спомен от вълнението, което изпитах като ученик втора година в гимназията по химия, когато видях за първи път периодичната система на елементите. Редът във Вселената изглеждаше чудотворен и исках да уча и да науча колкото се може повече за естествените науки.

Избрах да посещавам малък колеж по свободни изкуства, College of the Holy Cross, и се концентрирах върху латински, гръцки, философия и английски. Предполагайки, че ще получа достатъчно научни знания в медицинското училище, взех минимума по химия, физика и биология.

Моите четири години в Харвардското медицинско училище бяха всичко, за което мечтаех. Съучениците и преподавателите ми бяха стимулиращо и приятелски настроени. Болниците бяха пълни с всякакви пациенти. Въпреки че часовете на учене и болнични дежурства бяха дълги, животът ми беше богат и пълноценен. Симфоничната зала и музеят „Гарднър“ се намираха на близко разстояние, кортовете за скуош бяха на разположение за ежедневни упражнения, нашата певческа група се събираше всяка седмица, разходките с велосипеди и клубните танци допълваха разнообразието. Беше рай.

През последните няколко месеца в медицинското училище, докато бях на концерт на Бостънския симфоничен оркестър с няколко съкурсници и техните спътнички, забелязах една прекрасна млада дама, „твърде мила“ за момчето, с което беше. През антракта я поведох към коридора и научих, че се казва Боби Линк, студентка по музика, специализираща вокал и пиано. Когато антрактът свърши, разбрах, че съм срещнал момичето, за което ще се оженя.

След периодични срещи по време на моя стаж и кратки виждания по време на напрегнатите военни отпуски, докато бях на действителна служба, Боби и аз се оженихме през юни 1945 г. Имаме шест деца, три момчета и три момичета. Всяко от тях е допринесло за обществото по свой начин в образованието, медицината, бизнеса и науката. Музиката на Боби, с която се занимаваше професионално в продължение на 15 години след брака ни, непрекъснато се добавяше към богатството и красотата на нашия семеен и социален живот.

Единствената моя дейност в медицинското училище, която има някакво сходство с изследване, беше проучването на новата тогава цитонамазка на Папаниколау от епителни клетки. Представих доклад пред студентското дружество „Бойлстън“ с д-р Артър Хертиг като мой спонсор от факултета. По-късно, докато бях стажант по хирургия в болница „Питър Бент Бригъм“, въведох тази методика в клиничната практика.

Интересът ми към биологията на трансплантацията на тъкани и органи възникна от моя военен опит във Valley Forge General Hospital ( VFGH) в Пенсилвания. Като първи лейтенант със само деветмесечен хирургически стаж зад гърба си, бях назначен на случаен принцип във VFGH, за да чакам служба в чужбина. Втората световна война все още бушуваше, река Рейн не беше премината, битката при Булдж беше предстояща.

VFGH беше главен център по пластична хирургия. Докато бях там, прекарвах цялото си свободно време в отделенията, които бяха задръстени от стотици ранени в боевете. Обичах да говоря с пациентите, да помагам с превръзките и да наблюдавам резултатите от реконструктивните хирургични операции.

Научих години по-късно, че полковник Джеймс Барет Браун, началникът на пластичната хирургия, е забелязал денонощното ми присъствие в отделенията и е поискал лейтенант Мъри да бъде държан във VFGH и да не бъде изпращан в чужбина. Три години по-късно, две години след края на войната, най-накрая бях демобилизиран през ноември 1947 г.

По време на моята военна служба винаги имахме много обгорени пациенти, за които да се грижим. Някои бяха с толкова силни обгаряния, че не бяха налични донорски места за присаждане на собствена кожа. Като животоспасяваща мярка за тези пациенти вземахме кожни присадки от други лица и ги използвахме за временно повърхностно покритие.

Бавното отхвърляне на присадената чужда кожа ме очарова. Как би могъл приемникът да различи кожата на друг човек от собствената си? Полковник Браун и аз често обсъждахме това. В цивилния живот Браун беше лекувал много тежко обгорели пациенти с временни кожни алографти и беше наблюдавал и писал за различното им приемане от различни донори. Той предполагаше, че колкото по-тясна е генетичната връзка между донора на кожата и реципиента, толкова по не се отхвърля присадката. През 1937 г. той експериментално присадил взаимно кожа на двойка еднояйчни близнаци и документирал трайно оцеляване на присадката и при двамата. Това беше тласъкът към моето изследване на трансплантацията на органи.

Животът ми като хирург и учен, съчетаващ хуманност и наука, беше фантастично възнаграждаващ. В нашите ежедневни пациенти виждахме човешката природа, изразяваща се в суров страх, отчаяние, смелост, разбиране, надежда, примирение, героизъм. Ако сме нащрек, можем да открием нови проблеми за разрешаване, нови пътища за изследване.

Нашата лабораторна работа включваше тесен контакт с много неклинични учени. Сър Питър Медауар, нобелов лауреат за 1960 г., беше чест посетител в нашата лаборатория и в болницата. Веднъж той коментира, след като посети пациент с ранна бъбречна трансплантация, че е бил за първи път в болнично отделение. Д-р Джордж Хитчингс и д-р Труди Елайон, нобелови лауреати за 1988 г., бяха съвсем като у дома си в нашата лаборатория и познаваха много от кучетата по имена. Сър Рой Калн работеше в нашата лаборатория в Медицинското училище в Харвард, а Питър Бент Бригъм беше през 1960-61 г. хирургичен научен сътрудник и аз често ги посещавахме в Тукахоу, Ню Йорк, за да обсъждаме перспективни опитни лекарства. Билингам, Айхвалд, Амос, ван Руд – да споменем още няколко други основни изследователи – също обогатяваха картината на нашия живот.

Медауар се изрази най-добре: „Целият този период беше златна ера за имунологията, епоха, изобилстваща от синтетични открития по целия свят, време, в което всички смятахме, че е добре да живеем. Ние, които работехме по тези проблеми, всички се познавахме и се срещахме толкова често, колкото можехме, за да обменим идеи и горещи новини от лабораториите“.

Що се отнася до развлеченията, винаги съм бил физически ентусиаст. Като семейство сме къмпингували, ходили сме на пешеходен туризъм или сме пътували с раници през части от пет континента. Състезателният тенис си остана наше забавление. Голямото ни семейство, с 11 внуци, се събира често през годината и винаги всяко лято на остров Мартас Винярд в Масачузетс.

Бяхме благословени в живота си отвъд най-смелите ми мечти. Единственото ми желание би било да имам още десет живота на тази планета. Ако това беше възможно, щях да прекарам по един живот в занимание с ембриология, генетика, физика, астрономия и геология. Другите ми животи биха били като пианист, жител в пущинаците, тенисист или писател за National Geographic. Ако някой си е направил труда да прочете написаното до тук, ще забележи, че все още ми остава един бъдещ неспоменат живот. Това е така, защото бих искал да запазя отворена опцията за още един живот като хирург и учен.

ИЗТОЧНИК: https://www.nobelprize.org/prizes/medicine/1990/murray/biographical/

Превод от английски: Павел Николов