ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН – „СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 9

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН (1850-1894) - “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ (1885 г.)

***

(продължение)

Писмото на доктор Лениън е доста неопределено, а неопределеността се разсейва, когато Атърсън прочита „изчерпателното обяснение на Хенри Джекил“, с което разказът свършва. Джекил съобщава как стремежът да скрие своите юношески развлечения се превърнал у него в пагубен навик за двойнствен живот. „И така по-скоро взискателният характер на моите домогвания, отколкото каквото и да е избледняване на слабостите ми направи от мен това, което бях, и даже раздели в душата ми с по-дълбока бразда полюсите на добро и зло, отколкото у повечето хора“. Научните му занимания, гравитиращи към областта на мистичното и трансцеденталното, го довеждат в края на краищата до осъзнаване на истината, че „че човекът в действителност не е един, а двойнствен“: „Съвсем отрано, още преди развитието на научните ми открития да беше започнало да подсказва най-безспорни възможности за такова едно чудо, аз се бях научил да се отдавам с радост, като на любима мечта, на мисълта за разделянето на тези природни сили. Ако всяка от тях, казвах на себе си, можеше да бъде вместена в отделна личност, животът би бил облекчен от много непоносими неща: злото да върви по своя път, отделно от аспирациите и разкаянието на неговия по-почтен брат, а доброто да крачи твърдо и сигурно към възход, вършейки делата, в конто намира удоволствие, без да се излага повече на позор и разкаяние поради това изолирано от него зло. Проклятие за човечеството беше това, че тези две несъвместими същности бяха така обвързани заедно, че в агонизиращата утроба на съзнанието такива коренно различни близнаци трябваше да водят непрекъсната борба. Как тогава успях да ги разединя?“

По-нататък следва ярко описание на това как доктор Джекил открива чудодейната напитка и като пие от нея, се превръща в господин Хайд, който е „единствено сред цялото човечество чисто въплъщение на злото“: „Повъртях се известно време пред огледалото: вторият и заключителен експеримент предстоеше да бъде направен; трябваше да проверя дали съм изгубил самоличността си безвъзвратно и дали трябва да напусна, преди да е настъпил денят, дома, който вече не беше мой. Втурнах се обратно в кабинета си, отново приготвих и изпих чашата с питието, още веднъж изстрадах болките на разпадането и пак дойдох на себе си с характера, телосложението и лицето на Хенри Джекил“.

Отначало всичко е благополучно. „Аз бях първият, който можеше пред очите на обществото да се движи с необходимата почтеност и в даден момент, подобно на ученик, да скъса с тези условности и главоломно да скочи в морето на свободата. А за мен, в моята непроницаема обвивка, свободата беше пълна. Помислете си — та аз дори не съществувах! Само да можех да избягам и се шмугна във вратата на моята лаборатория, само да можех да имам секунда–две да разбъркам и глътна лекарството, което винаги стоеше готово, тогава, каквото и да беше направил, Едуард Хайд щеше да изчезне като петно от дъх върху огледало и вместо него, спокоен в дома си, в своя кабинет, пълнейки лампата си посред нощ, щеше да стои Хенри Джекил, готов да се надсмее над всякакво подозрение към него“. На нас не ни се казва почти нищо за утехите, на които се отдава Джекил в образа на Хайд, докато съвестта му спи дълбок сън. Това, което у Джекил е било „не много достойно и само толкова“, у Хайд се превръща в „нещо чудовищно“. „Това близко нещо, което извиквах от собствената си душа и изпращах само да действва за собствено удоволствие, беше същество по наследство зло и порочно, всяка негова постъпка и мисъл бяха за негова лична полза; то пиеше удоволствие със зверска кръвожадност от всяка форма на мъчение над другите, безсърдечно, като човек от камък“. Така научаваме за садизма на Хайд.

След това положението започва да се влошава. Обличането в тялото на Декил става все по-трудно. Понякога се налага използването на двойна доза елексир, а един път, с риск за живота, и на тройна. Веднъж питието изобщо не оказва въздействие. След известно време, като се събужда сутринта в своя дом на площада, Джекил започва да размишлява лениво защо му се струва, че не се намира у дома си в спалнята, а в стаичката на Хайд в Сохо. „Но ето че в един момент на по-голямо разбуждане зърнах едната си ръка. Ръката на Хенри Джекил, както навярно ти често си забелязвал, беше „професионална“ по форма и размери — голяма, бяла и приятна на вид. А ръката, която сега видях достатъчно ясно в жълтеникавата светлина на лондонското утро, положена полусвита на чаршафа, беше слаба, жилеста, с изпъкнали кокалчета, бледа и гъсто покрита с косми. Това беше ръката на Едуард Хайд. <...> Да, аз си бях легнал като Хенри Джекил, а се бях събудил като Едуард Хайд“. Той успява да отиде до лабораторията и да си върне облика на доктор Джекил, но дълбокият шок, предизвикан от непроизволното превръщане, го довежда до решението да се откаже от двоякото съществуване. „Да, аз предпочетох възрастния и недоволен доктор, заобиколен от приятели и с достойни пориви в душата, казах решително сбогом на свободата, на сравнителната младост, леката походка, трепетния пулс и скрити удоволствия, на които се наслаждавах в тялото на Едуард Хайд“.

Два месеца Джекил спазва свято своя обет, но така и не се отказва от жилището в Сохо и не унищожава дрехите на Едуард Хайд, които лежат готови в лабораторията му. И идва минута на душевна слабост: „Моят демон беше затворен дълго в клетка и изскочи оттам с рев. Почувствувах, още като взимах лекарството, по-необуздана, по-яростна склонност към злини“. Учтивостта на сър Денвърз Керю го вбесява и той убива зверски възрастния джентълмен. И изпитвайки възторг при всеки удар, изведнъж усеща в сърцето си леден ужас: „Разпръсна се някаква мъгла; видях живота си погубен и избягах от мястото на тези ексцесии, едновременно тържествуващ и треперещ, с възнаградена и стимулирана страст към злото и с желание за живот, събудено в най-висша степен. Изтичах до къщата в Сохо и за да бъде всичко по-сигурно, унищожих документите си. После тръгнах по осветените с лампи улици в същия раздвоен транс на съзнанието: злорадствувах от извършеното престъпление и леконравно замислях други, но въпреки това бързах и се ослушвах за стъпките на отмъстителя. На Хайд почти му се пееше, когато състави лекарството и го изпи в чест на мъртвеца. Адските болки на преобразяването още не бяха престанали да го разкъсват и Хенри Джекил, със стичащи се от разкаяние сълзи, коленичи и издигна сключени ръце към бога“.

С чувство на облекчение Джекил разбира, че проблемът му е решен, че никога няма да се осмели да приеме облика на Хайд, който е заплашен от ешафода. Няколко месеца той води полезен и чист живот, но душевната двойнственост все така остава негово проклятие; „...низшата страна на моята природа, за която толкова дълго се грижех и само неотдавна потиснах и сковах, започна да се бунтува злобно и да търси изход“. Като не рискува да възкреси Хайд, той започва да се отдава на тайни грехове вече в своя облик. Краткото отстъпление пред злото разклаща безвъзвратно душевното му равновесие. Веднъж той се озовава в Риджънтс парк: „...И в същия този миг, при тази моя тщеславна мисъл, ми прилоша, почувствувах ужасно гадене и силни тръпки. Пристъпът ме остави напълно изтощен, а когато на свой ред и изтощението премина, започнах да осъзнавам някаква промяна в характера на мислите си, по-голяма смелост, презиране на опасността, разкъсване оковите на задълженията. Погледнах надолу: дрехите ми безформено висяха на смалените крайници, ръката, която лежеше на коляното, беше жилеста и космата. Отново бях станал Едуард Хайд. Миг преди това изпитвах пълна увереност, че хората около мен ме почитат, че съм заможен, обичан, че масата в дома ми е приготвена за вечеря, а сега бях обикновена набелязана жертва на обществото, преследван, бездомен, известен убиец, пленник на бесилката“. Той не може да се върне у дома си в облика на Хайд и затова решава да използва помощта на доктор Лениън, който описва този епизод в своето писмо.

От този момент нататък развръзката се приближава стремително. Още на следващото утро, когато доктор Джекил се разхожда по своя двор, отново започва да го тресе, което предвещава преображение, и за да не се преобрази, му се налага да вземе двойна доза. Шест часа по-късно усеща отново познатите спазми и му се налага да използва питието още един път. От този ден нататък никога не се чувства в безопасност и може да запази образа на Джекил само с непрекъснато използване на препарата. (Именно в един от тези моменти Ендфийлд и Атърсън, като влизат в двора на доктора, разговарят с него през прозореца, но разговорът им е прекъснат заради настъпващото преображение.) „По всяко време на деня и нощта получавах предупредителното разтърсване; особено ако спях или задрямвах за миг на стола си, винаги се събуждах като Хайд. От продължителното напрежение на тази неизбежна съдба, от безсънието, на което сега се обричах далеч повече, отколкото съм смятал възможно за един човек, аз се превърнах в отпаднало, съвсем изнемощяло от треска същество, безжизнено слаб и телом, и духом и обзет от една-единствена мисъл: ужаса от моето друго „аз“. Когато спях или когато въздействието на лекарството отслабнеше, придобивах почти без преобразяване (защото мъките на преобразяването от ден на ден ставаха по-малко чувствителни) съзнание, което преливаше от представи за насилие, душа, кипяща от безпричинна омраза, и тяло, недостатъчно силно да побере бесуващите енергии на живота. Мощта на Хайд, изглежда, нарастваше със засилващата се болезненост на Джекил. И сега вече омразата, която ги разделяше, беше еднаква и от двете страни. При Джекил това бе въпрос на жизнен инстинкт. Той беше вече видял пълната уродливост на съществото, което споделяше с него някои явления на съзнанието, и беше сънаследник с него до смърт; отвъд тези връзки на известна общност, които от само себе си съставяха най-болезнената част от неговото злочестие, той гледаше на Хайд въпреки всичката му енергия като на нещо не само сатанинско, а и лишено от живот. Това именно беше странното: че тинята на бездната можеше да издига глас и да крещи, че аморфният прах жестикулираше и грешеше, че това, което беше мъртво и нямаше форма, трябваше да сложи под своя власт жизнените дейности. И също така фактът, че този метежен ужас, който го обвързваше по-тясно, отколкото съпруга и по-неспоредствено от окото, лежеше затворен в собствената му плът, където той го чуваше да шепне и го чувствуваше как се бори да бъде роден; и при всеки миг на слабост, и в уюта на дрямката ужасът надделяваше над него и го изтръгваше от живота. Омразата на Хайд към Джекил беше от друго естество. Неговият страх от бесилката го подтикваше непрекъснато да извършва временни самоубийства и да се връща към своето подчинено състояние на своеобразна част от организма, не личност. Но той ненавиждаше тази необходимост, отвращаваше се от унинието, в което Джекил беше изпаднал, и се чувствуваше обиден от неприязънта, с която се отнасяха към самия него. Оттук и маймунските шеги, които ми устройваше, драскайки със собствената ми ръка сквернословия по страниците на книгите ми, горейки писмата и унищожавайки портрета на баща ми; и наистина, ако не беше страхът му от смъртта, той отдавна би се унищожил сам, за да въвлече и мене в тази гибел. Но любовта му към живота е прекрасна; ще кажа дори нещо повече — аз, който се поболявам и леденея само при мисълта за него, когато си спомня за унижението и страстта на този двойник-принаденост, и като зная колко много той се страхува от моята власт да го унищожа чрез самоубийство, улавям се, че го съжалявам“.

Последният удар на съдбата се стоварва върху Джекил, когато запасите от сол, която използва, започват да привършват; той изпраща иконома си да купи и приготвя питие, но цветът се променя само един път. Съставът не действа. За напразното търсене на нужния препарат Атърсън научава от Пуул: „През цялата минала седмица, трябва да знаете, той или то, или каквото и да е това, което живее в кабинета, крещя денем и нощем за някакво лекарство и не можеше да си го спомни. Понякога той — господарят правеше така — пишеше нарежданията си на лист хартия и ги хвърляше на стълбите. Тази седмица ние не получавахме нищо, нищо освен хартии и вратата все стоеше затворена; храната дори трябваше да оставяме там и тя скришом се вземаше, когато никой не гледа. Да, господине, всеки ден; по два–три пъти в един и същи ден получавах заповеди и упреци и бивах пращан да търча по всички по-големи аптеки в града. Всеки път, когато донасях лекарството, получавах нова хартийка, с която ми се нареждаше да го върна, защото не било чисто, и нова рецепта за друга фирма. Това лекарство се желае прекалено силно, за каквото и да е то.

- Имаш ли някое от тези листчета? — попита Атърсън.

Пуул потърси в джоба си и извади една смачкана бележка, която адвокатът, наведен близо до свещта, внимателно разгледа. Съдържанието й беше: „Доктор Джекил поднася своите почитания на господа Мо. Той ги уверява, че последната мостра е нечиста и съвсем безполезна за сегашните му цели. През 18… година доктор Джекил закупи едно по-голямо количество от господа Мо. Той сега ги моли да потърсят най-внимателно и ако им е останало нещо от същото качество, веднага да му го изпратят. Цената няма значение. Важността на това за доктор Дж. едва ли би могла да бъде по-голяма.“ Дотук писмото вървеше съвсем сдържано, но ето че с внезапно пръскане на перото, пишещият беше изпуснал контрол над нервите си. „За бога — беше прибавил той, — намерете ми малко от предишното!“

- Странна бележка — каза Атърсън и изведнъж запита остро: — Защо е отворена?

- Човекът в аптеката на Мо, господине, страшно се разсърди и ми я хвърли обратно, като някаква мръсна дрипа — отговори Пуул“.

Накрая доктор Джекил се убеждава, че в солта, която е използвал, е била с някакъв непознат примес, който е придавал сила на питието, и че не може да възстанови нейните запаси; тогава той започва да пише своята изповед и след една седмица я завършва, намирайки се под въздействието на последното от предишните прахчета. „Следователно за последен път Хенри Джекил може да мисли със собствената си глава или да види в огледалото собствения си образ (сега колко тъжно променен!)“. Той бърза, опасявайки се, че едно внезапно преображение ще го завари неподготвен и Хайд ще накъса изповедта на парчета. „След половин час, когато отново и завинаги ще се въплътя в тази омразна личност, зная, че ще седя в стола си, разтърсен и ридаещ, или ще продължа в крайно, породено от страх напрежение да се ослушвам, да крача нагоре-надолу из стаята (моето последно земно убежище) и да давам ухо на всеки предвещаващ заплаха шум. На бесилката ли ще умре Хайд? Или ще намери сили да се отърве в последния момент? Господ знае, мен не ме е грижа. Това е часът на моята истинска смърт и оттам нататък всичко ще засяга другиго, не мен. С тези редове оставям перото и като запечатвам своята изповед, завършвам живота на нещастния Хенри Джекил“.

* * *

Бих искал да кажа няколко думи за последните минути на Стивънсън. Както вече ви е известно, аз не съм от тези, които поднасят на публиката подробности от биографията на писателя, когато става въпрос за книги. Такива подробности не са по моята част, както обичал да се изразява Вронский. Но както казва латинската пословица, книгите имат своя съдба и понякога съдбата на писателите повтаря съдбата на персонажите от книгите. Така се случило с Толстой, който през 1910 година, когато напуснал семейство и дом, починал в стаята на един началник на гара под грохота на колелетата, които смазали Анна Каренина. И в смъртта на Стивънсън на Самоа през 1894 година има нещо, което по странен начин си кореспондира с темата за виното и темата за преображението във фантастичната повест. Той слязъл в мазето за бутилка с любимото си бургундско, отворил я в кухнята и изведнъж извикал на жена си: „Какво ми става? Какво е това странно чувство? Променено ли е лицето ми?“ - и паднал. Кръвоизлив в мозъка. След два часа починал.

Променено ли е лицето ми? Протяга се загадъчна тематична връзка между последния епизод от живота на Стивънсън и съдбоносните преображения в неговата възхитителна книга.

(Следва)