КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) – 9

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар; 5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

ГЛАВА ВТОРА: 1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.; 2. 3. 4. Прогонване на сръбскитe войски и установяване българска революционна власт. Фронтът на въстаническите боеви сили. Водителитe на въстанието.; 5. Изстъпления на сърбите при потушаване на въстанието.

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА ВТОРА

6. Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъстанали градове и околии..

Получили вече достатъчно непосредствени факти от естество да изтъкнат пред очите на заслепелите сръбски власти разликата между онова, що са си представлявали те за Македония още в Сърбия във времето, когато чрез школата си, черквата си, печата си и специалните за целта сдружения тази шовинистична държава изостряше лакомия апетит на всеки сърбин - и действителния облик на Македония сега, когато благоприятно стеклите се обстоятелства докараха безпрепятствено в тая страна сърбите, - тия последните имаха всичките основания да си дадат нов отчет, с оглед към обективните условия, да си направят равносметка от влизането им в Македония насам и според това да насочат бъдещата си политика спрямо чуждото за тях население в тази нова, многожелана, но също тъй чужда и непозната тям страна, каквато бе Македония. Но те не сториха това, те не бяха в състояние да го направят: не здравият, разум, нито безпристрастната самооценка, а прекаленият шовинизъм и гордото самовнушение, че трябвало да образуват велика държава, са били и си оставаха техните ръководни начала. Пропити и осенени от тия принципи, те бяха тръгнали за Македония, и последователни на тях, те продължаваха да стоят в страната непоправими, въпреки очевидната действителност и напук на получените резултати. И вместо да извлекат нужната поука от преживяното, те си останаха привърженици на същите методи на действие. Вместо на хладния разсъдък, фактите, които те създаваха в страната и вълненията, които те предизвикваха всред населението, действаха на техните настръхнали чувства. Охлаждането, омразата, недоволствата и бунтовете на населението не бяха в техните очи резултат на собствената им система на управление, а нови причини и повод за нови преследвания, гонения, изтезания и изтребления на населението.

След бунтът в Охридско, Стружко и Дебърско сръбските власти трябваше да наказват бунтовниците и ние видяхме вече как постъпиха те в речените места. Но те не по-малко жестоко постъпиха и с населението на всички други околии, които не бяха се обявили за разбунтувани. В Битоля бяха изклали една вечер цялото семейство Стамболджиеви. В Прилеп, след погубването на учителя Атанас Лютфиев, бяха задигнали от дома му и погубили гражданина Григор Кондов. В Кичево, без да има въстание, сърбите бяха убили игумена йеромонах Софроний и калугера Теофан. В Цапари, кадето също не последва бунт, видяхме вече какво бяха извършили сърбите. В Радовиш, около два месеца след дохождането си сърбите бяха убили само в града местните граждани: Ефтим Янев Карамфилов, Ангел Томев, Илия Къчов, Велика Ил. Къчова, съпруга на Илия Къчов, Коце Мутов, Георги Стенанов и Тодор Георгиев; а в същото време в тоя град бяха убити и 62 души българи, бежанци от разни места. През същото време в Радовишко са били убити: от с. Долни Липовик - 9 души; от с. Горни Липовик - 4: от с. Цапавница - 2; от с. Габровци - 7; от с. Негреновци - 3; от с. Конче - 12; от с. Лубница - 16; от с. Подереш - 9; от с. Смилянци - 6 души.

През същия период от време в Битоля убити са от сърбите още Никола Кузев, Вангел Църнамаров, Илия Йосифов и Петър Стойков, от Битоля; Веле Мицев от село Беранци, Нове Ангелов и Кръстю Христов от с. Иваневци, Сърбин Стрезов от с. Кръстофор, Митре Цръклев и Китан Кръстев от с. Путуруз, Наум Колев, Гуле Колев и Павле Христов от с. Кукуречани; Секула Георгиев, Марко Петров и Стоян Талев от с. Могила; Стоян Талев и Христо Кузев от с. Беранци, Цветко Иванов от с. Облаково, Коте Стефанов от с. Стругово, Начо Дамчевски от с. Кръклино, йеромонах Козма, игумен на манастира „Св. Петър“ отъ с. Смилево; свещенник Илия поп Наумов и Петър Найдов от с. Лонатица, Спиро Танов и Гоше Иванов от с. Лера, Стоян Марков от с. Рамна; Лазар Пурдов, Илия Четелев и Блаже Рашайков от с. Гявато - всички от Битолско. Жертвите са били предварително арестувани в Битолския затвор; там са били грозно изтезавани, а подир това изкарвани на групи от по 5 - 6 души всяка нощ и след това убивани и заравяни вън от града при Девеани и др. Само Илия Йосифов от Охрид, бивш четник, е бил убит по пътя между Прилеп и Велес, на Бабуна планина.

В Галичник биха с торби пясък архиерейския наместник Павел Теодосиев, после го интернираха в Скопие, мъчиха го в затвора и най-после умря от мъки, загдето бе отказал да споменава в черква имената на сръбския държавен глава и сръбския кириарх. Същата и по-грозна участ постигна и свещеник Апостол Миронов от с. Тресонче: него пък измъкват нощно време от дома му, завличат го в близката гора, изпочупват му черепа, обезобразяват го и всред тези адски мъки божият и народен човек издъхва. Не бе пощадена тук и старата революционерка, куриерката Андреевица, която убиват пред страха на сърбите да не почне тя пак, както в турско време, да превежда тук чети. В Тиквешко сръбските власти мъченически изтезавали 91 души, от които трима умрели вследствие изтезанията; забелязани убийства са извършили над 186 души, двама души са обесили, 15 жени са обезчестили, от които четири умрели от изнасилването. В Кочанско изтезавани 107 души, а убити 201 човeка. Убититe разпределени по общини падат се: на Зърновска община 29 души, на Винишка - 38, Оризарска - 23; на Облешевска - 12, на Белска - 2, на Блатешка - 72, на Кочанска - 1, на Соколарска - 13 и на Полашка - 11. В Царево селска околия сърбите са погубили 212 души, от които 125 известно убити, а 87 безследно погубени. В Пехчевска околия числото на убитите от сърбите е 134 души. В Тетово убити сa: Гавро Серафимов, Сельо Ратайски, Иовче Янев и Иван Чварков и 14 души граждани изтезавани. А в околията - 308 души убити, разпределени по общини, както следва: Цървенишка община - 17, Лешичка - 10, Селчишка - 9, Долно Палчишка - 9, Седларевска - 1, Чифлишка - 12, Челопечка - 7, Жилинска - 73 и Сенокоска - 170. В Неготинската на Вардара околия сърбите сa смъртно изтезавали 19 души, а 331 души са убити от 19 селски и една градска община.

В Свети Николска околия тежко бити 93 души, умрели в затвора в гр. Кавадарци от изтезания Милан Петрушов, Тиме Костев, Божил Гичев и Иван Гичев от с. Неманции и Стройман Атанасов от с. Макреш в Свети Николския затвор. Убити: Серафим Богданов от с. Неманци, Лазар Андов от с. Судик, Гаврил Арсов от Свети Никола, Шериф Мустафа от с. Амзабегово, Гиче Иванов от с. Барбарево, Игнат Божинов от същото село и Лазо Митев от с. Стройманци, Иван Георгиев от с. Ранчанци е обесен при местността „Курията". Трайчо Коцев и Гюргя Трайчева, негова жена, родом от с. Сарамзалино са живи закопани в околността на селото. Дафинка Георгиева от Горно Църнилище и Цука Георгиева от същото село са обезчестени.

В Щип, това българско огнище и люлка на революцията в Македония, сръбската пропаганда никога не се бе похвалила на времето си с какъв-годе успех. Сега по стечение на обстоятелства (вж. „Нашите чети в помощ на съюзниците") сръбската дивизия на Степан Степанович влезе в града подир оттеглянето на българските войски. Сърбите веднага се опитват да настанят своя администрация, но българското четнишко отделение на Ефрем Чучков, с помощта на гражданите, поставят сърбите пред свършен факт, като приготвят през нощта стражарски дрехи, назначават околийски началник и още сутринта съобщават на сръбския комендант с едно писмо, подпечатано с българска петолевова монета, че тук има вече българска администрация. През първите дни още сърбите поставиха постове по десния бряг на Брегалница и не позволяваха съобщения с левия бряг. Единственият останал представител на българската власт в гр. Св. Никола - приставът с няколко души стражари - бе изпъден и докаран в Щип. Веднага започна преследване срещу всичко българско и отношенията между съюзниците се изостряха и ставаха от ден на ден по-опасни. Сведения с много конкретни факти от сръбска некоректност и предизвикателства се дадоха още тогава от щипяни на надлежно място, но нищо не помогна; на 25 юни 1913 година Щип попадна под сръбско владение, веднага след това сърбите пристъпиха към обезоръжаване на населението. След залез слънце никой няма право да излиза от дома под страх да не бъде застрелян. Една от първите вечери след тая заповед щипската чаршия бе ограбена, след това и опожарена. На следващия ден обискират къщата на доскорошния български кмет Арсо Лазаров, комуто взели пари и два часовника. Веднага с издига в града бесилка. Подканят Лазаров да предаде общинските пари, останали от българско време, иначе ще бъде обесен след 24 часа. Лазаров представя документи, че сумата е внесена в Българската Народна Банка, обаче сръбският комендант настоява. Провидението спасява Лазаров: през нощта коменданта умира. От после Лазаров е изплатил на срокове тая сума от 9600 лева. На издигнатата бесилка увисва един селянин, обвинен като бунтовник. Мите Сарафов бе застрелян само заради няколко случайно останали в къщата му от по-рано патрони. Угнетението на щипяни е причинявало неописуема болка в душата им, когато са били лишени и от своето родно училище и църква. Все пак малките щипянчета, заставени насила да посещават сръбско училище, позволявали са си понякога да се подиграят с чуждия тям език на преподавателите сърби. Тъй например, учителя каже на ученика „скини (свали) капу", а ученика почва да къса шапката си; или: „долази вамо", ученикът почва да лази по пoда. За да не остане неизпитано средство за въздействие върху духа на българина от Щип, сърбите си довеждат от Сърбия търговец на манифактурни стоки, повикват свои кръчмари, гостилничари, касапи, хотелджии. От друга страна сърбите са турили в ход и увеселения, вечеринки и балове, на които е било канено гражданството. Но разочаровани от безуспешността на всички опити, с цел да подвият каления в борби дух на щипския българин, сърбите махват ръка и се отдават на своето ожесточение. Сръбският агент Бабунски на чело на редовна войска и жандармерия, става проводник и носител на сръбският терор.

В с. Горни Балвaн някой си сръбски капитан Димко бил до смърт Коце Стоянов и Ефрем Арсов. Бабунски с около 50 души квартирувал често в селото, гдето яли, пили и безчинствали. Овчарчето Петър Янев е станало жертва на техните животински чувства. Тако Наков, изпратен от Бабунски до Св. Николското общинско управление, по пътя бил безследно погубен. Христо Постолов Везенков, няколко пъти арестуван и изтезаван, най-после погубен безследно от Бабунски. Постол Манов, Пeтруш Мицов, Салтир Манов, Тимо Андов, Дане Трайчев, Дафко Постолов, Серафим Андов, Иван Арсов и Ильо Ефремов - всички задигнати; на последния намерен е трупът на баира до селото. През 1914 година някой си Джоджо, начело на 20 души сърби дошъл в селото, изкарали всред село всичкото население и пред очите на всички бити са най-жестоко: Иоце Везенков, Йорде Манов, Петре Мицов, Тимо Андов и Зафир Стоянов. Жените и децата избягали да не гледат мъките на своите, но палачите с бой ги заставили да бъдат зрители на ужасната гледка. В с. Долно Трогерци прeз 1913 г. бити за оръжие сa: Серафим Костадинов, Герасим Еузов, Лазо Ников, Сандо Арсов, Гиго Ефремов, Арсо Малечков и Мите Тошев; последният е починал от побоя. В село Сърчиево убити през 1913 г.: Салтир Митрев и Стоян Димев, след като са дигнати от къщи нощно време и след две седмици намерен трупа на първия вън от селото, а на втория - около с. Варсаково. Същата участ са имали и Мане Тасов, Миле Янев, Петруш Саздов, Тодос Домазетов и Миле Домазетов. В с. Таринци, Бабунски е бил до смърт Яне Димитров, защото синовете му избягали в България. В с. Люботин сърбски войници търсят селянина Гьоро Арсов; разярени, че не го намерили, опожаряват къщата му, както и ония на роднините му и на някои други селяни - всичко 17 къщи, няколко плевни и училищното помещение. Освен това отделили измежду всички селяни 15 души - 13 мъже и 2 жени, а именно: Георче, Тоде и Христо Иванови, братя, Камче Пецов, Пане Стефанов, Гина Стефанова, негова майка, Моне Донев, Стоян Атанасов, Мите Николов, Ленка Николова, негова съпруга, Василко Анчев, Доне Василвов, негов син, Коце Гелков, Георге Христов и Моне Коцев. Всички извързани и закарани неизвестно къде. (Вж. „Сърбското отстъпление").

В с. Богословец бити сa 40 души, мнозина от които осакатели и месата им изпаднали. Вследствие побои умрели Пано Трайчев и Коце Георгиев, а Доне Лазов и Спиро Христов няколко пъти са затваряни и жестоко мъчени. В село Лясковица сърбитe опожаряват 80 български къщи. В пламаците хвърлили Ката Коцева, която изгоряла. Две моми - Петра Стоянова и Тана Коцева - били обезчестени. Избити са: Георги Георгиев и син му Коле Георгиев, 16 годишен; Христо Димчев, Петре Ильов, Петре Атанасов, брат му Тодор Атанасов, Георги Янев, Петре Спасов, Коце Спасов, негов брат на 16 години; Петре Паунов, 16 годишен, Васил Мицов, Яне Богатин Димов, Камче Стоянов, Диме Костов Миле Столев, Даме Коцев, Митре Йовев, Петре Стоянов, Томе Янев, Мито Ильов, Траян Лазов, Петре Тодев, Иван Николов, Гълъб Коцев, брат му Саздо Коцев, дедо Димо, внук му Коце Янев, Доне Димов, 16 годишен, Христо Васков, Доне Здравков, Иван Янев, Иван Дончев, Постол Дончев, Спасо Янев, Доне Славов, син му Христо Донев, 16 годишен, Мите Донев, Димо Костев, Пано Арсов, Камче Шапков, Стойче Паунов, Петре Салункин, Пано Ташкин, Стефко Анастасов, Кръсто Колев. Изклани в същото село от Бабунски са: Коце Янев, Ефтим Иванов, Миладин Манов, Гиго Василев, 20 годишен, Тоде Янев и Петра Арсова. В с. Пипеpово ограбени много къщи и изгорени две, а по-голямата част от дребния и едър добитък била задигната още през 1913 година. През 1914 година Бабунски изклал: Христо Йовев, Тасо Лазаров, Богатин Георев, Коце Йовев, Петре Димев, Стоян Андов и Петруш Ильов от същото село. От с. Cелце избити прeз 1914 год.: Траян Панов и Моне Зафиров; а всичкия добитък от селото задигнат, понеже голяма част от младежите избягали в България.

Село Калопетровци било подложено на ужасен терор от четата на Бабунски, вследствие на което всички мъже забегнали в България. Село Карбинци било колонизирано и оплeнено ощe на 1913 год. А през 1914 год. четата па Бабунски и сръбска жандармерия извикват една вечер от къщи и извързват Коце Петрев, Мите Наков и Стоян Коцев от същото село, свещеник Панче Парнаджиев и Анастас Манолев от Щип: всички петима са бити, мушкани с ножове и зверски убити. Труповете им са намерени едва след една година при дохаждането на българските войски заровени в местността "Под чифлика" в една ливада в селската мера. Същият Бабунски бил и безмилостно изтезавал жените Маца Йордева и Ника Ефремова, а завлякъл 18 годишния младеж Доне Ефремов. В с. Крупище бити до смърт през 1914 год. Мише Арсов, Йован Магдин и Коце Трайков, два месеца държани в Св. Николския затвор, от гдето първия избягал в България, поради което пък жена му Маца била бита до смърт. Бити и арестувани в същия затвор още Мирчо Панев, Коце Трайчев, Стоян Миов, Сотир Тасев, Ильо Илиев, които били тук безмилостно изтезавани, а последният от тях умрял от изтезание. Наум Димитров също умрял от бой, а другите лежали в затвора по три месеца. В с. Криводол прeз 1913 год. сръбски жандари извикват нощно врeме селяните Моне Филипов, Гьошо Христов, Гаврил Саздов, Гьошо Янев и Петре Ефремов, които и не се връщат вече у дома; след няколко месеца труповете им са намерени в мерата на с. Бърсаково. През 1914 година жандармерия и четата на Бабунски подложили на побой всички мъже и жени от Криводол, изнасилили Сава Петрова и отвлекли Лазо Петрушев. Отъ с. Долни Балван избягали за България всички младежи, за да се отърват от неизбежния терор. Вследствие на това сърбите конфискували покъщнината им, добитъка и всичкото жито.

От с. Шопур сърбите завлекли през 1913 година Христо Митрев, Траян Лазаров и Стойче Иванов, които изчезнали безследно. От с. Ново село задигнат същата 1913 година селянина Симеон Маниев, намерен отпосле заклан в „Дамянско поле". От с. Бръст Бабунски завлякъл през 1914 год. Данаил Карамфилов, който след зверски мъчения бил заклан, а трупът му намерен в манастирската черква при с. Гарван; в същия гроб бил намерен заклан със следи от зверски мъчения и селянинът Стоян Гълъбов. От с. Тонатарци избягали в България почти всички селяни, за да не изпитат сръбския терор; по тая причина немилостиво са бити всички жени и роднини на избягалите. Село Патрик е разорено от сърбитe през 1913 год., като заграбили 3500 глави дребен добитък и 200 глави пашитни говеда, събрали по-видните хора от селото и немилостиво ги измъчвали, а в къщата на Доне Домазетов изклани 16 души, някои от които недоклани и след това подпалват къщата, както и няколко околни къщи и вътре изгарят Пане Постолов, Тоде Постолов, братя, Ефрем Митрев и синовете му Георги и Митре Ефремови. Симе Постолов, Филе Йовчев, Коце Панев, Мане Гелев, Йорде Манев, Христо Янев, Гуга Камева, Ильо Стоянов, брат му Коце Стоянов, Мите Коцев и Стоян Милев. Спасилият се от сред пламъците Филип Митрев, разправя, че всички горепоменати клани-недоклани били натрупани в къщата, около която сърбите поставили часовой, подпалват къщата и когато пламъците обхващат и съседните къщи, часовоят, застрашен да бъде обхванат от пламъците, избягал. В туй време ранен в лявата си ръка, рамото и левия си крак, Филип с мъка успял да се спаси от изгаряне. Тежко раненият в гърдите си Мите Коцев също е можал да излезе от пламъците на горящата къща, но едва стъпил в двора и издъхнал. Не след много сърбите опожаряват и останалите къщи от селото, като останала само черквата, в която обаче всички светии са изподупчени с нож. Останалите живи селяни се пръснали по разни посоки.

В село Уланци сърбите почнали с арести и терор върху цялото население. Камче Попов, революционер от турско време, е бит и затварян няколко пъти; спасил се като дал 30 лири подкуп. През 1914 година, като не успели да разбият четата на Владимир Сланков, сърбите нанесли смъртен побой на по-видните селяни. Убили и хвърлили във Вардара Ильо Трайчев, кмет на селото; овчарите Даме Димев и Коле Петков, убити в селото, били пренесени през реката и заровени около гарата Градско. На същото това място са били заровени труповете на мнозина българи: Петре Лазов, 60-годишен старец, бит до смърт, занесен бил в къщи на носилка и след два дни издъхнал. Бити до смърт са и Божко Петров, Коце Кузманов, Димо Давчев, Трайко Минов, Илия Лазов, Камен Гьошов и Паунко Йордев. От с. Чардаклия бити сa от Бабунски Киро Рибарски и Манаско Рибарски, първият от които е донесен на кола в града на лечение и едва се спасил от смърт. Вследствие този терор повечето чардаклийци избягали в България. Извикани нощно време от къщи и безследно погубени от Бабунски са: Иван Милев, Христо Петров, Орде Тиквешански. Убит е също и Мите Наковски, чийто труп е намерен в местността „Маслинка", чардаклийска мера. Ето и жени бити до смърт: Вида Смилева, Яна Наунова и Гена Иованова.

Такива били теглилата на населеиието в Щипско. Но заедно с това сръбската власт подготвяше сама почвата на тайната борба за самосъхранение на довчерашните борци - революционери в тоя край.

В Радовиш и околията сърбите прибрали от българските черкви всичките кннги под предлог да ги заменят с нови. Черковното пение на български се забранило абсолютно; а по липса на сръбски псалтове, сръбските офицери и чиновници пеели на сръбски. Населението трябвало насила да посещава богослужението, за да слуша проповедите, държани против България. Бележитите надписи по черквите били заличени, като български. Манастира „Св. Константин и Елена" в с. Конче, дето на патронния празник се струпвало масово населението от цялата околия, бил изгорен; опожарена е и българската махала в това село, заедно с училището; опожарени са в същото време (още през 1913 год.) и селата Лубница - само българските къщи, Скоруша - заедно с черквата, Загорци и Гарван. Жителите на тези опожарени села забегнали в Струмица, но при бягството им били масово избити. Скъпите луксозни полилеи от градската черква били задигнати и пратени в Сърбия. Всичките приходи от черквите и училищата били веднага прибрани от сръбския архиерей, а покъщнината им унищожена. Свещениците Ефтим Христов и Гаврил Христов, стари хора, въпреки запрещението, един неделен ден по навик споменали в черква Цар Фердинанд вместо Крал Петър. Още в същия момент те били изведени от черквата и съсипани от бой. Същата участ и по същата причина е сполетяла и протестантския проповедник Коце Налънджиев, комуто счупили и три предни зъба. Вместо затворените български училища в града и селата сърбите отворили изпърво в града едно вечерно и едно неделно училище, които населението било карано насила да посещава. Преподаването на сръбски език, сказките и проповедите се изпълнявали от чиновниците. „Само србин мора живити у Србиjу", е бил лозунгът на агитаторите. През 1914 г. в града се отворило и основно училище и за да не остане то без ученици, бащите били глобявани с по 20 динара и бой за всяко отсъствие. Учителите, доведени от Сърбия, посещавали често гражданите, за да ги предразположат. За всеки случай обаче те били винаги въоръжени с револвер и кама ...

И Гевгели през 1913 год. остана в сръбски ръце. Тук сърбите тържествено подложили на унищожение чрез изгаряне училищната библиотека, училищната и общинска архиви, след което атрили всички български надписи в училището, черквата и на магазините. Поради жестокото преследване на всички по-събудени българи, населението бе прокудено от града, както и селата. По-късно военната повинност разреди още повече българския елемент. Струмица тогава бе препълнена от българи бежанци, от Гeвгели и околията, голяма част от които по-после се организираха в чети. Такава бе и четата на Дельо Гушински, която произведе атентата върху моста на река Зодица, между селата Смоквица и Пърдейци.

В Куманово след завземането на българското общинско управление сръбският окръжен управител Ранко Трифунович бърза да предупреди гражданството против всякакви български чувства, като заявява самоуверено, че освобождението на града и страната е изключително дело на сръбската армия, а игнорира съюзната българска. Той не се задоволява с противобългарската агитация, скоро пристъпва към заплашване и закани. Йордан Йовчев, търговец, съзнателен българин, иска разрешение да замине по работа в Солун, отказват му. Понеже след повторното искане и отказ се осмелил да узнае причините за отказа, не минало много и той бил унищожен безследно. Заловен е софийския български вестник „Дневник" и заради това само биват арестувани и осъдени по на един месец Манаси Кършутски, Петруш Андонов, Теодос Димов, Цетко Карамфилов и Теодос М. Кралев. Към март започват обиски из къщите на известни граждани, а именно Коце Перков, Ст. Стоянов, Тодор Сопотски, Стоян Дъртков и Сибин Димитров. В резултат оказва се у тях по една пушка от турско време; по тая причина те биват арестувани и лежат по един до два месеца.

Поради тайно уреден път за съобщение с България залавят Стоян Божинов Пръчков и Иван Спасов, хвърлят ги в затвора, изтезават ги и след 7 месеца първият умира вследствие изтезанията.

През месец април събират градските свещеници, а именно: архиерейския наместник на българската община Владимир Янев, Андон Дамянов, Георги Стаменов и Дионис Георгиев, убеждават ги да се признаят за сърби, иначе ще ги екстернират. След техния отказ те наистина бяха откъснати от домашните и паството си и екстернирани в България. А преди това още, другият свещеник Ананий поп Анастасов е избягал в България. След закриването на българското училище сърбите откриха курсове за българските учители, на които обещаха по-големи заплати, ако станат сръбски учители, но те отказаха, заради което бяха арестувани през май, именно: Милан Петков, Трипко Дончев, Иван Трайков, Александър Борозанов и Велко Смилев, заедно с гражданите: Трайко Анчев, Доне Градишки, Кирил Манев, Туши Секираров, Ефрем Тасев, Андрей Лазаров, Петруш Донев, Наце и Спиро Карамфилови, Тодор Барбутов и син му Александър, Анто Илиев, Петре Мадев, Васил Донев, Михаил М Славов, Зафир Трайков, Пано Гостилничар, Тодор Петков и много други българи, както и седем жени: Юляна Заркова, Доца Карабска, Павуна Якимова, Иванка Кръстева, Стоя Гюридоска, Гюрга Таскова и Троянка Велкова. Едновременно с тях арестувани били и 130 души първенци, свещеници и учители от селата. Всеки грамотен от арестуваните граждани и селяни бил заставян с насилие да подпише, че се признава за сърбин. Пред страха от изтезанията някои търсени от сърбите селяни забегнали. В такъв случай семействата им бивали вдигани насила от селото и задържани в града, гдето без подслон са били излагани на лишения и мъки в продължение на седмици и месеци, какъвто бил случаяг със семейството на Арсени Николов от с. Кокошине и много други. През това усилно за нещастниците време не са били редки случаите от раждане, заболяване и смърт. След Букурешкия договор някои от забегналите българи се върнали по домовете си, но тежко си патили от „Черната ръка", която избивала най-будните между тях и безмилостно ги е изтребвала. Така Лазар Митков, бивши пунктов организационен началник, родом от прочутото още от турско време село Облавци (наречено тогава Порт Артур поради важността му за революционната организация), веднага след завръшането му го повикват сърбите в околийското управление, отдето вече не излиза жив, а безследно изчезва. Тасо Четирски е убит е в хана си в село Младо Нагоричино от агенти на „Черната ръка+; Цане Димков от с. Павлешенци, арестуван и безследно изгубен. Тево Псалтиров от с. Живине постига същата участ, Саздо Галев от село Кокошине и Стоянче поп Манасиев и Стоиле от с. Малино биват извикани от къщи един ден от сръбски стражари и още един път не се връщат; именуемият Ицо от с. Павлешенци бива обесен от "Черна ръка" в собствената му казаница. Доне от с. Винци, повикан в околийското управление, е подложен на страшни мъчения чрез стягане, разпъване и най-после го изхвърлят от балкона; през цялото време на изтезаването той се разяждал в себе си заради своето левоверие и непрестанно е псувал подлите си и вероломни душегубци. Милан Арсев Пурчев от с. Живине бил извикан в Павлешенското общинско управление, за да съобщи имената на ония, които, според сръбските палачи, почнали да възобновяват революционната организация, сега вече срещу сръбската власт. Той отричал да знае подобно нещо. Дали му срок 24 часа да си помисли и дойде да съобщи. И той, дебнат зорко през тези тежки часове, е намислил... Зима си револвера в пояса, упътва се към Павлещенци, влиза в околийското управление и на въпроса, що има да каже, пак отговорил, че не знае. Околийският началник заповядал да го съблекат и подложат на бой. Тогава Арсев изважда револвера си, насочва го към началника Тодор Войвода, поваля го, стреля и срещу двамата стражари, които също падат, а един патрон запазва и за себе си: дотърчалите други стражари измушкват с щиковете си окървавения труп на Милан Пурчев. И оттогава нататък "Черната ръка" значително понижила ревността си за нови подвизи в Кумановско...

В Cкопие още първите дни сърбите, зле шокирани от факта, че при посрещането им от всякъде трябваше да чуват само българското „ура" вместо очакваното „живио" проявиха своите чувства на неприязън спрямо българското население. Те с угроза заставят българите да свалят българските знамена, с които бе окичен града. Още през първите дни Вардар завлече десетки трупове на местни турци и българи, макар че градът се предаде на сърбите чрез капитулация и след съвещания между скопския валия, кмета на града, градския ходжа Ибрахим бег и други градски първенци, съвещания, в които взе участие и руския консул. Чудно ли е, че скоро всички български фирми даже и надписът на камбаната в черквата „Св. Димитър“, били заменени със сръбски. Колкото за побоищата, на които са били подложени скопските българи, доста е да се изтъкне и случая с протосингела на българската митрополия преподобния Методи Димов. След моралните изтезания и телесните малтретирания, установени формално, той можал да спаси живота си благодарение на чуждо застъпничество. По-сетне и Карнегиевата анкета установи истинността на тоя случай. Гражданинът Спиро Гайдарджиев е не по-малко пострадал от сръбските мнителни власти, като съзнателен българин и при това деятелен съмишленик и участник в революционното дело през турския режим. Още преди съюзнишката война председателят на „Черната ръка“ в Скопие майор Попович извиква в участъка Гайдарджиев, който веднага бива арестуван; тук Гайдарджиев намерил арестувани и някои бивши четници. Още през първите дни от своето затворничество Гайдарджиев се ужасил, щом узнал, че това е лобното място на много български жертви. Тук са ставали мистериозни убийства и изхвърляне на трупове по Вардара. Схващайки безизходността на положението си, заплашеният, бит до кръв и давен с кърпи затворник с усилие се освобождава от въжето, с което бил привързан, дотътря се до прозореца на участъка и с висок глас предупреждава съседите и минувачите за опасността, която го е застрашавала. Това става в понеделник на Великденската седмица. Тогава сестрата на арестувания Гайдарджиев тича при руския консул и му съобщава за положението на своя брат. Консулът наистина се заинтересувал, направил веднага постъпки пред генерал Мишич. Същата вечер дотърчва в участъка майор Попович и разярен мъмри подведомствените си, че не са свършили на време с Гайдарджиев. След като му били ударени 50 тояги, отрешват му ръцете, измиват окървавените места по тялото му и така го задържат до следния ден. Преди да го пуснат, секретарят на майор Попович внушава на Гайдарджиев да не се е осмелил да съобщи нищо по случилото се, да се откаже от своя комитаджилък и се признае за сърбин; както е работил до сега усърдно като заблуден българин, още по-ревностно да работи занапред като истински сърбин, заради което щял да бъде добре възнаграден. В противен случай той няма да избегне участта си. На следващия ден докарват му файтон и го предават на домашните му. След 40 дена, когато Гайдарджиев бил вече здрав, явява се при градоначалника Церович, от когото иска разрешение да отпътува за България. След като му се отказва такова, Гайдарджиев се укрива и забягва зад граница.

Разбира се, че и тук българските училища били закрити, учителите пропъдени, учениците насилствено събирани, бащите глобявани и изтезавани, ако не ги пращат на сръбско училище, какъвто е случая с Коце Минов, комуто нанесли 12 тояги. Още при влизането в града сърбите свалили табелата над Българското педагогическо училище и я тъпчели под крака. Музикалните инструменти и библиотеката на просветителното дружество "Отец Паисий" били разграбени и унищожени. На 1 януари 1913 г. по случай новата година музиката на юнашкото дружество отива да поздрави престолонаследника. Щом обаче засвирили българския химн, веднага музикантите биват прекъснати и грубо изпъдени. След това музиката бива конфискувана.

Освeн основните училища сърбите открили тук и неделни и вечерни училища:. възрастните също трябвало да учат сръбски в Душановата столица. Димче Арсов е бит, само защото е изказал на български своите благопожелания към свои роднини, които изпращал на гарата. А Пеце Шивача е бит до смърт, защото в един разговор казал: „аз умирам, но сърбин не ставам". Томо Тополов бил бит, защото закъснял да смени българската фирма на хотела си и да я замени със сръбска. Перса Аврамова, разговаряйки със съседката си, произнесла се не ласкаво за грубостите и шовинизма на сърбите: затова тя и четири от съседките ѝ били бити. Стоян Маткалия е изтезаван в едно тъмно мазе, като го турили с боси крака във вода и го били до смърт, понеже не отдавал нужните почитания на посетителите си сърби в своя хан и в дюкяна си. Сръбският престолонаследник среща един ден при Каменншя мост на Вардара момиченцето Васка Зойчева, което запитал, от каква народност е, то му отговаря наивно, че е българче; тогава бъдещият крал го напсува по сръбски и му лепва няколко плесника. Сърбите страшно се дразнели от зеления цвят на българската ученическа шапка, дреха и даже каква да е зелена материя из магазините, а при вида на някой български опълченец с герб на калпака те побеснявали.

За сърбитe и черковията амвон става средство за убиване на българските чувства у богомолците и за насаждане на сръбския патриотизъм, поради което българите в знак на протест предпочитат да се лишат от черкуване. На Богоявление 1913 год. сърбите в Скопие нареждат да стане едноцърквие в градската черква "Св. Спас'', а подир това и водосвет срещу сръбската митрополия на Вардара, за което и нарочно заръчват из целия град. Вместо това цялото скопско българско население се събира на едноцърквие в черквата "Св. Димитърър", дето и си извършват обреда. По случай Великден сърбите пак нареждат за второ възкресение да стане едноцърквие в черквата „Св. Спас", но тоя път разпращат полицейски стражари из градските участъци, за да отправят цялото население към „Св. Спас“. Всеки богомолец дава вид, че се упътва за там, а в същност чрез известно завиване из улиците, всички българи се събират пак в черквата „Св. Димитр“, дето се извършва литургията. Естествено, сърбите си обясняват тая българска упоритост така, както се следва, и си вземат акт от нея.

На 23 юни, веднага след обявяване на междусъюзнишката война, сръбската власт поканва всички градски български свещеници и първенците от гражданите в двора на черквата "Св. Димитър" и поканва всеки българин да подпише, че се признава за сърбин. При това заявява се открито, че в случай на отказ всеки рискува не само с имота си, който ще бъде конфискуван, но че тогава държавата не гарантира нито неговата сигурност, нито оная на семейството му. Под влиянието на такива внушителни заплашвания неколцина граждани слагат подписа си: но това не попречва на властта да арестува и тикне в затвора и тях заедно с всички, които отказали да подпишат. Броят им скоро нараснал до 300 души, когато били докарани тук по същата причина и най-видните селяни от околията - всички псувани, ругани и бити за дързостта им да се наричат българи. 99 души от арестуваните се интернират в Митровица; из пътя те са били предмет на тежки обиди, лични оскърбления и заплашвания. Стигнали в Митровица, някой си капитан Гючкович им държал реч, в която ги предупреждава, че ще отговарят с главите си, ако проявят непокорство, а разни чиновници ги одумват, окайват ги и после ги увещават да преклонят глава и се признаят за сърби, като им натякват постоянно за дом, семейство, имот и живот, само за да сломят техния дух.

В Kриворечна паланка сърбитe веднага с дохождането си изхвърлили българския надпис над общинското управление, запретили да се споменава името на Царя на Българите, затворили за търговците българската граница, обрали и сринали всички турски къщи в града, като изпратили всички взети ценности в Сърбия. На всички стоки, донесени от България или останали от турско време, наложили контрибуция в злато сто на сто. Задължили всички граждани и по-видни селяни да получават сръбски вестници, а българските конфискували, обложили населението с тежки данъци и накарали търговците да водят книжата си на сръбски. На Георги Ширински от с. Кръкля били взети от сръбския полицейски пристав Стево 25 наполеона злато; заплашен със смърт, Ширински забегнал в България. На четвъртия мeсец слeд идването на сръбските войски в Крива паланка се започна посърбяването на българите под терора на "Черната ръка", ръководена тук от майор Вулович. Градските свещеници (на брой 6 души), училищният инспектор и петима души учители, с които трябвало да започне посърбяването, били принудени да избягат в България. Двамата бивши войводи от турско време - Яким Беляков от с. Конопница и Трайко Павлов от с. Псача били арестувани. Четниците Теодос Трайков, Йосиф Давитков и Янко Иванов били също арестувани и бити и, понеже не се признавали за "прави срби", към което били принуждавани, закарали ги в Скопския затвор. С тях заедно бил закаран и Кирил Якимов от с. Псача - и тримата обвинявани като членове на българската революционна организация. Семействата на всички избягали граждани и селяни, повече от 700 души, били събрани в правителствения дом и тикнати в затвор. Зданието на III-класното и основно българско училище било обърнато на казарма, дeто квартирували 75 души сръбски войници.

При подкачване на междусъюзнишката война по-видните граждани, на брой 56 души, били изпратени на заточение в Прешово. От селяните заточени са били повече 200 души.

Прeз сръбския режим в Паланешкия край били извършени следните политически убийства над българи от страна на органите на сръбската власт: Стефан Гогов от града, след като му взели 300 наполеона в злато, Деян Пешев, Яким Иванов и Стоян Митев от с. Кръкля; Анчо Павлов и Яким Трайчев от с. Муждивяк; Апостол Бакалски от с. Патралица; Йосиф Спасов от с. Длъбочица; Петре Атанасов от с. Бащево; Стефан Меджир, Митю Стоянов, Митю Якимов, Станойко Стефанов, Доде Якимов и Николай Спасев от село Подържикон и други.

Слeд настаняването на сърбите в Малеш първата им работа била да приберат оръжието. За тази цел заловени били всички незабегнали по-видни дейци от турско време и ги подложили на изтезания. След това турнали ръка на черквите и училищата, като унищожили всичко, което говори за българския характер на този край. През 1914 г. „Черната ръка“ започнала с изтреблението на бивши членове на революционната организация. Първи жертви били бившите войводи Павле Дудуков от Берово и Странджата от Ратово. След най-безчовечни изтезания и двамата били живи хвърлени в един бунар в Пехчево. Подплашени от тая варварска постъпка, всички бивши дейци забегнали за България. Озлобени от това, сърбите излели яда си върху семействата на забегналите, като ги подложили на хули, преследвания и интернирания. Терорът се усилва, когато сръбските власти организирали специална терористическа чета с цел да унищожава всеки събуден българин от околията, първа жертва на която станал Димитър Георгиев. Но скоро се видяло, че четата не е била достатъчна да се справи с предизвикания и принуден към самозащита българин от Малешевско, който почнал да реагира срещу силата със сила (вж. четитe). Тогава "Черната ръка" издействала на този край и редовни сръбски войски под началството на двама майори. Войската блокирала селата (март 1915 г.), събрала всичкото мъжко население от 12 до 80 годишна възраст в общинските управления и след двудневно държане без хляб и вода, отделени били по особен списък всички бивши организационни ръководители, четници и куриери, а останалите освободили. От арестуваните унищюжени били следните:

От Пехчево - Георги Кьосев, Иван Кьосев, Гаврил Ингилизов и Коле Куюмджията. Тасо Михаилов се самоубил вследствие непоносимите изтезния.

От Берово - Нико Трепов, Ефрем Чиплаков и една попадия.

От Негрево - Иван Китанов, Иван Попов и Иван Рендето.

От Мачово - Арсо Железаров, свещеник Ефтим и Атанас Пехливана.

От Будинарци - Ефтим Кантуров.

От Митрашинци - свещеник Петър.

От Владимирово - Михаил Кържов, Михаил Шуманов, Алекси Соколов, Иван Зърлев и Гаврил Ников.

Освен тези жертви, пребити били от бой: Ефтим Ингилизов от Пехчево, Тимо Ников от Берово и Иван Брашнаря от Владимирово. Последните двама били отвлечени от сърбите; от тях Иван Брашнаря починал в Призрен.

След Валандовския бунт (вж. Динамитните атентати) в Малеш се прибрали някои от четите. Това дало нов повод на побеснелите сърби да продължават инквизицията и унищожението на Малешевско. Новопристигналата сръбска войска се настанила на 20 март два километра вън от с. Владимирово в местността "Манговица". На другия ден от пристигането си войската блокира селото и залавя всичкото мъжко население без разлика на възраст. Три дена не са допуснали нищо живо да излезе от селото. И добитъкът е бил оставен без храна и вода. Започнали изтезанията. На мъчениците били връзвани ръцете и краката заедно, а след това били стягани с нарочно приспособени дървета, като менгемета. От силните стягания мъчениците не могли да издават никакъв глас, а само един вид подземно стенание. На мнозина от стяганите се пукнали търбусите и текла вряла пот от главите им. Мъчението продължило до 31 март. От изтезанията умрели: свещеник Иван Мицов Зърлев, на когото едното око изпръснало вследствие от мъките; свещеник Иван Мирчев, Лазар Бакалов, Наце Кръстев, Мите Кърлан, Мите Кушов и Иван Чаушов. Част от останалите живи били освободени, а другите закарани в Берово, дeто лежали още една седмица в затвор. От послeднитe задържан бил Коле Еринин, отвлeчен при отстъплението на сърбите и загинал. При отстъплението на сърбите от Малеш убит бил и Атанас Фичоров. Гробовете на загиналите били открити едва след дохаждането на българските войски.

Във Велес, тоя голям град с население, пропито с бодър български дух, сърбите не пропуснаха нито едно от своите средства за угнетяване и денационализиране, употребени от тях в другите градове на страната. Но и тук, както в останалите градове, нито едно от тия средства не мина без отпор и съпротивление от страна на жилавия велешанин. Затвориха се българските училища, за да се отвори сръбско, велешани предпочитаха да плащат глоби, но не и да пращат там децата си, а децата, на които бащите не били в състояние да плащат глобите, принудени да се запишат в сръбското училище, често изпълвали училищните стени с виковете „ура" и с песни като „Шуми Марица" и други, за което си привличали наказанията от страна на разядосаните учители. В черквите във Велес се забрани българската служба, българската проповед. Българският митрополит, подкрепен от своето възмутено паство, се застъпва и енергично протестира пред властта за извършеното посегателство. И когато митрополитът бива арестуван, а по-късно и екстерниран в България, велешани бойкотират сръбската служба: беловласите старци от града предпочитат да си четат молитвите у дома, отколкото да се молят на сръбски. Българските национални празници се зачеркват от сръбския календар, като се внушава от сръбска страна, че занапред национален празник трябва да се счита „Свети Сава". Българите от Велес, обаче, не се обаждат никак на сръбската покана на отпразнуването на тоя празник, а чакат 11 май, праздникът на българските просветители, общият всенароден праздник. И когато сърбите запрещават това празненство и нареждат да се отвори тоя ден чаршията, празнично пременените велешани стоят пред затворените си дюкяни, мълчаливо, но гордо протестирайки по тоя начин против несвестните посегатели върху българската съвест на гражданите. На следната година сръбската власт, за да прибере богомолци в заетата от сърбите българска черква, разрешава отпразнуването на „Св. Св. Кирил и Методи", но българите си го отпразнуват без никой от тях да отиде в черква.

Могли ли са сърбите да понесат тия прояви на българска упоритост от страна на велешките граждани? - Разбира се, не! И те започват да търсят „подстрекатели," произвеждат обиски по българските къщи, арестуват ,,съмнителни" граждани - а такива са всички за тях, изтезават ги и ги оковани в тежки вериги, изпращат ги с десетки да гният в Скопския затвор в продължение на цяла година, след което ги осъждат на доживотен затвор. (За участта им вж. ,,Отстъплението на сърбите от гр. Скопие“).

Но не са само тези средствата на сръбската мнителност и жестокост, които са били прилагани във Велес и не само тези са жертвите им. След 9 часа вечерта в никоя къща не трябва да гори лампа и дойката в тъмно трябва да храни своето бозайниче или да наглежда своя болник. Инак сръбски агент, добрал се крадешком, хлопа на прозореца зловещо и всява паника в сърцата на домочадието. Паниката между населението обаче била ужасна, когато настръхнали велешани почнали тайнствено да се питат за злокобната участ на този безследно загинал, оня незабелязано изчезвал гражданин, каквито са случаите с поп Иван Аврамов, поп Лазар Трайчев Андов и поп Петър Андреев. Жертвите след като били зверски изтезавани, после били закаляни и хвърляни в реката. Сръбското училище било инквизиторското място, дето кървавите петна по стените свидетелствуват за чудовищните дела на сърбите. Екзекутори били членовете на грозната ,,Черна ръка".

Във всичките тия места нямаше никакъв бунт, за да бъдат тъй наказвани някакви бунтовници. Но сърбите просто изтребваха българи. А те, ако не бяха проявили своето бунтовничество, вероятно, можаха да го сторят ... Прочее, от предвидливост и за самосъхранение сърбите, с повод или без повод, трябвало да убиват...

(Следва)