КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) – 10

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар; 5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

ГЛАВА ВТОРА: 1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.; 2. 3. 4. Прогонване на сръбскитe войски и установяване българска революционна власт. Фронтът на въстаническите боеви сили. Водителитe на въстанието.; 5. Изстъпления на сърбите при потушаване на въстанието.; 6. Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъстанали градове и околии.

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА ТРЕТА

1. Подновяване преустановената от турско време революционна борба. Тайни групи по градове и села; куриери, поща; избягване в гората, формени чети, селските общински кметове и общински управления в услуга на нелегалните борци.

Но това положение на работите трябваше да накара бъл­гарското население в Македония да се замисли за своето застра­шено съществуване. То имаше една спечелена опитност в бор­бата си за съществуване, която опитност му внушаваше вяра в собствените сили. Вътрешната революционна организация не бе изгубила своето мощно обаяние върху душата на измъчвания и угнетен българин. Тя бе преустановила своята дейност от турско време, но и под нейните свити знамена винаги духът на българина от Македония биваше мощно окрилян. А водителите на тая организация — полковник Александър Протогеров, Христо Матов, Тодор Александров и Петър Чаулев — бяха на своя пост. Те не чакаха само развитието на събитията, а съоб­разявайки се с тях, упътваха и направляваха подготвителната работа за подновяване на революционната борба в Македония съгласно новонастъпилите условия. А тези последните бяха вече доста назрели, за да се започне със създаването на тайни револю­ционни групи и комитети по градовете и селата в Македония; нареждане на куриерската служба и възстановяване на организационната поща. Някъде едновременно, а другаде и преди създа­ването на градските и селски революционни комитети създадоха се и устроиха от забегналите въгората граждани и селяни малки по състав групи, които се оформиха в местни районни чети, първоначалната задача на които бе почти агитационна и органи­заторска. Такива изникнаха почти във всичките околии в Маке­дония: в Битолско четата под войводството на Кръсто Льондовъ, въ Прилепско - оная под войводството на Дамян Попов, във Велещко - на Владимир Сланков, в Кумановско - на Кръсто Лазаров, в Тиквешко - на Лазар Тодоров, в Слопско — на Лазо Велков, в Щипско - на Стоян Мишев и Иван Бърльо, в Кратовско - на Дончо Ангелов, в Ресенско - на Кръсто Трайчев, в Гевгелийско - на Дельо Тушински, в Паланечко - на Петко Стефанов, в Малешевско - на Гаве Стоилов, в Мориховско - на Атанас Джамо, в Радовишко - на Христо Симеонов.

Избягвайки каквито и да било нападателни акции, които не съответстваха нито на вътрешното положение на организацията, нито на международното положение, тези чети освен агитацион­ната си цел имаха и практическата задача да уредят връзките между отделните комитети, както и ония с Централния комитет. Агитацията намери широка почва; а и самите сръбски власти значително улесняваха в това отношение работата на агитаторите; те сами подхранваха революционното дело, което вземаше широки размери. Сръбските власти при уредбата на общинските управления прибягваха винаги до съдействието на хора, които не бяха изпъквали като противни на новия сръбски режим; явните бунтовници бяха прогонени, интернирани или унищожени; но все пак трябваше да назначат на повечето места българи. Тогава в непродължително време много градски, а още повече селски общински управления на чело с местните кметове попаднаха в мрежата на подновилата се революционна организация и се отда­доха в услуга на нейните въоръжени борци, числото на които постоянно се увеличаваше.

Естествено, че за да могат да виреят и действат, революционните чети имаха в своя подкрепа преди всичко вътрешните обективни условия: сръбският режим увеличаваше всеки ден броя на недоволниците между населението; изтезанията, арестите, екстерниранията и убийствата даваха богат материал за образуване на чети от всички годни, успели да се изтръгнат от ноктите па обезумелите сръбски власти. Но всяка от тия чети трябваше да си обезпечи покрай това и ред условия за своето съществувание и изпълнение на предназначението си; всяка от тях имаше нужда да си извоюва неприкосновеност на района в който действаше; да осигури храната си, облеклото си, въоръжението си — с една дума всичко, от което имаха нужда и четите на Вътрешната организация от времето на борбите против турския гнет. Прочее, и сега, както тогава, покрай формалната държава трябваше да се образува една друга, тайна държава — оная на революционната организация; тази последната трябваше да си създаде своя територия; такава бе станала почти цяла Македония: за градовете и широките пътища нощта при­надлежеше на организацията, а по селата, колибите и тайните пъ­теки организацията си служеше и нощем и деня. Мирните пода­ници на тази държава бяха всички некомпрометирани пред сръбската власт българи от селата и градовете; а нейната армия съставляваха четите. Едните поддържаха другите; те взаимно попълваха нуждите си. Гражданинът или селянинът виждаше надеждата и спасението си в лицето на местната чета винаги, когато призракът на сръбската мнителност, подозрение или жестокост заплашеше неговия живот; четата беше при това фиданката, от която рано или късно се очакваше да разрасне плодовитото дърво на леляната свобода. А четата от своя страна, съзнавайки важността на своята тежка мисия и работейки да я постигне, трябваше да нагажда дейността си по такъв начин, че да не излага преждевременно на крайна опасност мирните си събратя от града или селото, които бяха обект на нейния високопатриотичен и хуманен стремеж; при това за да бъде тоя стремеж възможен и дълготраен — кой знае кога нейните бла­городни усилия ще докарат очакваната свобода — самата чета имаше ежедневна нужда от помощта и съдействието на гражда­нина и още повече на селянина. По такъв начин при общи и взаимно допълващи се интереси между легални и нелегални борци, четите в Македония бяха в постоянни връзки първо със селото, а чрез него и с града.

(Следва)