ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / МАРСЕЛ ПРУСТ – “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 6

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

МАРСЕЛ ПРУСТ (1871-1922) - “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ (1919 г.)

* * *

Следващите шест страници образуват завършен епизод или тема, която всъщност служи за предисловие към комбрейската част на романното повествование. В епизода, достоен за заглавието „Чудото на липовия чай“, става знаменитото запознаване с мадлените. Той започва със заключителната метафора на първата тема – темата за заспиването и пробуждането: „Затова дълги години по-късно, събудех ли се нощем и спомнех ли си Комбре, аз виждах само един светъл разрез сред неясни мрачини, напомнящ светлите петна, очертани върху някоя сграда от внезапно лумнал бенгалски огън или електрически прожектор, докато другите части на сградата тънат в мрак. Доста широк в основата с малката гостна, трапезарията и началото на тъмната алея, по която щеше да дойде Суан, несъзнателният виновник на моите терзания, вестибюлът, по който тръгвах към първото стъпало на стълбището, това толкова мъчително за изкачване стълбище, което съставляваше гръбнакът на неправилната пирамида, на чийто връх се намираше моята спалня с малкото коридорче със стъклена врата, през която влизаше мама...“

Не забравяйте, че смисълът на такива спомени, макар и броят им да се умножава, засега се изплъзва от разказвача. „Така е и с нашето минало. Загубено време е да се мъчим да го възкресим, напразни са всички усилия на съзнанието ни. То се крие извън неговата област, извън неговия обсег в някой материален обект (по-скоро в усещането, което би предизвикал у нас този обект), без ни най-малко да подозираме. Само от случая зависи дали ще го срещнем, или не, преди да умрем“. И едва по време на обяда, в последния том на книгата, разказвачът, по това време на петдесет години, е пронизан последователно от три електрически разряда, три озарения („епифании“ – ще каже съвременният критик) , защото впечатленията от настоящето се са слели със спомените за миналото: неравността на камъните, подрънкването на лъжичката и твърдостта на салфетките. И за първи път му се разкрива художествената важност на подобен опит.

По време на своя живот разказвачът е изпитвал няколко пъти подобни потресения, но не е осъзнавал тогава тяхната важност. Веднъж, когато бил на около тридесет години и детските дни в Комбре били отдавна минали, „един зимен ден, връщайки се в къщи, майка ми предложи, противно на навика ми, да ми свари чай, защото видя, че ми е студено. Отначало отказах, после, сам не зная защо, приех. Тя прати да купят една от ония разлати, леко издути маслени курабии, наречени petites madeleines („малки мадлени“ – бел. П. Н.) и изпечени като че ли във форма от мидена черупка. Не след дълго, напълно механично, разнебитен от безрадостния ден и от перспективата на не по-веселите бъдни дни, аз поднесох към устните си лъжичка чай, в която бях пуснал парченце от масленката, за да се размекне. Но в същия миг, когато глътката чай, примесена с трошиците от курабията, докосна небцето ми, аз потръпнах — в мен ставаше нещо необикновено. Обзе ме странно блаженство, откъснато от всичко останало и привидно съвсем безпричинно. Тутакси под негово въздействие всички житейски превратности ми станаха безразлични, всички несгоди ми се сториха безобидни дори краткотрайността на живота ми се видя илюзорна: подобно въздействие оказва само любовта. Почувствувах се изпълнен с много ценна същност. Тази същност, по-точно казано, не беше вътре в мене, а неразделна от мене, тя беше моето „аз“. Престанах да се чувствувам посредствен, уязвим, смъртен. Откъде нахлу в мене тази мощна радост? Давах си сметка, че тя беше свързана с вкуса на чая и масленката, но ги надхвърляше далеч, явно не беше от същото естество. Откъде беше дошла? Какво означаваше? Как да я задържа?“

С всяка следваща глътка вълшебната сила на напитката отслабва. Марсел оставя чашката и принуждава своя ум да проучва това усещане, докато не достига до изтощение. Като си отдъхва, той пак събира своите сили. „Отново изправям разума си пред пресния още вкус на първата глътка чай и у мене нещо трепва, раздвижва се, опитва се да изплува, вдига сякаш котва от голяма дълбочина. Не зная какво е, но то се изкачва бавно. Аз усещам преодоляното съпротивление и чувам тътена на прекосените разстояния“. Възобновяват се опитите да се извлекат от вкуса тези минали обстоятелства, които са били причина за преживяването. „И изведнъж възпоминанието изплува. Този вкус, но да, в неделните утрини в Комбре (защото в неделя не излизах от къщи до началото на месата) леля Леони потапяше в руския или липовия си чай късче мадлена и ми го предлагаше, когато се качех в стаята ѝ да ѝ кажа добро утро. <...> И щом разпознах вкуса на парченцето мадлена, потопена в липов чай, която ми предлагаше леля (макар че все още не ми бе ясно и трябваше да отложа за по-късно въпроса защо този спомен ме изпълва с такова блаженство), тутакси старата сива къща към улицата, където се намираше стаята ѝ, се залепи като театрален декор до малката къщичка към градината. <...>

И както при японската игра, която се състои в потапяне в пълен с вода порцеланов съд почти неразличими едно от друго парченца хартия, които едва намокрени се разгъват, удължават, оцветяват, обособяват и се превръщат в цветя, къщи, хора, които могат ясно да се разграничат, по същия начин мигновено всички цветя от нашата градина, както и от парка на господин Суан и водните лилии по Вивон, и простодушните хорица от градчето с малките им къщурки, и църквата, и цялото Комбре с околностите му, всичко, което притежава форма и плътност, градът и градините, изплува от чашата чай“.

С това свършват втората тема и вълшебният увод към комбрейския раздел на тома. Но по-нататъшните цели на цялата книга ни карат да се вслушваме внимателно към признанието, че „не знаех още защо този спомен ме прави толкова щастлив и бях принуден да отложа решението на този въпрос за значително по-късно време“. Все по-нови спомени ще възникват постоянно в книгата, всеки път ще му носят щастие, но криейки все така своя смисъл, докато в последния том редицата потресения, поразили неговите чувства и неговата памет, не се слеят по необичаен начин във всеобхватно постижение, и тогава той – повтарям – ще осъзнае, тържествувайки, художествената важност на своя опит и ще може да пристъпи към съставянето на грандиозен отчет за „търсенето на изгубеното време“.

(Следва)