МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 68

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

СРЯДА, 13 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Един ден на мое разположение. Търсехме с вдовицата коприва и орехи. Скитахме се из руините на обрасла градина на професора. Дори да получех официално разрешение да използвам градината, щеше да дойде твърде късно. Непознати ръце са отрязали цели клони от черешата и са обрали едва пожълтелите череши. Тук нищо няма да узрее, гладните ще оберат всичко предварително.

Студ, буря и дъжд. За първи път по нашата улица мина отново трамвай. Тръгнах веднага и се качих да се повозя, но по пътя си помислих, че бих могла да отида до кметството и да попитам дали можем да очакваме пари за работата ни една седмица при руснаците в заводските помещения. Намерих името си в един списък. Всеки работен ден беше точно отбелязан, както за мене, така и за другите жени. Бяха посочени дори данъчни удръжки. Ще ми платят 56 марки, но само когато има отново пари в градската хазна. Служителят ми каза да проверя пак следващата седмица. Регистрират нови хора и събират пари, така че ще получа нещо.

Докато чаках в бурята и дъжда да се върне трамваят, говорих с двойка бежанци. Съпругът и съпругата пътували осемнадесет дни. Идват от Чехия и говорят лоши неща. „Чехите събличат ризите на германците на границата и ги бият с камшик“, каза мъжът. И жената, уморено: „Не дават да се оплачем, а искахме.” Говори се, че всички източни улици гъмжат от бежанци.

Докато се прибирах, видях хора, излизащи от едно кино. Отидох на следващата прожекция в доста празната зала. Руски филм със заглавие „В шест часа вечерта след войната“. Странно усещане е да седиш отново в киносалон след всичко преживяно и да ти прожектират филм.

В публиката имаше войници, както и няколко десетки германци, предимно деца. Едва ли има жени, все още не смеят да влязат в тъмното при толкова униформи. Между другото, никой от мъжете не обръща внимание на цивилните, всички гледат екрана и се смеят гръмко. Погълнах филма. Пълен е със сила: едри момичета, здрави мъже. Звуков филм, от който разбрах доста, защото беше за обикновени хора. Накрая беше показана победна заря над кулите на Москва. Твърди се, че филмът е заснет през 1944 г. Нашите водачи не рискуваха така, въпреки всичките очаквани победни фанфари.

Германското нещастие отново ме потисна. Излязох от киното дълбоко натъжена. Част от моя парижки бележник, когато открих Освалд Шпенглер и бях натъжена от мисълта му за падението на Запада: „Приказка, разказана от идиот, пълна с шум и ярост и не означаваща нищо.“ Две изгубени световни войни са дълбок удар вътре в нас.

(Следва)