АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4

Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА

Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ

Глава III ЗАДНИК-2

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава IV

ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА

Да си представим един вивариум, където в лабиринт от клетки, терариуми и аквариуми са поместени всички видове животни на Земята. От кафявозъбките до сините китове.

Всичките са нещастни и всичките са обречени на смърт. Всичките хълцат, вият и пухтят жалостиво. Всичките молят „да ги приласкаете“.

А вие имате право да спасите само едно същество, като станете завинаги негов настойник.

Необходимо е да направите избор. И той не е лесен.

Разбира се, кобрата, крокодилът или тигърът няма да са най-удобните питомци. Това е безспорно.

Всички твари на Земята са в една или друга степен опасни.

Но все пак най-лошият избор ще бъде homo.

Така че преминете смело покрай клетката с човека. Без даже да обръщате главата си в тази посока. И да реагирате на жалните викове.

Да, кобрата и крокодилът могат да убият и да изядат своя благодетел.

Но същото може да направи и човекът.

Кобрата обаче няма да напише донос за своя благодетел. А крокодилът няма да добави името си в някое завещание.

Трябва да помним, че 99,8 % от реалната история на човека се пада на така наречения плеистоцен, започнал преди 2,5 милиона години и завършил съвсем неотдавна (преди 11,5 хиляди години – бел. П. Н.).

Именно плеистоценът е възпитател на homo. Той го надарил с основни качества: лъжливост, конфликтност, истеричност и крадливост.

За няколко милиона години този комплект от свойства бил доведен до пълно съвършенство.

На планетата няма животно, което да превъзхожда човека поне по едно от тези споменати качества.

Но нищо друго не можело да осигури оцеляването на човека.

В сравнение с другите твари през тази епоха той бил драматично слаб. А най-добрият компенсатор на слабостта е подлостта.

Еволюцията въздъхнала тъжно и го снабдила с нея. Като за всеки случай измерила пет пъти по-голямо количество от необходимото.

Ако homo се беше формирал в „розово“ пространство, където живите същества свирят на арфа и си пращат взаимно въздушни целувки, той, разбира се, щеше да бъде съвсем друг.

Но той бил създаден от озъбен и подъл свят. Непрекъснато изяждащ се и унижаващ се по всичките етажи на биоценезана.

Шумерските времена получили вече напълно готов продукт. Било късно да се променя каквото и да е в него.

Възможно ли е да бъде открит образът на истинския човек, който станал творец на цивилизацията?

Лесно е!

За тази цел обаче е необходимо да се премахне културологичния патос, да се пратят по дяволите всичките митове на антрополозите и да се разгледа спокойно нашият стаден трупояд единствено като обикновено животно.

Но!

Да пристъпим към въпроса по малко неочакван начин. Така всичко ще бъде много по-разбираемо.

За начало ще ни бъде необходимо парче от пустинята Калахари, стадо петнисти хиени и умеещ да свири с уста наблюдател.

(Нашият наблюдател е, разбира се, абсолютно абстрактна фигура).

В делтата на река Окаванго обикалят множество банди от хиени, наброяващи 20-50 животни. Там са разположени и техните леговища.

На това място ще се наложи да отбележим с две думи главните свойства на тези коткоподобни.

Ще започнем с главното.

Петнистите хиени са по правило петнисти.

Това е всъщност всичко, което трябва да знаем за тях.

Но има някои нюанси, които също могат да послужат за по-добро разбиране на природата не само на хиените, но и на хората.

Хиените общуват със звуци, които наподобяват смеха на шизофреник. А също така със зъбене и пози.

Впрочем, „смехът“ и мимиките транслират само най-груби значения.

Нюансите се предават с аромати. В района на ануса на хиената са съсредоточени жлези, които създават силно информативна воня.

Просто като си вдигне опашката и се напъне малко, тя декламира с комплект от миризми „поема“ за своите страсти и печали.

Вонята е впрочем добър комуникатор. В това може да се убедите по време на фестивал на френски сирена. Производителите на сирене си разменят миризмите на своите изделия също както хиените продуктите на своите анални жлези. И без думи се докарват до сълзи или до смях.

Всичките хиени са адски конфликтни.

Петнистите не са изключение. Те избухват и се ръфат по всеки един повод, но стадното чувство е вплетена в техните гени. Когато се лишат от обществото, те тъгуват и умират.

Кое свързва така тези твари?

Хиените не са оригинални.

„Лепилото“ на тяхната социалност е направено основно от похот, злоба и страх.

Но важен фактор е и взаимната омраза.

В това няма нищо удивително: колкото по-конфликтни са животните, толкова по-висока е потребността им да живеят заедно.

Защото скандалността се нуждае от постоянна реализация. В това отношение колективът е незаменим. Само той дава възможност пълноценно и редовно да мразиш себеподобните си.

Сближава и гладът.

В тежки времена наличието на „ближни“ е особено важно, защото „ближният“ е най-лесната плячка. А групата е жив запас от храна.

Разбира се, собствените малки са последна точка от менюто на хиените, но понякога нещата опират и до тях.

Ще поясним и свързващата роля на похотта. По ефективност тя би трябвало да бъде поставена на първо място.

Сочните вулви, намиращи се „в наличност“, са най-добрият социализатор. Именно тяхната пулсация създава групите, а поредността на „използването им“ твори обществените отношения.

Както и да е, но глупавата необходимост да се мотаеш по саваната в търсене на „половинка“ е изключена по принцип при наличието на фактора група.

Доволни са и дамите. Към тях винаги са насочени десетина здрави пениса и това да овдовееш се превръща в мимолетна формалност.

Разбира се, че възможността „да се възползваш“ е прекрасна „ценност“.

Но! Не по-зле от разврата свързва и страхът.

Самостоятелно хиените са страхливи, но като съберат двадесетте си страхливости, изяждат лесно и лъв.

Разбира се, мършата е нещо по-добро. Тя не удря с копита и не се опитва да хапе. Да ровиш с муцуна във вмирисани черва е по-приятно, отколкото да се носиш по пустошта след някоя глупава зебра.

Но хубава мърша не се намира лесно. Особено в Калахари. Групи грифове и марабу, а също така полкове термити често я усвояват преди хиените.

И на петнистите им се налага да атакуват антилопи, жирафи, лъвове, etc.

Като съборят плячката, хиените веднага започват да се хранят с нея, без да чакат нито смъртта на жертвата, нито нейната „последна дума“.

А и своите ранени ранени роднини не изоставят никога, а ги дояждат на място.

Нашият наблюдател свирва с уста и към него се обръщат (около) двадесет хиенски муцуни.

В жълтите пронизващи очи няма дори намек за най-обикновена „мисъл“.

Въпреки че хиените имат на какво да се научат, в тях не се забелязва никакъв „разсъдък“. Емоциите им са прости. Всичките мисли се управляват от глада и раздразнението.

Всичко е обяснимо.

Петнистите са затворени в „хранително-размножителния“ механизъм на саваната.

Приспособеността им към средата е абсолютна. Затова няма никаква необходимост да се добавя нещо ново в техния комплект от рефлекси. И е невъзможно да предположим, че техните хиенски внуци ще се вълнуват от гравитационото линзиране или от красотата на залезите над Окаванго.

А сега да върнем времето с няколко милиона години назад.

Намираме се на същото място. Но сега пред нас не са хиените, а ранните homo. Нашите предци.

В този момент – дъно на животинския свят.

Homo са също мършояди. Също са свирепи, лакоми и похотливи.

Всичко, което беше казано за хиените, до най-голяма степен важи и за тях.

Впрочем, за разлика от хиените, на тях им се паднала епоха на огромни трупове.

Знаем, че плеистоценът е бил весело и сито време.

Кървавият механизъм на отбора работел много по-интензивно, отколкото работи днес.

Стотици пещерни лъвове и хомотерии ежечасно разкъсвали нещо. Копитните се разпаряли взаимно с рогата си, а хоботните се газели помежду си. Умирали с въодушевление. Да се вкопчваш в живота не било на мода. „Еволюционният дълг“ още не бил празна дума, защото мутациите и разбъркването на гените изисквали енергична смяна на поколенията.

Конкуренция за мършата, разбира се, имало.

Но! Тревоядните персонажи през плеистоцена били в основни линии толкова големи, че били разделяни без излишни скандали между всички мършояди в саваната.

Да вземем например трупа на динотерия.

С този архаичен слон можели да се нагостят едновременно хиляди мъртвояди.

Разбира се, хоботът, езикът и гениталиите се падали на хищниците убийци. Но останалите десет тона слонско месо дояждали некрофагите.

Спазвала се естествено някаква поредност на достъп до тялото. Ще отбележим, че тя била взаимно полезна.

И ще поясним.

Кожата на динотерия не можела да бъде прогризана от homo. Още повече на динотерия, подут от трупните газове. Хилавите нокти на човека и неговите назъбени камъчета били в случая безсилни.

За да получи достъп до вкусните дълбини на мършата, homo пускал напред зъбатите и кълвящите си колеги. Те изгризвали или изкълвавали в кожата отвори, откривайки за хората път към вътрешностите.

Това не било умишлено разделение на ролите. Или взаимна галантност. Ни най-малко. Само проста субординация, основаваща се на силата на челюстите.

Прадедите ни умеели да дочакват прогризването на кожата и насищането на особено опасните прогризващи. Да изясняват отношенията си с мегаланиите и марабу те, разбира се, не се решавали.

Разбира се, първият етап на процеса не бил бърз. Да, всичко можело да се вмирише и даже да изгние.

Но такива дреболии като червеите в месото не разваляли апетита на хората.

Homo знаели добре своето място и благородно впивали зъби във всякаква мърша. Като изчаквали своя ред, те пускали в употреба камъни и зъби, задълбавали се постепенно в плътта, като се промъквали в коремната плоскост и подребрените пространства. (Които се образували за сметка на свилите се белите дробове след смъртта.)

(Следва)