МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 67

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ВТОРНИК, 12 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Машината за ходене стигна отново до Шарлотенбург. Бързите пътувания с надземното метро вече ги няма. Веднага след първите опити нещо се обърка: железницата пак не се движи. Работихме много. Сега нашите проекти и предложения трябва да бъдат предоставени на всички възможни отговорни служби.

Имах ново преживяване по пътя. Телата са изровени от тревната площ, за да бъдат погребани отново в гробище. Върху развалините вече лежеше един труп. Глинен, продълговат платнен вързоп. Мъжът, който копаеше, възрастен цивилен, избърса потта си с ръкавите на ризата и започна да си прави вятър с шапката. За първи път усетих как мирише човешки труп. Откривала съм израза „сладка миризма на труп“ във всякакви описания. Намирам епитета „сладък“ за неточен и съвсем недостатъчен. Изпаренията изобщо не ми приличат на миризма; по-скоро са нещо неподатливо, плътно, като въздушна каша, която се натрупва пред лицето и ноздрите; твърде мъглива и лепкава, за да се вдиша. Спира дъха ти. Отблъсква те назад като с юмруци.

Берлин вече наистина смърди. Тифът се разпространява; дизентерията почти не пропуска никого. Тя удари силно господин Паули. И както чух вечерта, момичето с коремен тиф било прибрано, та казват, че лежи в някаква тифозна барака. Гъмжащи от мухи боклучени полета навсякъде. Мухи върху мухи, синьо-черни и дебели. Такъв трябва да е животът на зверовете! Всяка трохичка боклук е бръмчаща, черна, гъмжаща топка.

Вдовицата чула един слух, който се разпространява в момента из Берлин: „Наказват ни с глад за това, че неколцина от „Верволф“ (съпротивително партизанско движение срещу съюзниците – бел. П. Н.) са стреляли по руснаци тези дни.“ Не вярвам. В нашия край вече изобщо няма да видите руснаци, няма плячка за „Верволф“. Не зная къде са Ивановците. Вдовицата твърди, че една от двете весели сестри, останали в нашата къща, Аня с нейния сладък малък син, все още приема руснаци в постелята си. Кой знае дали ще свърши добре. В съзнанието си виждам бялото гърло на Аня прерязано над облегалката на дивана.

(Надраскано в полето в края на юни: Не Аня и не с прерязано гърло, а Инге, живееща две къщи по-нататък, след нощ на пиене с четирима неизвестни мъже, които все още не са открити, е намерена сутринта с раздробен череп. Бита до смърт с - естествено празна - бирена бутилка. Определено не от злоба или кръвожадност, а може би в спор кой да бъде по-напред. Или Инге се е присмяла на своите гости. Пияните руснаци са опасни и изсипват ярост срещу себе си и срещу всички, когато са раздразнени.)

(Следва)