КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) – 14

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар; 5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

ГЛАВА ВТОРА: 1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.; 2. 3. 4. Прогонване на сръбскитe войски и установяване българска революционна власт. Фронтът на въстаническите боеви сили. Водителитe на въстанието.; 5. Изстъпления на сърбите при потушаване на въстанието.; 6. Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъстанали градове и околии..

ГЛАВА ТРЕТА: 1. Подновяване преустановената от турско време революционна борба. Тайни групи по градове и села; куриери, поща; избягване в гората, формени чети, селските общински кметове и общински управления в услуга на нелегалните борци.; 2. Сражения между четите и сръбските войскови части.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: 1. Динамитни атентати: железопътния мост на река Тополка и оня на Демир Капия.; 2. Голямото нападение при Валандово и Удово.

ГЛАВА ПЕТА: 1. Първите набори в Македония.

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА ПЕТА

2. Отказа на македонските новобранци да дадат клетва за вярност на крал Петра.

Както се знае вече, не буквално всички македонски младежи можаха да се укрият при повикването им на военна служба. От хилядниците и десетохилядници подлежащи от всичките краища на Македония сърбите все можаха да допипат няколко стотици души, главно от Радовишко, Щипско, Кочанско, Свети Николско, Пехчевско и Тиквешко. Но ето какво се случи.

На 18 март заловените младежи от гр. Радовиш и околията на брой около 200 души биват откарани под конвой в Щипъ и тук затворени в един хан. В същото време в Щип се залавят и местните неуспяли да забегнат младежи, не повече от няколко десетки. На 21 март и едните и другите биват подкарани неизвестно тям накъде. Когато се видели па гарата във Велес, те всички дружно запяват „Шуми Марица“. Но техният път не се свършва до Велес. Дава се заповед да влизат в приготвения за по-нататък трен. Щипяни се бунтуват и заявяват: „Ние няма да служим в сръбската армия, ние сме българи“! Но насила те биват натъпкани в трена, който потегля. На 23 заранта щипяни пристигат в Крагуевац, а на 25 тук са вече и радовишани, тиквешани и други. Посрещането става най-тържествено: сред топовни гърмежи, музика, хор и целият град в празничен вид, новобранците маршируват гордо между любопитните посрещачи, пеейки: „Край Босфора шум се вдига“, после „Тих бял Дунав“, докато пристигат до казармите „Петър Карагеоргевич“, дето бил отслужен водосвет и държани приветствени речи. След това новобранците били разпределени на квартири из къщите в града. На 30 март те били събрани в казармите и облечени в нови войнишки дрехи. От 1 до 5 април всеки ден дохаждали при тях офицери и учители да ги обучават във военен дух и агитират, че до сега те са били заблуждавани от българите. Към 10 април им била дадена за разучване войнишката клетва. На 14 вечерта били предупредени от командирите, че на другия ден ще се заклеват. На 15 април заранта всички новобранци били построени в казармения двор. В присъствието на гражданите от Крагуевац и цялото духовенство с митрополита начело, с музика и знамето на полка дадена била заповед войниците да оставят пушките си и да се построят в кръгъ Свещеникът между войниците е готов да почне клетвата и когато офицери и граждани — всички със затаен дъх чакат новобранците да повторят клетвата, която той произнася, отвсякъде се чуват гласове: „Ние сме се клели вече, втори път не се кълнем!“ Всред настъпилото между офицерите и присъстващите недоумение из гърлата на новобранците се изтръгва продължително „ура“!, което, заразява автоматически и самите крагуевчани. Офицерите са обзети от неописуем бяс. Свещеникът едва изговаря името на крал Петра, а новобранците го заглушават с непрекъснато „ура“ и „да живее България, да живее Цар Фердинанд!“ Тогава обезумелите от яд офицери се залавят за голите си шашки, втурват се срещу новобранците и започват да удрят кой къде завърне. Но и новобранците изкарват ножовете от пушките си и са готови за самоотбрана. Посред настъпилата паника между населението и беса па офицерите, посред звънтенето на изпотрошени шашки и капеща кръв, по заповеди на полковия командир Данаило Калафатович се туря край на тая кървава саморазправа и боят се преустановява, като се оттеглят офицерите. В тоя момент майор Божидар Загорич тича от един новобранец на друг и с треперещ от яд и злоба глас пита всекиго: „Ти приемаш ли?“, на което всеки отговаря: „не!“ — Последва отделянето на селяните новобранци от гражданите. Селяните, запитани, кой им е внушил да не дават исканата клетва, отговорили, че те се считат вече обвързани, като са дали веднъж клетва като българи; затова не могат да дават втори път. По-будните от тях тикват в затвора, а останалите в казармата. Гражданите били разпитвани поотделно. Търсили агитаторите между тях, за да бъдат изпратени в България. 10-дневен нечовешки арест не установил никакви агитатори. Тогава сърбите изкарали арестуваните граждани от Радовиш на отделно место и им предложили: „който иска да иде в България, да излезе пет крачки напред“. Пръв излиза Христо Кошевец, който козирувайки, казал: „Аз съм българин и искам да ида в България“. След него същото направили и Ангел Андреев, Мильо Спиров, Коце Клисаров, Кирил Сарамандов, Иван Темкин. Останалите всички извикали задружно, че са българи. Първите шестима били отделени, след което веднага изпратени на военен съд в Ниш, а всички други били подложени на казармени наказания. Така постъпили сърбите и с новобранците от другите места: гражданите и по-будните селяни — в тежък арест, а селяните – на казармени изтезания. Патилата на затворниците били грозни. Всеки затворник бил поставен в отделна килия, в която не било възможно нито да се лежи, нито да се седи. За храна им се давало на три дни по малко сух хляб и вода. Ежедневно идвал в затвора офицер, който запитвал всеки затворник: „Ще се кълнеш ли?“ и ежедневно бил даван все краткия отговор: „не!“ Това продължило 18 дена. Една вечер — това било през една тъмна нощ — всички затворници били изкарани вън от града и заставени да изкопаят един дълъг ров. Когато ровът бил приготвен, един взвод войници с натъкнати на пушките ножове застанали срещу изправените мъченици, а един офицер, командващ взвода, отправил за последен път заплашително въпроса: „ще се кълнете ли?“ Изправените пред гроба си новобранци и тоя пжт произнесли непоколебимо: „не! Убийте ни, има кой да ни жали и кой да търси сметка за нас!“ Но офицерът нямал заповеди да убие непреклонните. Чрез него трябвало да се употреби това ultima ratio, де се турне на последно изпитание издръжливостта на безгранично любещите своята родина македонци. Чрез готовността си по-скоро да загинат, отколкото да изменят на своята съвест и на своето отечество, македонските новобранци в Крагуевац нанесоха съкрушителен удар на сръбския шовинизъм и прославиха със своя безподобен подвиг многострадалната и изкупила свободата си Македония. Сърбите никога не са имали Македония на своя страна. Но от крагуевацкия подвиг на македонските българи тя бе вече окончателно изгубена за сърбите и в тяхното собствено съзнание.

Не може човек достатъчно да измери силата на онова чувство, което карало македонския българин от четирите краища на Македония да бяга от военната повиност в сръбската армия. И най-далечното разстояние не обезсърчаваше хората в намерението им да бягат. Измръзваха хората всред снегове и мраз, но и с измръзнали членове те пак бягаха. Убиваха ги щом ги откриеха в бягството, но и това не ги задържаше. Излагаха на изтезания и мъки своите семейства, обаче те все гледаха да се изтръгнат от сръбските ръце. И в бягството си от армията те не изпускаха случая да унищожат своя началник офицер, стига това да не пречеше на целта им да избя- гат. Истина е че революционните чети (там дето ги имаше) по поръка на организацията агитираха между населението да не дава войници на сръбската армия, но тоя факт едва ли е достатъчен да обясни силното чувство в душата на македонеца първо, защото не на всякъде имаше революционни чети в момента на повикване новобранците и второ, даже там, дето имаше такива, много пресилено би било да се отдава изключително на тях влиянието, щото дезертиранията да вземат такива размери. Една по-обстойна анализа, сигурно, би хвърлила повече светлина върху душата на македонския българин. Но засега нека се задоволим да приемем крупните факти както си са.

Толкова поне, ако не и по-силно ще да е било у тия хора противоположното на това чувство, което ги притегляше в обятията на майка България: всички те пристигаха в обетованата земя и се записваха доброволци в редовете на родната армия: цялата XI Македонска дивизия, почти цялата Планинска дивизия и Допълващия Македонски полк са образувани все от македонски синове, които и до днес са на фронта на брой не по-малко от 50 хиляди, като будна стража в защита границите на българската земя.

(Следва)