ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / МАРСЕЛ ПРУСТ – “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 3

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

МАРСЕЛ ПРУСТ (1871-1922) - “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ (1919 г.)

* * *

Ще напомня, че стилът е маниер на писателя, този особен маниер, който го отличава от останалите писатели. Изберете сега три откъса от трима различни автори, които познавате, при това така, че нищо в съдържанието да не бъде подсказващо, и ще възкликнете с възторг, познавайки: „Това е Гогол, това е Стивънсън, това, разбира се, е Пруст!“, а вашето решение ще се основава на поразителните разлики в стила. В стила на Пруст се наблюдават особено отчетливо три елемента:

1. Богатство на метафоричната образност, многослойни сравнения. Именно през тази призма съзерцаваме красотата на книгата на Пруст. В разговора за него терминът „метафора“ се използва често в широк смисъл, като синоним на смесена форма или на съпоставяне изобщо, защото при Пруст сравненията постоянно преминават в метафори и обратно, с преобладаване на метафората.

2. Склонност да се разпространява и запълва изречението до пределен обем и дължина, като се набутват в торбата му неимоверно множество вмъкнати словосъчетания и подчинени и съподчинени изречения. По словесната си щедрост той е истински Дядо Коледа.

3. За предишните романисти е привично отделянето на описателните части от диалозите: откъс с описателен характер се сменя с диалог и т. н. Разбира се, такъв метод и до ден днешен се използва в широката литература, в литературата от втори и трети сорт, която се продава по бутиците, и в литературата, разпространявана на килограм. Но у Пруст разговорите и описанията се преливат помежду си, образувайки ново единство, в което цветът, листото и бръмбарът принадлежат към едно и също цъфтящо дърво.

„Дълги години съм си лягал рано“. Изречението, с което започва книгата, е ключ към темата, в центъра на която е спалнята на чувствителното момче. То се опитва да заспи. „Чувах изсвирвания на влакове; по-близки или по-далечни, подобни на птичи песни в гора, даващи представа за разстоянията, те чертаеха пред мисления ми взор безлюдната полска шир, такава, каквато се простираше пред бързащия да пристигне на следващата гара пътник. Докато влакът я прекосява, този кратък преход щеше да се отпечатва в неговите спомени ведно с вълнението от новата местност, непривичните жестове току-що прекъснатия разговор в купето и сбогуването под бледата лампа, които ще го съпътстват известно време в мълчанието на нощта, и сладката радост от близкото завръщане в къщи“. Свиренето на влака отбелязва разстоянието както пеенето на птиците в гората – допълнително уподобяване, вътрешно сравнение, типичен похват за Пруст, добавящ към картината всичките възможни цветове и силиа. По-нататък идеята за влака се развива логично, преминава към описание на един пътешественик и неговите преживявания. Подобно разгръщане на образа е любим маниер на Пруст. То се различава от несвързаните сравнения на Гогол и по своята логика, и по своята поезия. Сравнението у Гогол е винаги гротеска, пародия на Омир, неговите метафори са близки до бълнуването, а тези на Пруст – до мечтите.

Малко по-нататък в съня на момчето се осъществява метафорично сътворяване на жена. „Случваше се, както Ева се е родила от едно ребро на Адам, насън да ми се яви жена поради необичайното положение на бедрото ми. <...> Тялото ми, усещащо в нейното тяло собствената си топлина, се устремяваше към нея и аз се събуждах. Целият останал човешки род ми се струваше съвсем далечен в сравнение с тази жена, с която само преди миг се бях разделил. Бузата ми още гореше от нейната целувка, тялото ми тръпнеше под тежестта на снагата й. Ако тя приемеше, както това се случваше от време на време, чертите на някоя жена, която действително познавах, бях готов да се посветя на една-единствена цел — да я намеря отново, както някои предприемат пътешествие, за да видят със собствените си очи града на мечтите си, въобразявайки си, че действителността може да им предложи обаянието на бляна. Малко по малко споменът за изживяната наслада избледняваше и аз забравях присънилата ми се жена“. Отново пред нас е похватът на разгръщането: търсенето на жената е сравнено с пътешествие и така нататък. Случайните търсения, посещения и разочарования създават една от основните теми в цялата книга.

Случва се разгръщането на един период да обхваща цели години. От сънуващото, събуждащото се и отново заспиващо момче преминаваме незабележимо към неговите възрастни навици да заспива и да се събужда, към времето на неговия разказ. „Когато човек спи, върволиците часове, години, светове се нареждат около него. Събуждайки се, той се допитва инстинктивно до тях и в миг разбира на коя земна точка се намира и колко време е минало, откакто е заспал. <...> Но достатъчно беше да потъна в собственото си легло в по-дълбок сън с напълно освободена от всяко напрежение мисъл и загубвах представа за плана на стаята, в която бях заспал. Разбуден посред нощ, незнаейки къде се намирам, в първия момент не съзнавах дори кой съм. Останало ми беше само чувството за съществуване в неговата първична простота, каквото навярно трепка в гърдите на животното. Бях по-нищ и от пещерния човек. Но тогава споменът, все още не за истинското ми местонахождение, а за някои обитавани от мен места, където бих могъл да се намирам, ме осеняваше като помощ свише и ме изтръгваше от небитието — сам не бих съумял да изляза...“

Тогава се включва телесната памет и тялото „Тялото ми, толкова изтръпнало, че не можех да се помръдна, се мъчеше да разпознае по умората как са разположени крайниците ми, да отгатне накъде се простира стената, как са подредени мебелите, за да възсъздаде й назове жилището, в което се намирах. Паметта на моето тяло, паметта на моите ребра, колене, рамене му показваше последователно няколко стаи, в които бе спало, а невидимите стени около него, измествайки се според формата на въображаемата стая, кръжаха в мрака. И преди още мисълта ми, спряна колебливо пред прага на времето и формите, да отъждестви жилището, като съпостави обстоятелствата, то, моето тяло, си спомняше леглото във всяка една от тези спални, мястото на вратата, изложението на прозорците, наличието на коридор, като извикваше и мислите, които са се въртели в главата ми, когато съм заспивал там, мисли, изплували отново при събуждането ми“. Преминаваме през анфилада от стаи и метафори. За миг той отново става дете в широкото си легло с балдахин и „тутакси си казвах: „Гледай ти! Заспал съм, без да дочакам мама да ми каже лека нощ!“ В такива минути той се връща на село, при своя отдавна починал дядо. След това попада в дома на Жилберт (сега вече госпожа дьо Сен Лу), някога принадлежаща на Суан, в Тансонвил, в редицата от летни и зимни стаи. Накрая се събужда истински, вече като възрастен човек, връщайки се в настоящето, в своя парижки дом, но споменът е пуснат в действие: „Обикновено не се опитвах да заспя веднага. Прекарвах по-голямата част от нощта в спомени за нашия минал живот в Комбре, при сестрата на дядо, в Балбек, Париж, Донсиер, Венеция или другаде, извиквах мислено различните места, хората, които познавах там, личните ми впечатления от тях, както и всичко, чуто от други“.

А като си спомня Комбре, той отново се връща в детството, във времената, за които разказва: „В Комбре мъчителната и натрапчива представа за спалнята ми започваше да ме преследва още от късните следобедни часове, дълго преди момента, когато трябваше да си легна и да стоя буден далеч от мама и баба“. Когато е особено потиснат, предобедното време прекарва зад вълшебен абажур, който показва средновековната приказка за злодея Голо и добрата Жьонвиев дьо Брабан (предвестница на херцогиня Германт). „Преходът“ на вълшебния абажур към лампата в столовата стига до малката гостна, където се събира семейството, когато времето е лошо, при което дъждът служи за повод да бъде представено на читателите бабата – най-благородното и влиятелно лице в книгата, защитничка на разходките по мократа градина. Появява се Суан: „Чувахме в края на градината не еднократния продължителен звън, който заливаше с непресекващия си леден звук всеки обитател на къщата ни, когато влизаше, „без да звъни“, а двойното плахо прозвъняване с мек и позлатен тембър на звънеца за външни хора <...> ине след дълго дядо казваше: „Чувам гласа на Суан.“ <...> Макар и много по-млад от дядо ми, господин Суан беше твърде близък с него, защото дядо ми е бил един от най-добрите приятели на баща му — прекрасен човек, но малко особняк, който менял настроението и мнението си от най-малката дреболия“. Суан е светски човек, познавач на изкуствата, изискан парижанин, любимец на висшето общество, но приятелите му в Комбре, семейството на разказвача, не подозират за неговото положение и го смятат просто за син на борсовия посредник, които е техен стар приятел. Към съществените характеристики на романа се отнасят различните начини, по които различни очи виждат един и същи човек; да речем, призмата на предразсъдъците, през която гледа на Суан лелята на Марсел: „Един ден, когато бе дошъл да ни види, след като бе вечерял в Париж, и ни се извини за вечерното си облекло, Франсоаз [готвачката] узна от кочияша му, че идвал от „една принцеса“. - Е да, някоя принцеса от лекото общество - отвърна невъзмутимо леля, повдигайки иронично рамене, без да откъсне поглед от плетката си“.

Има една съществена разлика в подхода на Джойс и Пруст към персонажите. Джойс взема един завършен, истински образ на човек, известен на Бог, известен на Джойс, разбива го на парчета и разсейва парчетата по пространство-времето на своята книга. Майсторите на четенето събират къс по къс пъзела и постепенно го събират наново. Пруст, напротив, твърди, че характерът, личността не може да бъде опозната с окончателна, неизменна точност. Той не дроби личността, а показва как тя отеква в съзнанието на другите персонажи. И се надява, като изобрази редица такива призми и сенки, да ги обедини в художествената реалност.

Встъплението завършва с разказа на Марсел за неговото отчаяние, когато идването на гостите го принуждава да каже „лека нощ“ долу и майка му не се качва при него в спалнята да го целуни преди сън; и всъщност повествованието започва с едно от посещенията на Суан: „Ние бяхме всички в градината, когато отекнаха двете колебливи трепкания на звънчето. Знаехме, че е Суан. Но въпреки това всички се спогледахме въпросително и пратихме баба да разузнае“. Метафората за целувката е сложна и ще премине през цялата книга. „Аз не откъсвах очи от майка ми. Знаех, че щом седнем на масата, няма да ми позволят да остана през цялото време, докато трае вечерята, и за да не противоречи на баща ми, мама няма да ми позволи да я целуна няколко пъти пред гостите, както бих я целунал в стаята си. Затова се заричах, щом влезем в трапезарията и вечерята започне, да вложа предварително, когато наближи часът за оттеглянето ми, в тази толкова кратка и бегла целувка всичко, което бе по силите ми: да избера с поглед мястото на бузата, където ще допра устните си, да се подготвя душевно, за да мога, започнал мислено целувката си, да посветя изцяло мига, който ще ми даде мама, на усещането от допира на бузата й до моите устни, подобно на художник, който, можейки да отскубне от модела си само няколко кратки сеанса, подготвя палитрата си и по памет, използвайки скиците си, нахвърля на платното всичко, за което в краен случай би могъл да мине и без позиране. Но преди още да позвънят за вечеря, несъзнавайки жестокостта си, дядо каза: - Детето изглежда уморено. Би трябвало да се качи горе и да си легне. Впрочем тази вечер сядаме късно на масата. <...> Аз поисках да целуна мама, но в този момент проехтя звънецът за вечеря. - Е, хубава работа, остави майка си на мира, стига сте се лигавили всяка вечер, смешно е да излагате на показ чувствата си. Хайде, качвай се!“

(Следва)